Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (45)

10

Когато ги отвори отново, й се стори, че сънува някакъв кошмар: на подиума се бе изкачил монахът Беше. Той се закле над разпятието, поднесено му от друг монах. Сетне с глух, но отривист глас заразказва как дяволски е бил измамен от великия маг Жофре дьо Пейрак, който пред очите му накарал да избликне от разтопена скала чисто злато, като за целта използвал философски камък, донесен несъмнено от Страната на вечния мрак. Впрочем графът сам любезно му описал тази страна като съвършено девствена и заледена земя, където денем и нощем трещят гръмотевици, силният вятър преминава в градушки, а една огнена планина непрекъснато бълва разтопена лава, която макар постоянно да се излива върху вечните ледове, те никога не се топят.

— Последната подробност е чиста измислица на фантазьор — забеляза граф дьо Пейрак.

— Не прекъсвайте свидетеля — строго го смъмри председателят.

Монахът продължи своята дълго подготвяна реч. Той заяви, че графът произвел пред очите му къс от повече от два фунта чисто злато, което впоследствие било изпробвано от специалисти и признато за хубаво и истинско.

— Забравихте да кажете, че го подарих на Негово Преосвещенство архиепископа на Тулуза за благотворителните му дела — пак се намеси подсъдимият.

— Точно така — потвърди със злокобен глас монахът. — Това злато издържа на тридесет и три опита да се прогонят от него нечистите сили, но това не попречи на магьосника да съхрани властта си над метала и когато пожела, да го превърне в прах. Негово Преосвещенство тулузкият архиепископ сам бе свидетел на това ужасяващо явление, което силно го разстрои. А магьосникът с гордост говореше за своето „избухващо злато“. Той се хвалеше също, че може да преобразува по този начин и живака в благороден метал. Между другото, всички тези факти са изложени в паметната ми бележка, приложена към намиращото се в съда досие.

Масно се опита да се пошегува с думите на свидетеля:

— Като ви слушаме, отче, можем да си помислим, че подсъдимият е толкова могъщ, че е в състояние да срути с един замах тази огромна Съдебна палата, както някога Самсон е съборил колоните на храма.

Анжелик почувства изведнъж силна симпатия към тулузкия магистрат.

А Беше завъртя боязливо очи на всички страни и се прекръсти.

— О, не предизвиквайте магьосника! Той сигурно е силен като Самсон.

Насмешливият глас на графа се извиси отново:

— Ако действително притежавах могъществото, което ми приписва този монах мъчител, вместо да премахвам с магия него и подобните нему, аз най-напред щях да си послужа с магическа формула, за да разруша най-голямата крепост в света — човешката глупост и лековерие. Декарт не е бил прав, когато е казал, че безкраят е необозрим за човешкия ум, защото глупостта на хората наистина няма начало и край.

— Подсъдими, не забравяйте, че не сме се събрали тук, за да обсъждаме философски теми и че вие също не печелите нищо, като с различни увъртания отбягвате да отговаряте на конкретно зададените ви въпроси.

— В такъв случай да продължим да слушаме този достоен представител на най-назадничавото средновековие — рече насмешливо дьо Пейрак.

Съдията Бурие попита свидетеля:

— Отец Беше, бихте ли ни казали вие, признатият учен, присъствал лично на алхимическите операции с превръщането на прост метал в злато, с каква цел, според вас, подсъдимият се е свързал със сатаната? Заради богатство? От любов към жените? Какво по-точно?

Ниският и слаб Беше се изпъчи така, че изведнъж се стори на Анжелик като изскочил от ада и готов за нападение зъл дух. Тя бързо се прекръсти и видя, че примерът й бе последван от всички седящи на нейната редица монахини, които бяха като омагьосани от разиграващата се пред очите им сцена.

С пресипнал от злоба глас Беше завика:

— Знам намеренията и целите му. Богатство и любов ли? Не! Жажда за власт и заговор против държавата или краля? Също не! Той иска да стане могъщ като Бог. Сигурен съм, че Пейрак умее да създава живот, или иначе казано, опитва се да съперничи на Всевишния, на самия Господ.

— Отче, имате ли доказателства за невероятните си твърдения? — почтително попита протестантът Делма.

— Видях, може да се каже със собствените си очи, как от лабораторията му излизат хомункулуси, тоест човеци пигмеи, както и гноми и дракони. Много местни жители, чиито имена мога да посоча, са ги виждали по време на буря да бродят из полето нощем, изпълзели от прословутата дупка лаборатория, която един прекрасен ден бе почти разрушена от експлозията на това избухващо според думите на графа злато или, както го наричам аз, неустойчиво, сатанинско злато.

Всички присъстващи в залата задишаха тежко, обзети от страх и ужас. Една монахиня припадна и се наложи да я изнесат на ръце от съда.

С тържествен тон председателят се обърна към свидетеля. Заяви му, че иска да узнае цялата истина, но понеже е призван да съди за толкова необикновени магьосничества като вдъхването на живот на същества, които винаги е смятал за чиста измислица, го моли да събере добре мислите си и да претегля всяка своя дума. Масно добави също, че обръщайки се към него като към човек, вещ в херметическите науки и автор на много известни и одобрени от Църквата трудове, би искал да знае доколко това е възможно и най-вече дали са му известни подобни прецеденти в тази област.

Монахът Беше отново се изпъчи и като че пак стана по-висок и внушителен. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще разпери широкополото си черно расо и ще полети като гарван.

Вместо това той вдъхновено изграчи:

— На тази тема са посветени редица известни книги. В своята „Де натура рерум“, тоест „За природата на нещата“, Парацелс твърди, че пигмеите, фавните, нимфите и сатирите са създадени по химически път. В други трудове пише, че хомункулуси, тези човеци пигмеи, чиято големина рядко надхвърля двадесет и пет милиметра, могат да бъдат открити в урината на децата. Отначало хомункулусът е невидим и се храни с вино и розова вода, а едва доловим писък бележи истинското му раждане. Единствени могъщите магьосници са способни да предизвикат това дяволско раждане, а тук присъстващият граф дьо Пейрак е несъмнено един от тези надарени с върховно могъщество магове, защото той сам признаваше, че не се нуждае от философски камък, за да превърне обикновения метал в злато. Освен ако не притежава зародиша на живота и на благородните метали, който е ходил да търси, както сам разказваше, на другия край на света.

Силно възбуден, съдията Бурие стана и заеквайки от злоба, попита:

— А сега, какво ще отговорите на това обвинение?

Дьо Пейрак повдигна с досада рамене и отвърна с отпаднал глас:

— Какво мога да отговоря, за да опровергая измислиците на човек, който явно е загубил разсъдъка си?

— Подсъдими, нямате право да подминавате без отговор зададения ви въпрос — намеси се спокойно Масно. — Признавате ли, че сте „вдъхвали живот“, както твърди този свещеник, на чудовищните същества, за които става дума?

— Категорично отричам, но дори това да бе възможно, не виждам за какво бих го правил?

— Значи все пак смятате, че може да се създаде живот по изкуствен път?

— Откъде да зная, господине? Науката още не е казала последната си дума, а и самата природа не престава да ни предлага все нови, достатъчно невероятни за нас примери. Когато пътешествах из източните страни видях как някои риби се превръщат в тритони. Аз даже си донесох няколко екземпляра от тях в Тулуза, но там нито веднъж не се получи подобно преобразуване, от което следва, че то несъмнено се дължи на климата.

— Накратко — рече Масно с разтреперан глас, — вие смятате, че Господ не играе никаква роля в създаването на живи същества, така ли?

— Никога не съм твърдял подобно нещо, господине — отговори спокойно графът. — Макар да имам свое собствено виждане за нещата и тяхната поява, аз вярвам, че всичко е създадено от Бог. Само че не разбирам защо отхвърляте изобщо мисълта, че Създателят може да е предвидил някои преходни форми от растителния към животинския свят, подобно на поповата лъжичка и жабата? Независимо от тези мои разсъждения твърдя, че аз лично никога не съм „произвеждал“ същества, които вие наричате хомункулуси.

