Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (144)

Послеслов
Историите като лекарство

Тук ще ви изложа духа на приказката в моите семейни етнически традиции, в които се коренят моето разказваческо изкуство и поезията ми, както и малко за начина ми на използване на las palabras — думите, и los cuentas — историите, за да помогна на живота на душата.

За мен historias que son medicina — историите са лекарство.

… Винаги, когато се разказва приказка, настъпва нощ. Където и да е домът, колкото и да е часът, какъвто и да е сезонът, разказването на приказки създава звездно небе и бяла луна, които изпълзяват иззад стрехите и надвисват над главите на слушателите. Понякога в края на приказката стаята се изпълва с лъчите на изгряващото слънце, друг път остава звездно късче или парченце облак от бурно небе. Каквото и да е останало, то е предостатъчно, за да работим с него, да го използваме за душетворчество.^[1]

Моята работа в хумуса на историите не идва само от образованието ми като психоаналитичка, а в също толкова голяма степен от дългия ми живот като дете на дълбоко етническо и нелитературно семейно наследство. Макар че не можеха да четат и пишат или го правеха неумело, моите роднини бяха мъдри по начини, които често са изгубени за съвременната култура.

В детските ми години имаше времена, когато приказките, шегите, песните и танците се демонстрираха на масата по време на храна, сватба или помен, но основната част от наследството ми е получена по време на тежка работа, на изпълнение на задачи, изискващи концентрация.

За мен историите — във всякакъв смисъл — цъфтят само на основата на усилена работа, интелектуална, духовна, семейна, физическа и пълноценна. Те никога не идват лесно. Тяхната същност не може да се роди и поддържа в комфортни условия, не може да придобие дълбочина в ентусиазиран, но неангажиран ум, нито да живее в плитка среда. Историите не могат да се „изучават“. Те се научават чрез възприемане, чрез живот в близост до онези, които ги знаят, преживяват и разказват — и повече чрез ежедневните житейски задачи, отколкото чрез очевидно церемониални моменти.

Лечебните истории не съществуват във вакуум. Не могат да съществуват откъснати от духовния си източник. В историите има някаква цялост, която идва от истинския живот в тях.

В най-старите традиции на моето семейство, които се простират много назад в миналото, както казват моите abuelitas, „толкова поколения, колкото поколения има“, времето за историите, избраните приказки, точните думи, използвани в разказа, интонациите, началата и краищата, развиването на повествованието и особено намерението зад всяка от тях най-често се диктуват повече от изострена вътрешна чувствителност, отколкото от външни фактори или „възможности“.

Някои традиции определят конкретно време за разказване на истории. Сред моите приятели от няколко индиански племена пуебло историите за Койота се разказват през зимата. Моите comadres и роднини в Южно Мексико разказват за „Великия вятър от изток“ само през пролетта. В семейството на моите осиновители някои приказки от тяхното източноевропейско наследство се разказват само през есента след жътва. В родното ми семейство моите истории El dia de los muertos традиционно започваха в началото на зимата и продължаваха до завръщането на пролетта.

В древните лечителски обреди на curanderisma и mesemondok всяка подробност много грижливо се претегляше от гледна точка на традицията: кога да разкажеш история, коя история и на кого, за колко време и в каква форма, с какви думи и при какви условия. Ние внимателно преценявахме времето, мястото, здравословното състояние на слушателя, вътрешния и външния му живот и още няколко важни фактора, за да установим точно необходимото лекарство. Зад нашите древни ритуали се крие свят дух и ние разказваме истории, когато го изисква договорът ни с него, а не обратното^[2].

Използвайки историите като лекарство в психоанализата и други лечебни изкуства, ние сме грижливо подготвени да знаем какво и кога да правим, но най-вече какво да не правим. Може би това повече от всичко друго разграничава развлекателните (самостоятелна и също полезна форма) от лечебните истории.

Макар че моята култура свързва древния с модерния свят, в корените й лежи вечно разказваческо наследство — всеки разказвач предава своите истории и познанието за лекарството в тях на един или повече las semillas — „семена“. „Семената“ са хора, „които притежават дарбата още от раждането си“. Те са бъдещите пазители на историите, на които се надяват възрастните. Онези, които са проявили талант, лесно се познават. Неколцина възрастни ги посвещават, помагат им и ги пазят, докато се учат.

С много трудности, лишения и неудобства тези щастливци започват тежката и дългогодишна работа, която ще ги научи да носят традицията с всичките й приготовления, благословии, проникновения, етика и позиции, съставляващи лечебното познание, според неговите, а не техните изисквания, според неговите инициации, според неговите предписания и форми.

Тези форми и периоди в „обучението“ не могат да се променят или осъвременяват. Не могат да се изучат за няколко почивни дни или няколко години. Те основателно изискват много време и работата не трябва да се тривиализира и променя, с нея не бива да се злоупотребява, както често се случва, когато попадне в лоши ръце, когато се използва с лоши мотиви или когато добрите намерения са съчетани с невежество^[3]. От това не може да излезе нищо добро.

Броят на избраните „семена“ е загадъчен процес, неподлежащ на точна дефиниция, освен за онези, които добре го познават, защото не се основава на твърдо установени правила, нито на въображение, а на дълговечна междуличностна връзка. Възрастните избират младите, един избира друг, понякога те идват при нас, но по-често просто се натъкваме едни на други и се разпознаваме, сякаш сме близки от цяла вечност. Желанието да си такъв не е равносилно на това да си такъв.

 

 

Обикновено онези от семейството, които притежават тази дарба, се избират още в детството. Възрастните разказвачи постоянно търсят някой, който е „sin piel“ — без кожа, човек с дълбоки чувства, който вижда и главните принципи на живота, и по-дребните детайли. И аз, вече в петото си десетилетие, търся също като тях — търся хора, стигнали до определени дълбоки познания, след като са прекарали целия си живот във внимателно вслушване.

Обучението на curanderas, cantadoras у cuentistas е много сходно, защото в моята култура се смята, че историите са написани като un tatuaje del destino — лека татуировка върху кожата на онзи, който ги е преживял.

Вярва се, че лечителската дарба произхожда от четенето на този блед надпис върху душата и развитието на нейното съдържание. Като част от лечебна дисциплина, обхващаща пет дяла, историите се смятат за съдба на онзи, който носи такъв надпис. Не всички го носят, но бъдещето на избраните е написано „на челото им“. Те се наричат „Las unicas“, единствени по рода си^[4].

Един от първите въпроси, които задаваме, щом срещнем разказвач/лечител, е: „Quienes son tus familiares? Quienes son tus padres?“ — Кои са твоите роднини? С други думи, от какъв род на лечители произхождаш? Това не означава къде сте учили. Това не означава какви курсове сте изкарали, къде сте работили. Това буквално означава от какъв духовен род произхождате. Както винаги, ние търсим нужната възраст, по-скоро мъдрост, отколкото интелектуални способности, религиозност, която е въплътена в ежедневния живот, нежност и позиции, присъщи на човека, притежаващ познание от онзи Източник, от който произлиза лечението^[5].

В традицията на cantadora/cuentista има родители, прародители и понякога madrinas у padrinos, кръстници в една история — хората, които са ви научили на тази история и нейното значение за вас, които са ви я подарили (майката или бащата на историята), както и човекът, който ги е научил на нея (abuelo о abuela, дядото или бабата на историята). Така и трябва да е.

Много важно е да получим изрично разрешение да разказваме чужда история, както и да съобщаваме източника й, защото така запазваме генеалогичната пъпна връв — в единия й край сме ние, в другия е животворната плацента. Да искаш разрешение^[6], да не присвояваш чужда работа, е въпрос на добри обноски, знак на уважение към другите, защото техният живот и тяхната работа са вградени в онова, което ни дават. Историите не са просто истории. По своята най-истинска същност те са нечий живот. Именно тайнството на живота, фактът, че ако човек лично е преживял тази история, тя се превръща в лекарство.

Кръстниците са хората, които ни дават благословията си наред със самата история. Понякога е нужно много време да обясним произхода на историята, за да можем да я започнем както трябва. Посочването на нейната майка, баба и т.н. не е безкрайно и досадно предисловие — самото то е „подправено“ с интересни кратки истории. Така по-дългата история, която следва, е второто блюдо, също като чудесен пир.

Разказването на всички автентични истории във всички известни ми лечителски традиции започва с анализ на психичното им съдържание — и колективен, и личен. Процесът изисква много време и енергия — и интелектуална, и духовна, и в никакъв случай не е безсмислено упражнение. Той струва много и трае дълго. Макар че има intercambiamos cuentos — размяна на истории, при която двама души си разменят приказки като дарове, те трябва или да са кръвни роднини, или да са много близки.

Въпреки че някои използват историите само за забавление и че особено телевизията често използва сюжети, описващи смъртта на живота, по своята най-древна същност приказките са лечителско изкуство. И най-добри лечители са онези, които откриват всички части на приказката дълбоко в себе си… които дълго са били духовни „ученици“, дълго са усъвършенствали своето умение. Такива хора веднага се познават само по тяхното присъствие.

 

 

При работата с истории ние боравим с архетипна енергия, която метафорично може да се опише като електричество. Тази електрична енергия може да одухотворява и просветлява, но на неподходящо място, в неподходящо време и количество, използвана от неподходящ или неподготвен разказвач, от човек, който може би знае какво да прави, ала не знае какво да не прави^[7], също като лекарствата, тя няма да постигне желания ефект или ще окаже вредно въздействие. Понякога „събирачите на истории“ не съзнават какво искат, когато молят за приказка от такъв мащаб или се опитват да я използват без благословия.

Архетипът ни променя. Архетипът ни вдъхва пълноценност и издръжливост — ако в разказвача няма промяна, значи изискванията не са били спазени, не е била установена истинска връзка с архетипа, не е имало предаване, а само реторичен превод на егоистично себевъзвеличаване. Разказването на истории е голяма и мащабна отговорност. Точното дефиниране на параметрите й ще запълни няколко тома, ако трябваше да опиша лечебните процеси в тяхната цялост, използвайки историята като един от многобройните компоненти. Но в ограниченото пространство, с което разполагам тук, ще ви разкрия само най-важното: хората трябва да са напълно подготвени за историите, които носят и разказват.

 

 

При най-добрите разказвачи лечители, които познавам, а аз имам щастието да познавам много, техните истории израстват от самия им живот, както дървото израства от корените. Те се развиват от историите, историите ги правят такива, каквито са. Можем да открием разликата. Ние виждаме кога някой с лека ръка е създал историята и кога историята го е създала, както изисква традицията.

Понякога непознати искат от мен някоя от историите, които съм анализирала, оформила и носила през годините. Като пазителка на тези истории, поверени ми на основата на задължителни и строго спазвани обещания, аз не ги разграничавам от другите думи и обичаи, които ги заобикалят, особено развитите и пазените в корените на семейството. Този избор не зависи от някакъв ясно определен план, а от науката за душата. Връзките и родството са всичко.

Моделът майстор — чирак създава нужната атмосфера, за да съм в състояние да помагам на своите ученици да открият и развият историите, които ще ги приемат, които ще засияят чрез тях истински, а не като евтини накити. Има начини и начини. Има няколко лесни начина, но не са ми известни такива, които да са пълноценни. Истинските са далеч по-мъчителни и трудни.

Човек усвоява лечителското изкуство и целебността на историите в зависимост от това каква част от себе си е готов да пожертва и да вложи в тях, като използвам думата „жертва“ във всеки нюанс от нейния смисъл. Жертвата не е страдание, което избираме сами, нито е „подходящо страдание“, при което резултатът се контролира от нас. Жертвата не е жестока борба, нито дори голямо неудобство. Това означава да преминем през ад, който не сме създали сами, и да се завърнем от него смирени, съсредоточени и всеотдайни. Ни повече, ни по-малко.

В моето семейство има една поговорка: пазителят на историите изисква дължимото от вас, т.е. принуждава ви да водите определен живот, кара ви да учите дълги години и това учение не е безгрижно, както намери за удобно егото, а се основава на точни принципи и изисквания.

В семейните традиции на работата с историите, в традициите на mesemondok и cuentistas, които изучих и използвам от дете, има нещо, наречено „La invitada“ — „гостенката“, т.е. свободният стол, който по един или друг начин присъства във всяко разказване. Понякога по време на приказка душата на един или повече слушатели идва и сяда там, защото изпитва потребност. Макар че може да имам внимателно обмислен материал за цяла вечер, аз променям плана си, за да помогна, излекувам или поиграя с усещането за духа, седнал на свободния стол. „Гостенката“ говори за нуждите на всички.

 

 

Аз съветвам хората сами да проникват дълбоко в историите от своя живот и го изисквам от учениците си, особено приказките от собственото им наследство, защото ако човек винаги се обръща към приказките на Братя Грим, след смъртта на своите родители завинаги ще изгуби наследството си. Винаги съм поддържала хората, които съхраняват приказките на своя народ. Разбира се, именно старците са скелетът на лечителските и духовните структури навсякъде по света.

Обърнете се към своя род, към своя живот. Неслучайно този съвет се отнася и за великите лечители, и за великите писатели. Вгледайте се в реалността, която самите вие преживявате. Историите, които ще откриете там, никога не могат да дойдат от книгите. Те идват само от разказите на очевидци.

Сериозното проникване в историите от живота ви, живота на семейството ви и съвременния свят означава, че ви очакват трудности и изпитания. Ще разберете, че сте на прав път, ако сте преживели ожулените кокалчета на пръстите на ръцете, съня на студена земя, при това не еднократно, а непрекъснато, опипването в мрака, обикалянето в кръгове през нощта, смразяващите откровения и страшните приключения по пътя. Това си струва цената. Ако искате да носите тайнството, ако искате да носите истинското лекарство, трябва да пролеете малко, а често и много кръв за всяка история, за всеки аспект от живота си.

Надявам се, че ще позволите на историите на вашия живот — да ви се случват и че ще работите с тях, със своя живот, не с живота на някой друг, ще ги поливате със своята кръв, сълзи и смях, докато разцъфтят, докато разцъфтите самите вие. Това е работата. Единствената работа^[8].