Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (17)

Имало едно време, а може и да е нямало, една млада майка, която лежала на смъртния си одър с лице, бледо като белите восъчни рози в ризницата на близката църква. До нея седели малката й дъщеря и мъжът й и се молели Богу да вземе душата й при себе си.

Умиращата майка повикала Василиса и детето, което носело червени ботушки и бели връхни одежди, и коленичили до нея.

— Давам ти тази кукла, дъще моя — промълвила майката и извадила изпод мъхестата завивка малка кукла, която също като Василиса била с червени ботушки, бели връхни одежди, черна пола и пъстро извезано елече. — Чуй внимателно сетните ми думи, мила моя — казала майката. — Ако изгубиш пътя си или се нуждаеш от помощ, попитай куклата какво да сториш. Тя ще ти помогне. Винаги я носи със себе си. Никому не казвай за нея. Храни я, когато е гладна. Това е моят майчин обет към теб, моята благословия, дъще моя.

С тези думи дъхът й потънал в глъбините на нейното тяло, взел душата й, излетял между устните й и тя предала Богу дух.

Детето и бащата дълго тъгували. Ала също като жестоко стъпканата от война нива, животът на мъжа отново покълнал от браздите и той се оженил за една вдовица с две дъщери. Въпреки че мащехата и нейните деца били мили и винаги се усмихвали, зад усмивките им се криело нещо мише, което бащата не бил способен да усети.

Естествено, когато оставали насаме с Василиса, трите жени я тормозели, карали я да им слугува и да сече дърва, така че прекрасната й кожа да загрубее. Те я мразели, защото притежавала неземна доброта. А била и много красива. Гръдта й била щедра, докато техните били съсухрени от злоба. Била услужлива и никога не се оплаквала, докато помежду си мащехата и нейните дъщери били като мишки в мишина.

Един ден мащехата и дъщерите й просто вече не можели да понасят Василиса.

— Хайде… да се наговорим да оставим огъня да угасне и после да пратим Василиса в гората при Баба Яга — старата вещица, да поиска въглени за огнището. И тогава Баба Яга ще я убие и ще я изяде. — О, трите запляскали с ръце и запищели като създанията, които населяват мрака.

Същата вечер, когато Василиса се прибрала с наръч съчки, в цялата къща било тъмно.

— Какво е станало, с какво ще сготвим вечерята? — загрижено попитала мащехата тя. — Как ще си светим?

— Глупаво момиче — сгълчала я злата жена. — Нали виждаш, нямаме огън. И аз не мога да отида в гората, защото съм стара. Дъщерите ми не могат да отидат, защото ги е страх. Само ти можеш да отидеш в гората и да поискаш от Баба Яга въглени за огнището.

— Добре, ще отида — смирено отвърнала Василиса и отишла в гората.

Ставало все по-тъмно, под нозете й пращели съчки и я хвърляли в ужас. Тя бръкнала в дълбокия джоб на престилката си и напипала куклата, която й дала на смъртния си одър нейната майка.

— Само я докоснах и ми стана по-добре — казало си момичето.

И на всеки кръстопът Василиса бръквала в джоба си и се съветвала с куклата.

— Наляво ли да тръгна или надясно?

„Да“, посочвала й куклата, „Не“, „Насам“ или „Натам“. И докато вървяла и следвала посоката, която усещала да й подсказва куклата, Василиса й давала от хляба, който носела.

Неочаквано покрай нея минал мъж в бели дрехи на бял кон и станало ден. По-нататък профучал мъж в червени дрехи на червен кон и грейнало слънце. Василиса вървяла ли вървяла и когато най-сетне стигнала до къщурката на Баба Яга, се появил конник в черни дрехи на черен кон и влязъл вътре. В този миг отново се спуснала нощ. Оградата, която била направена от черепи и кости, засияла с вътрешен огън и зловеща светлина огряла горската поляна.

Баба Яга била страховито създание. Тя се движела не с колесница, не с каляска, а в летящ котел с форма на хаванче, и го направлявала с весло във формата на чукало, като заличавала следите си с метла от коси на мъртъвци.

