Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (119)

Descansos

Убедихме се, че трябва да преобразим гнева в огън, който променя нещата, вместо в опустошителен пожар. Убедихме се, че работата върху гнева не може да завърши без ритуала на прошката. Говорихме за женския гняв, който често произтича от положението в родното й семейство, от заобикалящата я култура, а понякога от по-късна травма. Но независимо от причината за гнева, трябва да се случи нещо, така че тя да го осъзнае, благослови, овладее и освободи.

Измъчваните жени често развиват поразителен вид възприятие, притежаващо тайнствени измерения. Макар че не пожелавам на никого именно мъчения, за да усвои тайната на подсъзнанието, факт е, че преживяването на сериозен тормоз води до поява на компенсиращи защитни способности.

В този смисъл жената, която е имала мъчителен живот и е проникнала в същността му, определено притежава неизмерима дълбочина. Макар че го е постигнала със страдания, ако е положила всички усилия да не изгуби осъзнатостта си, тя има дълбок и процъфтяващ душевен живот и твърда вяра в себе си, независимо от временните колебания на егото.

В живота ни има моменти, обикновено настъпващи към средна възраст, в които жената е изправена пред избор — вероятно най-важното психично решение в бъдещия й живот — и това е дали да се озлоби. Жените често стигат до този период в края на тридесетте и началото на четиридесетте си години. Те стигат до точката, когато им е дошло до гуша и „последната сламка е пречупила гръбнака на камилата“. Мечтите от двадесетте им години може би са разбити на парчета. Може би има разбити сърца, съсипани бракове, нарушени обещания.

Тялото, живяло дълго време, трупа отпадъци. Това не може да се избегне. Но ако се завърне към инстинктивната си природа, вместо да потъне в озлобление, жената ще се прероди. Всяка година се раждат малки вълчета. Обикновено те са мънички скимтящи създания със сънливи очички и тъмна козина, покрита с мръсотия и сламки, но светкавично се разсънват, винаги са готови за игра и нежност, стремят се към близост. Искат да играят, да растат. Жената, която се завръща към инстинктивната си и творческа природа, се завръща към живота. Тя иска да играе. Иска да расте и като хоризонти, и в дълбочина. Но първо трябва да се пречисти.

Искам да ви запозная с концепцията за Descansos, която разработих по време на практиката си. Ако някога сте пътували из Мексико, Ню Мексико, Южно Колорадо, Аризона или части от Юга, навярно сте видели край пътищата малки бели кръстове. Това са descansos — места за вечен покой^[1]. Ще ги откриете също по скалите край невероятно красивите, но опасни пътища в Гърция, Италия и други средиземноморски страни. Понякога кръстовете са групирани по два, три или пет. На тях са написани имена на хора — Хесус Мендес, Артуро Буенофуентес, Джини Абейта. Понякога имената са написани със забити гвоздеи, друг път с боя или са издялани в дървото.

Често са украсени с изкуствени или с истински цветя или са намазани с лепило и покрити с накълцана прясна слама, за да лъщят като злато на слънцето. Понякога descanso е просто две кръстосани дъски или тръби, завързани с връв и забити в земята. В скалистите проходи кръстът просто е нарисуван на голям крайпътен камък.

Descansos са символи на смъртта. Тук, на това място нечий житейски път неочаквано е спрял. Случила се е автомобилна катастрофа, някой е вървял по пътя и е умрял от изтощение или е бил убит в бой. Там се е случило нещо, което завинаги е променило живота на този човек и на други хора.

Преди да навършат двадесет години, жените вече са умирали хиляди пъти. Те са се отправяли в една или друга посока и пътят им е бил отрязван. Имали са надежди и мечти, които са били стъпквани в праха. Всеки, който твърди противното, още не се е събудил. Всичко това е мливо за мелницата на descansos.

Въпреки че задълбочават индивидуализацията, диференциацията, растежа и развитието, разцъфтяването, събуждането и осъзнаването, всички тези неща са прекалено големи трагедии и за тях трябва да се скърби.

Да направиш descansos означава да се вгледаш в живота си и да отбележиш къде са се случили малките смърти — las muertes chiquitas, и големите смърти — las muertes grandotas. Често правя диаграми на женския живот върху голям лист бяла опаковъчна хартия и като започвам от детството и стигам до днес, отбелязвам с кръстчета местата, където са умирали късчета от същността на жената.

Ние отбелязваме необхождани пътища, пресичани пътеки, засади, предателства, смърт. Аз поставям малко кръстче там, където жената е трябвало или все още трябва да скърби. И после написвам „забравено“ за онези неща, които жената усеща, но още не са изплували на повърхността.

Пиша „простено“ на онези неща, които жената почти изцяло е преодоляла.

Съветвам ви да направите descansos, да седнете пред диаграмата на своя живот и да попитате: „Къде са кръстчетата? Къде са местата, които трябва да се помнят, които трябва да бъдат благословени?“. Във всички тях има смисъл, който вие използвате в днешния си живот. Трябва да го помните, ала в същото време трябва и да го забравите. Нужно е време. И търпение.

Жената от „Лунният мечок“ казва молитва и донася мир на осиротелите мъртви. С descansos човек прави същото. Descansos е съзнателна практика, която отдава почит на осиротелите мъртви във вашето психе и най-после им носи мир.

Проявете внимание към себе си и направете descansos, местата за покой на вашите стремежи, които са тръгнали на някъде, ала така и не са успели да пристигнат. Descansos бележат местата на смърт, мрачните времена, но са и любовни писма до вашето страдание. Те действат преобразяващо. Може да се говори много за заравянето в земята на нещата, за да не могат да ни преследват. Може да се говори много за това как да ги положим да почиват в мир.