Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (111)

Пътуване в Руанда

Бях дванайсетгодишна. Бяхме на езерото Биг Бас в Мичиган. След като приготвиха закуска и обяд за четирийсет души, всичките симпатични, закръглени жени от семейството ми, майка ми и лелите ми легнаха на шезлонгите да се попекат на слънце. Мъжете бяха „за риба“, което означаваше, че си прекарват чудесно, ругаят и си разказват своите шеги и истории. Аз си играех близо до жените.

Изведнъж чух пронизителни писъци. Уплашена, аз се затичах към жените. Ала те не викаха от ужас. Жените се смееха и когато успяваше да си поеме дъх между писъците, една от лелите ми безкрайно повтаряше: „… покрили лицата си… покрили лицата си“. И това загадъчно изречение отново ги караше да се превиват от смях.

И така дълго пищяха и викаха, че чак се давеха. В скута на една от лелите ми лежеше списание. Много по-късно, когато всички жени задрямаха на слънце, аз го измъкнах изпод отпуснатата й длан, легнах под шезлонга и го прочетох с разширени очи. На страницата, на която беше разтворено, имаше анекдот от Втората световна война. Беше нещо такова:

 

 

Генерал Айзенхауер отивал да инспектира войските си в Руанда. (Може да е било Борнео. Може да е бил генерал Макартър. По онова време тези имена не означаваха почти нищо за мен.) Губернаторът наредил всички местни жени да се наредят край черния път и да аплодират Айзенхауер, когато минел покрай тях с джипа си. Единственият проблем бил, че туземките не носели никакви дрехи, само мънистена огърлица и понякога тънък кожен колан.

Не, не, така не можело. Затова губернаторът повикал вожда на племето и му обяснил притеснението си.

— Няма проблем — казал вождът.

Ако губернаторът им дадял поли и блузи, жените щели да ги облекат за случая. И с помощта на местните мисионери губернаторът им ги осигурил.

В деня на парада обаче, само минути преди джипът на Айзенхауер да мине по дългия път, открили, че макар туземките да били облекли полите, нещо не харесали блузите и ги оставили в къщите си. И сега всички жени били строени от двете страни на пътя с поли, но с голи гърди. Освен това не носели никакво бельо.

Е, когато научил, губернаторът получил нервен пристъп и гневно повикал вожда, който го уверил, че жена му се посъветвала с него и когато генералът се приближал, те щели да покрият гърдите си.

— Сигурен ли си? — изревал губернаторът.

— Да. Абсолютно сигурен — отвърнал вождът.

Е, нямало време за спорове и можем само да се досещаме каква е била реакцията на генерал Айзенхауер, когато джипът му се приближил и редиците голи до кръста жени грациозно повдигнали предниците на полите си и покрили лицата си с тях.

 

 

Лежах под шезлонга и сподавях смеха си. Това беше най-глупавата история, която някога бях чувала. Това беше прекрасна история, вълнуваща история. Но интуитивно аз също знаех, че е неприлична, затова години наред я пазих само за себе си. И понякога в трудни времена, в напрегнати моменти и дори преди изпити в колежа аз си спомнях за жените от Руанда, които покрили лицата си с полите и несъмнено тайно избухнали в смях. Аз също се засмивах и се чувствах съсредоточена, силна и здраво стъпила на земята.

Това е другата полза от женските шеги и споделен смях. Той е лекарство за тежки времена. Той е чудесно чисто, „мръсно“ забавление. Можем ли да си представим сексуалното, неприличното като свещено? Да, особено когато действа като лек, води до пълноценност и изцерява сърцето. Юнг отбелязва, че когато някой идвал в кабинета му със сексуални оплаквания, истинският проблем най-често бил духовен или душевен. Когато човекът се оплаквал от духовен проблем, той най-често имал сексуален характер.

В този смисъл сексуалността може да се използва като лекарство за духа и следователно е свещена. Когато сексуалният смях е un remedio — лекарство, той е свещен смях. Свещено е и онова, което предизвиква изцеряващия смях. Когато помага, без да нанася щети, когато облекчава и възстановява силата, смехът носи здраве. Когато прави хората щастливи, че са живи, че са там, по-осъзнати за любовта, когато разсейва тъгата и гнева им, смехът е свещен. Когато ги прави по-добри, по-щедри, по-чувствителни, смехът е свещен.

В архетипа на Дивата жена има много място за природата на мръсните богини. В дивата природа свещеното и неприличното, свещеното и сексуалното не са отделени едно от друго, а живеят заедно, струва ми се като група старици, които просто ни очакват да се отбием при тях. Те са във вашето психе, чакат ви да се появите, разказват историите си помежду си и се смеят като кучета.