Тогава Конан Беше измъкна от полите на расото си някаква малка стъкленица и я подаде на председателя на съда. Всички магистрати започнаха да си я подават от ръка на ръка. От мястото си Анжелик не можа да различи нейното съдържание, но виждаше, че повечето съдии се кръстеха, и дори чу как един от тях повика млад писар и го изпрати да донесе светена вода от параклиса.

Ужас бе изписан на лицата на всички съдии и заседатели. Бурие непрестанно потриваше ръце, без да е ясно дали го прави от задоволство, или за да изтрие следите от светотатствената мръсотия, до която се бе докоснал.

Единствено граф дьо Пейрак бе отвърнал глава, сякаш тази церемония изобщо не го интересуваше.

Накрая стъкленицата се върна отново пред председателя Масно, който, за да я разгледа по-добре, си сложи очила с дебели лещи. След известно време той наруши всеобщото мълчание и рече разочаровано:

— Този вид чудовище ми прилича по-скоро на втвърден гущер.

— Открих два такива изсушени хомункулуса, предназначени навярно за магии, когато с риск за живота си се промъкнах в лабораторията на графа — обясни скромно монахът Беше.

Масно се обърна към подсъдимия:

— Познато ли ви е това… това нещо? Пазач, моля занесете стъкленицата на подсъдимия.

Великанът в униформа, към когото отправи молбата си председателят на съда, започна да се гърчи и трепери. Измънка нещо, поколеба се, сетне улови стъкленицата, но толкова несръчно, че тя се изплъзна от ръцете му и се разби на пода.

Публиката първо ахна от разочарование, но после, обзета от желание да види „нещото“ отблизо, се юрна напред. Само че стражите се струпаха пред първия ред и задържаха любопитните.

Накрая един гвардеец се престраши, набоде на алебардата си малък неразличим предмет и го пъхна под носа на граф дьо Пейрак.

— Това трябва да е един от тритоните, които донесох от Китай — рече невъзмутимо той. — Навярно са избягали от аквариума, в който потапях моя лабораторен аламбик, за да поддържа водата в него постоянно хладка. Бедните животинки!…

* * *

Анжелик остана с впечатлението, че от цялото обяснение на графа относно екзотичните гущери присъстващите в залата чуха само думата „аламбик“ и пак заахкаха от страх и ужас.

— Ето и един от последните въпроси по обвинението — заговори отново Масно. — Подсъдими, познат ли ви е този списък? Той е точно описание на еретическите и алхимически трудове, намиращи се на една от лавиците в библиотеката ви. Тях вие сте чели и препрочитали най-често. Тук е и заглавието „Де натура рерум“ от Парацелс, където пасажът, отнасящ се до сатанинското създаване на чудовища като онези хомункулуси, за чието съществуване научих от отец Беше, бил подчертан с червен молив, а в полето срещу него имало няколко думи, написани, както изглежда, от вашата ръка.

Графът отговори с пресипнал от умора глас:

— Точно така. Спомням си, че по този начин подчертавах пасажи, които ми се струваха особено нелепи.

— В представения тук опис фигурират и книги, които, макар да нямат пряко отношение към алхимията, все пак са забранени. Ще цитирам например „Френското леконравие се учи от италианското“, „Любовните интриги във френския двор“ и други подобни. Те са отпечатани в Хага или в Лиеж, където знаем, че се крият най-опасните памфлетисти и вестникари, прогонени от кралството ни. Книгите се внасят тайно във Франция и онези, които искат да се сдобият с тях, вършат тежко престъпление. Ще добавя също, че в това описание са споменати и автори като Галилей и Коперник, чиито научни теории са отхвърлени от Църквата.

— Предполагам, че въпросният опис ви е бил предаден от един домоуправител на име Клеман Тонел, който служи няколко години при мен, но ме шпионираше срещу заплащане от не знам коя си важна особа. Списъкът е точен. Но ви моля, господа, да отбележите факта, че всеки истински книголюбител има две подбуди, за да включи дадена творба в библиотеката си: той иска да притежава или някакво свидетелство за развитието на човешката мисъл, какъвто е случаят с трудовете на Коперник и Галилей, или пък всевъзможните образци на човешката глупост, които, вече надживени, му позволяват да оцени по достойнство научните успехи, постигнати от средновековието до наши дни, както и да се запознае с онова, с което предстои да се воюва. Ето защо е полезно да се имат предвид измишльотините и небивалиците, написани от Парацелс или Конан Беше. Повярвайте ми, господа, четенето на подобни произведения е вече само по себе си тежко наказание.

— В такъв случай, вие одобрявате осъдените от Римската църква богохулни теории на Коперник и на Галилей?

— Да, защото Църквата явно се лъже. Но това не означава, че не приемам становището й по други въпроси. Бих предпочел, разбира се, да се доверя на нея и на нейния опит в прогонването на злите духове и магии, отколкото да се явявам пред съд, който очевидно затъва в софистични пререкания…

Председателят Масно драматично махна с ръка, сякаш искаше да покаже, че не е по силите му да вразуми един толкова безразсъден подсъдим.

След като се посъветва с колегите си, той обяви, че разпитът е приключен и че предстои да бъдат изслушани няколко свидетели на обвинението.

По даден от него знак двама гвардейци излязоха от залата и веднага зад малката врата, през която бяха влезли съдиите, се разнесе гълчава. Пазачите пропуснаха най-напред двама монаси в бели раса, после четири монахини и накрая двама свидетели францисканци в кафяви власеници.

Групичката се подреди пред трибуната на съдебните заседатели.

Председателят Масно стана.

— Господа, преминаваме към най-деликатната част от настоящия процес. Призвани от краля, защитника на Божията църква, да водим дело за магьосничество, ние трябваше да потърсим свидетелства, които според установените от Рим правила биха ни доказали по безспорен начин, че господин дьо Пейрак е поддържал връзки със сатаната. По третото правило, което гласи, че…

Той се наведе и започна да чете някакъв текст.

— … което гласи, че сношаващото се с дявола лице, наричано обикновено „истински бясно“, притежава „свръхестествено силно тяло и власт над душите и телата на другите хора“, ние отбелязахме следните факти…

Въпреки че в голямата зала бе много студено, Масно се обърна, за да може незабелязано да изтрие избилата по челото му пот, после продължи да чете, спирайки от време на време:

— Ние получихме жалбата на главната настоятелка на девическия манастир „Сен Леандр“ в Оверн. В нея се заявява, че една от наскоро постъпилите в тази обител послушници, която отначало се държала съвсем примерно, изведнъж започнала да проявява признаци на обладано от дявола същество и обвинявала за това свое душевно разстройство граф дьо Пейрак. Тя не скрила, че навремето именно той я бил тласнал към разврата и че обзелите я угризения на съвестта я накарали да постъпи в манастир, за да изкупи греховете си. Но и между стените на светата обител не намерила покой, защото този човек продължавал да я изкушава от разстояние и несъмнено я бил омагьосал. Не след дълго тя донесла в съвета на канониците букет от рози, хвърлен й, според нейните думи, през стената на манастира от някакъв мъж. Въпреки че много приличал на граф дьо Пейрак, непознатият безспорно бил демон, защото имало доказателства, че по същото време въпросният благородник се намирал в Тулуза. От своя страна букетът скоро предизвикал у монахините странни смущения. Някои от девиците изпадали в състояние на транс с необикновени и непристойни видения. Когато идвали на себе си, те говорели за някакъв куц дявол, който само с появата си им доставял неописуема радост и разгарял в телата им неугасим огън. Послушницата, станала причина за този безпорядък, почти не излизала от трескавото си състояние. Силно разтревожена, главната настоятелка на манастира „Сен Леандр“ накрая се обърнала към висшите духовници. И тъй като точно по това време бе започнало следствието по делото срещу господин дьо Пейрак, парижкият кардинал-архиепископ ми предаде настоящите документи. Сега ще изслушаме показанията на монахините от този манастир.

Като се надвеси над катедрата, Масно почтително се обърна към една жена, която сякаш криеше лицето си зад воал и бяла монашеска шапка.

— Сестра Карменчита дьо Меркур, разпознавате ли в този човек мъжа, който ви е преследвал от разстояние и ви е отправил „дяволския и подигравателен призив“ да се поддадете на омаята му?

— Разпознавам в него моя истински и единствен господар! — патетично отвърна забележителен алтов глас.

Изумена, Анжелик успя да различи под воала и строгия подбрадник чувственото, румено лице на хубавата испанка.

Масно се изкашля и с явно усилие рече:

— Но, сестро, не постъпихте ли в манастира с единствената цел да се посветите изцяло на Бога?

— Исках да изтръгна от сърцето си образа на онзи, който ме заплени и омагьоса. Но напразно. Той ме преследва дори и по време на богослуженията.

— А вие, сестра Луиз дьо Ренфон, разпознавате ли в подсъдимия този, който ви се е явявал когато сте изпадали в умопомрачение?

Млад, потреперващ глас тихо отговори:

— Да, струва ми се… Но във виденията ми той беше с рога…

В залата екна дружен смях, а някакъв писар се провикна:

— Какво пък, може и да са му поникнали, докато е лежал в Бастилията.

Анжелик цялата почервеня от гняв и унижение. Спътницата й я улови за ръката, за да й напомни, че трябва да запази хладнокръвие, и младата жена с голямо усилие на волята се овладя.

Масно поднови разпита на свидетелите, като този път се обърна към игуменката на манастира:

— Госпожо, макар да зная, че настоящото изслушване е особено мъчително за вас, все пак съм длъжен да ви помоля да повторите показанията си пред съда.

Възрастната монахиня, която видимо бе не развълнувана, а по-скоро възмутена, не се остави дълго да я убеждават и с ясен глас заяви:

— През последните месеци, в манастира, чиято главна настоятелна съм от тридесет години, стават направо позорни неща. Човек трябва да поживее в светата обител, за да разбере на какви причудливи шеги е способен демонът, когато реши, че с помощта на някой магьосник е възможно да се прояви. Не крия, че ми е мъчително да изпълня дълга си днес, защото страдам от мисълта, че съм принудена да изложа пред светски съд толкова оскърбителни за Църквата действия, но Негово Преосвещенство кардинал-архиепископът ми нареди да го сторя. Обаче моля съдът да ме изслуша насаме.

Когато председателят на съда обяви, че уважава молбата, игуменката явно изпита голямо задоволство, докато от своя страна публиката се почувства излъгана и разочарована.

Последвани от монахините, съдиите се оттеглиха в едно помещение в дъното на залата, което обикновено служеше за канцелария на съда.

Единствено Карменчита остана на мястото си, охранявана от францисканците, които я бяха довели, и от двама швейцарски гвардейци.

Сега Анжелик можеше по-спокойно да разгледа бившата си съперница. Испанката не бе загубила нищо от красотата си. Напротив, навярно от пълното и продължително усамотение, лицето й бе станало още по-изтънчено, а от големите й черни очи бликаше изпепеляващият огън на несбъдната мечта.

Публиката изглежда също се наслаждаваше на омагьосаната хубавица.

Анжелик чу как господин Галеман рече насмешливо:

— Брей, Хромият направо ми се издигна в очите!

Тя забеляза, че Жофре не бе удостоил дори с поглед прелюбопитната сцена. Сега, когато съдът бе излязъл, той видимо търсеше начин да си поотдъхне. Опита се да приседне на скамейката на позора, отредена за подсъдимите. Усилията му се увенчаха с успех, но цялото му лице се разкриви от болка. Продължителното стоене прав, подпрян на бастуните, и най-вече изтезанията с иглата в Бастилията, го бяха измъчили и изтощили до крайност.

Анжелик почувства такава тежест в гърдите си, сякаш сърцето й се бе превърнало в камък.

До този момент съпругът й бе проявил необикновено мъжество. Говорил бе спокойно, макар че невинаги бе успявал да сдържа присъщата си ирония, която, за съжаление, не правеше добро впечатление нито на съда, нито дори на публиката.

Сега Жофре съвсем демонстративно бе обърнал гръб на бившата си любовница. Дали въобще я бе погледнал?

След като постоя известно време неподвижна, сестра Карменчита съвсем неочаквано направи няколко крачки към подсъдимия. Монасите преградиха пътя й и я накараха да се върне на предишното си място. Но само след миг прекрасното лице на испанска мадона съвършено се преобрази — чертите му се изкривиха, бузите хлътнаха и публиката вече виждаше пред себе си някакво изчадие адово.

Устата на монахинята се отваряше и затваряше като на извадена от водата риба. После тя я закри рязко с длан, стисна зъби, обърна очи и на устата й се появи отначало бяла пяна, а после и големи мехури.

Дегре освирепял се втурна към нея.

— Гледайте! Тя пусна в ход прословутия номер със сапунените мехури!

Но пазачите го уловиха грубо и го изведоха от залата.

Този единствен вик не намери никакъв отзвук сред задъханата тълпа, вперила изумено очи в разиграващата се пред нея сцена.

Сега цялото тяло на послушницата се гърчеше и тресеше. Залитайки, тя отново запристъпва към подсъдимия, но монасите пак й преградиха пътя. Тогава тя се спря, сграбчи с две ръце колосаната си шапка и подбрадника и започна настървено да ги къса, като същевременно не преставаше да се върти все по-бързо и по-бързо на едно място.

Четиримата монаси се опитаха да я уловят и спрат. Но или не смееха да действат решително, или действително не успяваха да се преборят с освирепялата жена. Тя се изплъзваше като змиорка от ръцете им, отблъсквайки ги с точните и премерени движения на опитен борец или на същински акробат.

После се метна на пода и като лазеше и се извиваше, успя на няколко пъти да се промуши между краката на монасите и да ги повали на земята. Правеше всичко това с непристойни движения, мъчейки се да повдигне плащаниците им и да заголи срамните им части. След два-три подобни опита, бедните хорица изпопадаха до един и се завъргаляха по мраморните плочи във възможно най-неприлични пози. Зяпнали от почуда, стрелците наблюдаваха това стълпотворение от плащаници и броеници, без да посмеят да се намесят.

Накрая, като се въртеше и извиваше на всички страни, обладаната от бесове монахиня успя да свали нагръдника си, после роклята и едва тогава се изправи в цял ръст, излагайки на показ в сумрака на съдилището прекрасното си, съвсем голо тяло.

Вдигна се невъобразим шум. Всички крещяха неистово, без да могат да се овладеят. Някои от присъстващите в залата поискаха да излязат, а други — да разгледат отблизо красавицата.

Един седящ на първия ред достолепен магистрат свали собствената си тога и, останал само по вталена риза и широки къси панталони, скочи на подиума, метна тогата през главата на Карменчита и така успя да поприкрие изгубилата всякакъв свян „обладана“.

Насядалите около Анжелик монахини скочиха от местата си и, предвождани от своята игуменка, започнаха да си пробиват път през тълпата. Въпреки неразборията, те бързо стигнаха до подиума, защото всички виждаха, че това са сестри от обществената болница. Като обградиха Карменчита, те ловко я овързаха с незнайно откъде измъкнати въженца. После тържествено се строиха и почти като процесия излязоха от залата, отвеждайки и пленницата си, от чиято уста продължаваше да изтича пяна.

В този миг сред разбунената тълпа се разнесе пронизителен вик:

— Вижте, дяволът се смее!

И действително, застанал на два-три метра от мястото, където се бе разиграла тази сцена, Жофре дьо Пейрак дори не правеше опити да се престори на опечален. В екналия в залата звънък смях Анжелик откри познатите изблици на онази така естествена и спонтанна веселост, с която Жофре я бе очаровал. Но размътените умове на присъстващите приеха тази проява на жизнерадост като провокация от самия дявол. Надигналата се вълна на възмущение и ужас тласна тълпата напред. Обаче стражите я предвариха и кръстосаха алебардите си пред обвиняемия. Без тяхната намеса, той сигурно щеше да бъде разкъсан на парчета.

— Последвайте ме — прошепна спътницата на Анжелик.

И понеже потресената млада жена се колебаеше, тя настойчиво й рече:

— Сега и бездруго залата ще бъде опразнена. Трябва да разберем какво е станало с господин Дегре. От него ще научим дали заседанието ще продължи още този следобед.