Котелът летял в небето и вятърът развявал мръсната коса на Баба Яга. Дългата й брадичка била извита нагоре, дългият й нос бил извит надолу и върховете им се допирали. Кожата й била покрита с брадавици от търговията й с жаби. Кафявите й нокти били удебелени, дълги и така извити, че не можела да свие дланите си в юмрук.

Още по-чудновата била къщурката й. Тя се издигала на високи, люспести, жълти кокоши крака, ходела сама и понякога се въртяла като изпаднала в транс танцьорка.

Резетата на вратите и кепенците били направени от човешки пръсти, а ключалката на входната врата била муцуна с остри зъби.

— Тази ли къща търсим? — попитала Василиса и куклата й отговорила по своя си начин: „Да“. В този миг Баба Яга се спуснала с котела си от небето и изкрещяла на момичето:

— Какво искаш?

Василиса се разтреперила.

— Дойдох за огън, бабо. Вкъщи е студено… Близките ми ще умрат… Трябва ми огън.

— А, да, знам и теб, и близките ти — изсумтяла Баба Яга. — Нескопосано момиче… Ти си оставила огъня да угасне. А освен това защо си мислиш, че ще ти дам огън?

Момичето се посъветвало с куклата и бързо отвърнало:

— Защото те моля.

— Имаш късмет — измърморила Баба Яга. — Това е верният отговор.

И Василиса се зарадвала, че е отговорила правилно.

— Не мога да ти дам огън, без да ми свършиш някаква работа — продължила вещицата. — Ако изпълниш каквото ти кажа, ще получиш огън. Ако не… — И Василиса видяла, че очите на Баба Яга внезапно се превърнали в червени въглени. — Ако не, дете мое, ще умреш.

Баба Яга влязла в къщурката си, легнала на леглото и заповядала на момичето да й донесе яденето от огнището. Там имало достатъчно храна за десет души и старицата изяла всичко, като оставила на Василиса само коричка хляб и напръстник супа.

— Изпери ми дрехите, измети двора и почисти къщата, сготви, отдели мухлясалата царевица от хубавата и подреди всичко. Аз ще се върна да видя какво си направила. Ако не си свършила, ще се нагостя с теб. — С тези думи Баба Яга излетяла с котела си. Носът й стърчал като ветропоказател, косата й се веела като воал и отново станало нощ.

Василиса се обърнала към куклата си.

— Какво да сторя? Ще успея ли навреме да изпълня всички заръки?

Куклата й отвърнала да не се тревожи, а да похапне и да поспи.

Василиса нахранила и нея и после заспала.

На сутринта куклата била свършила всичко и момичето само трябвало да сготви.

Вечерта Баба Яга се прибрала и останала доволна, но в същото време се ядосала, че няма за какво да се скара на Василиса.

— Имаш късмет — изсумтяла тя.

После повикала верните си слуги да приготвят брашно. Във въздуха се появили три чифта ръце, които започнали да мелят царевицата. Във всички посоки се сипела плява като златен сняг. Накрая работата била свършена и вещицата седнала да яде. Яла часове наред и поръчала на Василиса на сутринта пак да почисти къщата, да помете двора и да й изпере дрехите.

Сетне посочила към огромна купчина пръст край вратата.

— В оная купчина има много макови семена, безчет макови семена. Искам до сутринта да отделиш семето от пръстта. Разбра ли?

Василиса едва не изгубила свяст.

— О, божичко, как ще изпълня тази задача? — Тя бръкнала в джоба си и куклата й прошепнала:

— Не се безпокой, аз ще се погрижа за това.

Когато Баба Яга заспала, момичето започнало… да отделя… маковото семе… от… пръстта. След малко куклата й казала:

— Иди и поспи. Всичко ще бъде наред.

Куклата отново изпълнила тези задачи и когато старицата се събудила, всичко било готово.

— Хммм! — саркастично измърморила под нос вещицата. — Имаш късмет, че си успяла да свършиш всичко — рекла тя и повикала верните си слуги да изцедят маслото от маковото семе.

Докато Баба Яга мажела устните си с маслото, Василиса стояла наблизо.

— Какво зяпаш? — изсумтяла старицата.

— Може ли да ти задам няколко въпроса, бабо? — попитало момичето.

— Питай — казала Баба Яга — но помни, от много знание човек рано остарява.

Василиса я попитала за белия мъж на белия кон.

— Аха! — възкликнала вещицата. — Това е моят Ден.

— Ами червеният на червения кон?

— А, това е моето Изгряващо слънце.

— Ами черният на черния кон?

— А, да, това е третият, той е моята Нощ.

— Разбирам — рекла Василиса.

— Хайде, хайде, момиче. Не искаш ли да ме попиташ още нещо?

Василиса понечила да попита за ръцете, които се появявали и изчезвали, ала куклата започнала да подскача в джоба й и тя отвърнала:

— Не, бабо. Както самата ти казваш, от много знание човек рано остарява.

— О — учудила се Баба Яга и наклонила глава като птица — ти си по-мъдра от годините си, дете мое. И как стана такава?

— С майчината ми благословия — казала Василиса.

— Благословия ли? — изкряскала вещицата. — Благословия значи?! В тази къща не тачим благословии. Най-добре си върви по пътя, дъще. — И изблъскала момичето навън. — Ето, дръж! — Баба Яга свалила от оградата един от черепите с огнените очи и го забучила на пръчка. — Занеси го у вас. Това е твоят огън. Не казвай нито дума. Просто си върви по пътя.

Василиса понечила да й благодари, но куклата пак заподскачала в джоба й и тя разбрала, че просто трябва да вземе огъня и да си тръгне. Затичала се през тъмната гора, като следвала пътя, който й сочела куклата. Огънят светел през дупките на ушите, очите, носа и устата на черепа. Изведнъж Василиса се уплашила от тежестта и зловещата му светлина и й се приискало да го хвърли. Ала черепът проговорил с човешки глас и й казал да се успокои и да продължи към къщата на мащехата й и доведените й сестри. Така и сторила.

Когато се приближила, мащехата и нейните дъщери погледнали през прозореца и видели в гората да танцува странна светлина. Нямали представа какво е това. Те били решили, че Василиса отдавна е мъртва, че зверовете са разнесли костите й и че вече са се избавили от нея.

Василиса с ликуване влязла в къщата, защото била оцеляла в опасното пътуване и била донесла огън. Но черепът на пръчката следял всяко движение на мащехата и нейните дъщери, изгорил ги и до сутринта превърнал злите жени във въглени.

 

 

И ето че внезапният край рязко хвърля слушателя на приказката в действителността. Много приказки завършват по подобен начин. Все едно да кажеш „Бау!“, за да стреснеш някого.

В приказката за Василиса се говори за предаването на благословията на женската интуиция от майка на дъщеря, от поколение на поколение. Тази велика сила се състои от бързо като мълния вътрешно зрение, вътрешен слух, вътрешно осезание и вътрешно познание.

През вековете тези интуитивни сили са се превърнали в подземни реки в жените, скрити под пластове неизползвана и безпочвена лоша слава. Юнг обаче отбелязва, че в психето нищо не се губи. Можем да сме сигурни, че всичко мнимо изгубено в човешкото психе продължава да е там. Този кладенец на женска инстинктивна интуиция също никога не е бил изгубен и с каквото и да е затрупан, винаги може отново да бъде разкрит.

За да проумеем смисъла, вложен в такава приказка, ние трябва да разберем, че всичките й компоненти са характеристики на психето дори и само на една жена. Ето защо всички аспекти на историята принадлежат и изясняват индивидуално психе в процес на посвещаване. Инициацията се извършва чрез изпълнение на определени задачи. В тази приказка психето трябва да се справи с девет изисквания. Те се фокусират върху научаването на нещо за Старата дива майка.

Чрез изпълнението на тези задачи интуицията — онова мъдро създание, което винаги следва жените, наблюдава всичко в живота им и казва истината за него — отново изплува от дълбините на женското психе. Целта е установяването на обич и доверие с това създание, което наричаме „мъдра жена“, същността на архетипа на Дивата жена.

В обредите на древната дива Богиня, Баба Яга, посветителските задачи са следните: