Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (43)

8

Едва се бе развиделило, когато Анжелик, съпроводена от монахинята, премина по моста за Борсата и се озова на острова Сите.

Беше много студено. Подпорите на старите дървени мостове пращяха под ударите на големите ледени късове, които Сена влачеше.

Снегът покриваше покривите, обточваше корнизите на къщите и сякаш превръщаше в разцъфнало, пролетно клонче стрелата на Сен-Шапел, забита в средата на масивната и мрачна Съдебна палата.

Ако не беше в монашески дрехи, Анжелик с удоволствие би изпила чашка ракия при продавача със зачервен нос, бързащ да ободри занаятчиите, бедните писарушки, чираците — всички, които стават първи, още по тъмно, за да отворят дюкянчето, работилницата или кантората си.

Часовникът на голямата ъглова кула удари шест пъти. По времето на крал Анри III невижданият дотогава циферблат, изобразяващ златни лилии на лазурен фон, бе смайваща новост. Сега, в сивата зимна утрин, разноцветните му глинени фигурки, покрити с червен, бял и син емайл, гълъбът, символизиращ Светия Дух, приютил под крилата си Милосърдието и Справедливостта, блестяха с неотразима красота.

Анжелик и спътницата й бяха прекосили огромния двор и вече се изкачваха по главното стълбище, когато ги спря някакъв магистрат. В него, за голямо свое учудване, Анжелик позна адвоката Дегре. Тя дори се стресна от широката му черна тога, съвършено чистото жабо, перуката с бели, грижливо подредени под квадратната шапчица букли. Съвсем новата му чанта беше издута от книжа. С много сериозен тон Дегре каза, че току-що в затвора към Съдебната палата се е видял с обвиняемия.

— Той знае ли, че ще бъда в залата? — попита младата жена.

— Не, това би могло да го разстрои. А вие? Обещавате ли ми, че ще запазите хладнокръвие?

— Обещавам.

— Той е… направо съсипан — рече Дегре с променен глас. — Ужасно са го изтезавали. Но сега видът му става още едно доказателство за очевидната злонамереност на тези, които са скалъпили процеса срещу него, и може силно да впечатли съдиите. Ще бъдете твърда каквото и да се случи, нали?

Гърлото й така се сви, че тя успя само да кимне утвърдително.

На входа на залата кралските стражи поискаха на двете жени подписани покани. Замаяна, Анжелик дори не се учуди, когато, подавайки пропуските, монахинята тихо промълви:

— Служба на Негово Високопреосвещенство кардинал Мазарини!

После един разсилен ги заведе във вече пълната зала, където черните тоги на представителите на съдебната власт се смесваха със свещеническите и монашеските одежди.

Вторият ред на амфитеатъра бе зает от благородниците, които обаче бяха съвсем малко на брой. Сред тях Анжелик не съзря нито едно познато лице. Това можеше да означава, че придворните или изобщо не бяха допуснати до залата, или нехаеха за този процес, който бездруго се водеше при закрити врати; или пък просто не искаха да се компрометират.

Разсилният настани графиня дьо Пейрак и спътницата и малко встрани, но на място, където те можеха да виждат и чуват всичко. Анжелик с изненада забеляза, че се намира сред принадлежащи към различни ордени монахини, които бяха доведени, а по всяка вероятност и дискретно надзиравани от някакъв духовник с много висок сан. Тя направо недоумяваше какво търсят тези калугерки на едно дело, на което се разглеждат обвинения в алхимия и магьосничество.

От високите сводове на залата, която всъщност се намираше в една от най-старинните части на Съдебната палата, над главите на присъстващите висяха масивни ваяни украси, представляващи листа от „меча стъпка“. Дневната светлина едва се процеждаше през стъклописите, а няколкото запалени свещи допълнително помрачаваха и без това злокобната атмосфера. Само трите големи немски печки, облицовани с блестящи фаянсови плочки, излъчваха някаква топлина.

Анжелик съжали, че не попита адвоката дали е успял да доведе Куаси–Ба и да се споразумее със саксонеца Фриц Хауер.

Тя напразно търсеше в тълпата познати лица.

В съда още не бяха дошли нито адвокатът, нито обвиняемият, нито съдиите. Но въпреки ранния час, залата бе вече препълнена, а и още много хора се бутаха в проходите и ги задръстваха. Беше ясно, че повечето от тях са тук сякаш на представление, или по-скоро на нещо като публична лекция по правосъдие, защото сред присъстващите преобладаваха съдебните писари.

Младежите от това съсловие, насядали точно пред Анжелик, се оказаха доста шумни на фона на всеобщото мълчание в залата и макар да изразяваха полугласно мнението си, беше ясно, че го правят, за да бъдат чути от по-непросветените посетители.

— Какво още чакат, та не започват? — попита обзет от видимо нетърпение един магистрат, чиито коси бяха обилно посипани с пудра.

Съседът му — човек с широко, грапаво лице, което изглеждаше като потънало в дебелата кожена яка, отговори, прозявайки се:

— Чакат да се затворят вратите на залата и едва тогава да въведат обвиняемия, за да го изправят на подсъдимата скамейка.

— Това ли е подсъдимата скамейка — поставената малко встрани пейка, която няма дори облегалка?

Някакъв писар с мазни коси се обърна към групичката и язвително подхвърли:

— А да не би да искате да предложат кресло на един помощник на сатаната!

— Казват, че магьосникът можел да стои прав върху игла или върху езика на пламъка — рече напудреният магистрат.

Дебелият му съсед изломоти важно:

— Няма да искат чак толкова от него, но ще го накарат да коленичи на столче пред разпятието, поставено в подножието на председателската катедра.

— И това е прекален разкош за подобни чудовища! — изсъска писарят с мазните коси.

Анжелик потрепери. Ако дори тази, състояща се от видни представители на правосъдието тълпа е настроена пристрастно и враждебно към нейния Жофре, какво можеше да се очаква от съдиите, подбрани изключително грижливо от краля и слугите му?

Но магистратът с кожената яка заяви с нетърпящ възражение глас:

— Според мен всичко това е чиста измислица. Този човек е магьосник не повече от вас или от мен, но навярно е попречил на силните на деня да скроят някоя голяма интрига и сега те търсят законен предлог да се избавят от него.

Анжелик се раздвижи, за да види по-добре лицето на човека, осмелил се да изрази съвсем открито едно толкова опасно мнение. Тя изгаряше от желание да го попита как се казва, но спътницата й я докосна лекичко по ръката, за да й напомни, че трябва да бъде предпазлива и сдържана.

В този момент съседът на същия господин се огледа боязливо и тихо каза:

— Мисля, че благородниците обикновено не си правят труда да организират процеси, ако искат да се избавят от някого.

— Нужно им е да излъжат народа, а и от време на време да показват на света, че все пак кралят наказва понякога и знатните.

— Но, господин Галеман, ако предположението ви, че всичко се прави, за да се задоволят страстите на тълпата, както впрочем постъпвал някога и Нерон, е вярно, тогава процесът щеше да бъде шумен и открит, а не при закрити врати като този — пак се намеси младият нетърпеливец.

— Вижда се, че си новак в проклетия ни занаят — рече знаменитият адвокат, за когото Дегре бе казал, че всички в Съдебната палата треперят от острите му забележки. — На откритите заседания може да избухне истински бунт, защото народът е сантиментален и не чак толкова глупав, колкото изглежда. Пък и кралят, който вече овладя тънкостите на процедурата, най-много се страхува от възможен поврат на нещата като в Англия, където простолюдието твърде ловко съумя да сложи главата на своя монарх на дръвника. Ето защо хората, които мислят самостоятелно или стават опасни, във Франция се удушават тихичко, без голям шум. А после подхвърлят полуживата плячка на измета на обществото, за да задоволят най-ниските му инстинкти. След което пък обвиняват селяндурите в скотство. Свещениците говорят за необходимостта да се обуздаят животинските наклонности и, разбира се, четат молитви преди и след извършените злодеяния.

— Църквата няма нищо общо с подобни ексцесии — запротестира духовникът, навеждайки се към разговарящите. — Дори ще ви кажа, господа, че прекалено често в наше време непознаващите каноническите закони лаици имат претенцията да представят своя съд за божествен. Аз не само мисля, но дори съм уверен, че повечето присъстващи тук религиозни представители са силно обезпокоени от неправомерното вмешателство на гражданската власт в църковните дела. Върнах се наскоро от Рим, където с очите си видях как нашето посолство във Ватикана постепенно се превърна в убежище на всички най-отявлени негодяи. Дори Светият отец не се чувства вече господар на дома си, защото в стремежа си да разреши този спор, нашият крал без колебание изпрати нови попълнения на френските войници към посолството. Той дори им заповяда да стрелят по гвардейците на Папата, в случай че онези пристъпят към действия — тоест, ако се опитат да заловят италианските и швейцарски крадци и разбойници, намерили укритие във френската мисия.

— Но нали територията на всяко посолство в чужда страна се смята за неприкосновена — предпазливо отбеляза един възрастен буржоа.

— Да, така е. Обаче то не бива да подслонява цялата измет на Рим и да допринася за подкопаване единството на Църквата.

— Както и Църквата не бива да подкопава единството на френската държава, чийто защитник е кралят — отвърна вироглаво възрастният буржоа.

Седящите наоколо хора се огледаха, като че се питаха какво търси той на този процес. На лицата на повечето от тях се изписа нескрита подозрителност и те обърнаха глави, явно съжалявайки, че са изразили толкова опасни мисли пред непознат, който спокойно би могъл да бъде доносник на Кралския съвет.

Единствено адвокатът Калеман, след като го измери с поглед, му отвърна:

— Е, добре, господине, следете внимателно настоящия процес. От него несъмнено ще добиете известна представа за големия и вече съвсем реален сблъсък между краля и римската църква.

Анжелик с ужас слушаше тази словесна война. Но тя й позволи да разбере по-добре сдържаността на йезуитите и очаквания от Реймон неуспех с папското писмо, на което тя толкова дълго бе възлагала всичките си надежди. Значи кралят не признаваше вече ничия друга власт, освен своята собствена. А ако беше така, то на Жофре дьо Пейрак му оставаше само да се надява съвестта на съдиите да вземе връх над раболепието им.

Настъпилата изведнъж гробовна тишина в залата върна младата жена към действителността. Сърцето й замря.

Тя видя Жофре.

Той вървеше трудно, като се подпираше на два бастуна, куцаше още по-силно и всяка крачка правеше така, сякаш ще изгуби равновесие и ще се строполи на земята.

Стори й се извънредно висок и в същото време много прегърбен и слаб. Видът му направо я потресе. Дългите месеци раздяла бяха поизтрили от паметта й скъпия лик и сега, гледайки Жофре с очите на хората около себе си, тя с ужас установи, че в него наистина има нещо необикновено, дори вдъхващо страх. Буйните черни коси, измъченото, призрачнобяло лице, набраздено с червени белези от рани, износените дрехи, невероятната слабост — всичко в него впечатляваше, разтърсваше.

Но когато той вдигна глава и с блестящите си черни очи бавно и присмехулно самоуверено огледа присъстващите, състраданието, което бе породил у някои от тях, мигом изчезна и в залата се разнесе враждебен ропот. Гледката надминаваше всичките им очаквания. Този човек бе истински магьосник!

Ограден от стражите, граф дьо Пейрак застана прав пред скамейката на подсъдимите, защото не можеше да коленичи.

* * *

В следващия миг двадесетина въоръжени кралски гвардейци влязоха през две врати и се разпръснаха в огромната зала. Очакваше са само откриването на процеса. И наистина, нечий глас обяви:

— Господа, съдът!

Всички станаха, а през вратата до подиума влязоха с алебарди в ръце пристави, облечени в костюми от XVI век, с колосани якички и шапчици с пера. След тях тържествено крачеха съдии с квадратни шапки и в тоги с широки хермелинови яки.

Пръв вървеше възрастен, облечен в черно мъж, в когото Анжелик трудно разпозна председателя Сегие, тъй като го бе виждала в цялото му великолепие на шествието по случай тържественото влизане на краля в Париж. Следваше го висок и сух мъж в червени дрехи, а подир него крачеха шестима други, облечени в черно магистрати. Един от тях бе загърнат с къса червена пелерина. Това бе господин Масно, председателят на тулузкия парламент. Сега одеждите му бяха много по-строги, отколкото при срещата на пътя в Салсин.

Анжелик чу как седящият пред нея господин Галеман полугласно обясни:

— Старецът в черно, който върви начело на групата, е председателят на съда, Сегие. Мъжът в червено е Дени Талон, заместник главен прокурор на краля и главен обвинител. Този с червената пелерина е Масно, председател на тулузкия парламент, назначен за председател на съдебните заседания. Най-младият сред тях е прокурорът Фало, който, макар да се представя за барон дьо Сансе, не се поколеба да си спечели благоразположението на двора, като прие да съди обвиняемия, който му бил, както се говори, близък роднина по женска линия.

— Накратко — случай, описан вече от Корней — отбеляза младокът с напудрените коси.

— От думите ти разбирам, приятелю, че като всички вятърничави младежи от твоето поколение посещаваш театралните зрелища, на които никой уважаващ себе си юрист не би отишъл без да го сметнат за лекомислен. Но днес, повярвай ми, ще присъстваш на такава комедия, каквато никога не си виждал, а и няма да видиш.

Поради шума в залата Анжелик не можа да чуе последните думи на господин Галеман. А искаше да разбере кои бяха и останалите съдии. Дегре не й бе казал, че ще бъдат толкова много. Но какво значение имаха имената им, след като тя познаваше само Масно и Фало?

Впрочем къде беше самият Дегре, нейният адвокат?

Накрая се появи и той, влизайки в залата през същата врата като съдиите. Следваха го неколцина непознати на Анжелик свещенослужители, повечето от които насядаха сред официалните лица на първия ред, където очевидно им бяха запазили места.

Анжелик се обезпокои от отсъствието на отец Кирше. Но като не забеляза и монаха Беше, въздъхна облекчено.

Настъпи пълна тишина. Един от свещениците прочете молитва, после поднесе на подсъдимия разпятие, което той целуна.

При тази проява на покорност и благочестие сякаш вълна на разочарование заля присъстващите. Нима щяха да ги лишат от забавното зрелище, каквото представляваше едно разобличаване на магьосник, и да им предложат само обикновено разчистване на сметки между благородници?

Някой подвикна с писклив глас:

— Покажете ни делата на Луцифер!

Сред редовете в залата настъпи раздвижване: стражите се нахвърлиха върху непочтителния зрител, сграбчиха младежа и неколцина съседи и грубо ги изтикаха навън.

Сетне отново се възцари тишина.

— Подсъдими, положете клетва! — рече председателят Сегие и в същото време започна да разгъва навития на руло лист хартия, подаден му от коленичилия пред него млад писар.

Анжелик затвори очи. Сега щеше да заговори Жофре и тя щеше да чуе гласа му. Предполагаше, че думите му ще прозвучат отпаднало глухо и навярно всички присъстващи очакваха същото, защото щом граф дьо Пейрак заговори силно и отчетливо, те се раздвижиха и учудено си зашепнаха.

Разтърсена до дъното на душата си, Анжелик разпозна пленителния глас, който в топлите тулузки нощи й бе шепнал толкова нежни любовни слова.

— Кълна се, че ще говоря истината, само истината. Зная обаче, господа, че законът ми разрешава да не признавам компетентността на този съд, защото като член на Кралския съвет и на тулузкия парламент смятам, че трябва да бъда съден от Върховния парламентарен съд…

Председателят Сегие за миг сякаш се поколеба, но после занарежда припряно:

— Законът забранява полагането на клетва с уговорки. Просто се закълнете и тогава съдът ще бъде правоспособен да ви съди. Ако не го сторите, ще бъдете третиран като „ням“, тоест като отсъстващ.

— Виждам, господин председателю, че всичко е предрешено. Ето защо, за да облекча задачата ви, се отказвам да прибягна до онези съдебни и процесуални хитрини, които биха ми позволили да не призная, изцяло или частично, състава на настоящия съд. Затова се доверявам на чувството за справедливост у всекиго от вас и потвърждавам клетвата си.

Старият Сегие не можа да прикрие лукавото си задоволство от тези думи и побърза да заяви:

— Съдът ще оцени по достойнство честта, която изглежда му оказвате, като признавате с уговорки неговите правомощия. Но преди вас самият крал реши да зачете справедливостта му, а за нас е важно единствено това обстоятелство. Колкото до вас, господа съдии, не забравяйте нито за миг, че Негово Величество ви се довери напълно. Помнете, господа съдебни заседатели, че ви е оказана голямата чест да представлявате меча, който нашият монарх държи във височайшите си ръце. Впрочем, съществуват две правосъдия: едното се прилага за обикновените простосмъртни, макар и да са от знатен произход, а другото произтича от решенията на краля, който властва над всички по волята на Бога. Не бива нито за миг да забравяте тази връзка и приемственост, господа. Съдейки от името на монарха, вие носите отговорност за ненакърнимостта на неговото величие. Като отдавате дължимата почит на нашия владетел, изразявате и уважението си към първия защитник на вярата в това кралство.

След тази доста объркана реч, съчетаваща демагогията на парламентариста с лицемерието на придворния и представляваща всъщност едно недвусмислено предупреждение, Сегие се оттегли величествено, като се стараеше да прикрие желанието си да напусне час по-скоро залата. Когато той излезе, всички седнаха. Загасиха и свещите. Потънало в сумрак, огромното помещение заприлича на крипта, а когато бледите лъчи на зимното слънце проникнаха през стъклописите, сините и червени отражения в миг преобразиха някои лица.

Като закриваше устата си с ръка, господин Галеман прошепна на своя съсед:

— Старата лисица не желае дори да поеме отговорността да прочете обвинителния акт. Постъпва като Пилат Понтийски и в случай че осъдят графа, няма да се поколебае да прехвърли цялата вина върху Инквизицията или йезуитите.

— Едва ли, защото процесът е светски.

— Ами! Придворното правосъдие трябва да изпълнява заповедите на господаря и в същото време да не даде на народа възможност да проумее неговите подбуди.

Анжелик слушаше този размирен разговор по адрес на краля в някакво полусъзнателно състояние. Нищо от онова, което ставаше около нея, тя не възприемаше като действителност. Струваше й се, че всичко е сън или може би някакво театрално представление… Гледаше само съпруга си, който стоеше прав, леко прегърбен и едва удържащ на тези два бастуна тежестта на тялото си. И тогава в главата й започна да зрее една все още неясна мисъл: „Ще отмъстя за него. Ще направя така, че инквизиторите му да изпитат на собствения си гръб всички мъчения, на които са го подложили. И ако дяволът съществува, както учи религията, бих искала да видя как сатаната отнася душите на тези лъжехристияни“.

След като председателят Сегие така безславно напусна залата, заместник главният прокурор Дени Талон — висок, сух и с тържествен вид се изкачи на катедрата и счупи печатите на голям, издут плик. После веднага пристъпи към изпълнение на дълга си и с пронизителен глас започна да чете „исканията за осъждане на престъпни деяния, тоест обвинителния акт“.

— Вече лишеният с частно решение на Кралския съвет от всичките си титли и от цялото си имущество господин Жофре дьо Пейрак е предаден на нашия съд по следното обвинение: магьосничество, практикуване на зли магии и други действия, оскърбяващи религията и подриващи както държавната сигурност, така и Църквата чрез прилагани от него всевъзможни способи за алхимическо производство на благородни метали. За всички тези и други подобни деяния, в които е уличен, искам в съответствие с обвинителния акт той и вероятните му съучастници да бъдат изгорени на Гревския площад, а пепелта им да бъде разпиляна на четири посоки, както се полага на заклетите магьосници, поддържащи връзки със сатаната. Преди това настоявам обвиняемият да бъде подлаган на обичаен и необичаен разпит дотогава, докато издаде съучастниците си…

Кръвта в ушите на Анжелик забуча толкова силно, че тя не можа да чуе края на обвинителния акт. Дойде на себе си едва когато звучният глас на подсъдимия се извиси за втори път:

— Кълна се, че всички изнесени обвинения са лъжливи и тенденциозни и че съм в състояние да докажа това свое твърдение тук, на място, пред всички добронамерени хора.

Кралският прокурор стисна тънките си устни и сгъна листовете така, сякаш продължението на всичко това повече не го засяга. Той също понечи да стане от мястото си и да излезе от залата, когато адвокатът Дегре се изправи и заговори с твърд глас:

— Господа съдии, кралят и вие самите ми оказахте голямата чест да ме назначите за защитник на подсъдимия. Затова си позволявам да задам един въпрос преди главният прокурор да се е оттеглил: как се получи така, че обвинителният акт е бил съставен предварително и ви е бил представен в съвсем готов вид, дори запечатан, след като законът изобщо не предвижда подобна процедура?

Суровият Дени Талон измери от горе до долу с поглед начеващия адвокат и му отвърна с подчертано пренебрежение:

— Млади човече, виждам, че поради неопитността си даже не сте се поинтересували каква е предисторията на този документ. Затова ще ви кажа, че първоначално кралят натовари председателя Месмон, а не господин дьо Масно да подготви и председателства настоящия процес…

— Но, господин главен прокурор, правилото не изисква ли тук да присъства председателят Месмон, за да предяви лично обвинението?

— Нима не знаете, че председателят дьо Месмон вчера внезапно почина? Преди смъртта си обаче, той успя да състави обвинителния акт, който е един вид негово завещание. Тази постъпка, господа, е великолепен пример за високото чувство за дълг, което притежаваше един от най-видните юристи на нашето кралство!

Всички присъстващи в залата станаха на крака, за да почетат паметта на Месмон. Но от тълпата се разнесоха и сърдити викове:

— Има нещо нечисто в тази внезапна смърт!

— Отровили са го!

— Добре започва, няма що!

Наложи се стражите да се намесят отново.

Председателят Масно взе думата и напомни, че делото се води при закрити врати и че при най-малкото нарушение на реда ще бъдат отстранявани всички, които нямат непосредствено отношение към съдебния процес.

Залата се поуспокои.

От своя страна адвокатът Дегре заяви, че е удовлетворен от даденото му обяснение по случая, окачествявайки го като непредвидимо обстоятелство. Добави също, че приема точките по обвинението, при условие че клиентът му бъде съден само по тях.

След няколко полугласно разменени реплики бе постигнато споразумение.

Дени Талон представи Масно като председател на съдебното заседание и тържествено се оттегли.

Масно незабавно пристъпи към разпита.

— Признавате ли повдигнатите срещу вас обвинения в магьосничество и практикуване на зли магии?

— Отричам ги изцяло, всичките!

— Нямате такова право. Трябва да отговаряте поотделно на всеки въпрос, произтичащ от обвинителния акт. Впрочем, това е във ваш интерес, защото някои от заключенията са неопровержими и би било по-добре лично да ги потвърдите, тъй като се заклехте да говорите само истината. И така, признавате ли, че сте произвеждали отрови?

— Признавам, че се е случвало да изготвям химически вещества, някои от които са вредни, ако човек ги погълне. Ето защо никога не съм ги предназначавал за поемане през устата, не съм ги продавал, нито пък съм си послужил с тях, за да отровя някого.

— Значи признавате, че сте произвеждали и използвали отрови като железен сулфат и сярна киселина?

— Признавам. Но за да се определи този факт като престъпно деяние, би трябвало да се докаже, че действително съм отровил с тях някого.

— Засега ще се задоволим с констатацията, че не отричате да сте добивали отровни вещества с алхимически способи. Впоследствие ще уточним с каква цел сте го правили.

Масно се надвеси над лежащото пред него обемисто досие и започна да го разлиства. Анжелик се разтрепери при мисълта, че само след миг той може да формулира обвинение в отровителство. Спомни си, че Дегре й бе говорил за някой си Бурие, назначен за съдебен заседател или съдия на този процес, всепризнат фалшификатор, който всъщност щял да има пълната свобода да подправи документите и доказателствата по делото. Наистина, съдиите бяха натоварени както с разследването, така и с проверката на фактите, запорите върху имуществото на подсъдимия, разпитите му и предварителното дознание.

Анжелик се наведе напред, опитвайки се да разпознае Бурие сред присъстващите магистрати.

Междувременно Масно продължаваше да разлиства досието. Накрая се изкашля и вдигна решително глава, сякаш готов да извърши някаква героична постъпка.

Отначало заговори глухо, но постепенно гласът му укрепна и той довърши мисълта си вече съвсем отчетливо:

— … За да докажа, ако е необходимо, колко справедливо и безпристрастно е кралското правосъдие и преди да пристъпя към изброяването на точките по обвинението, което се намира в ръцете на всеки съдия, аз трябва да заявя най-отговорно, че предварителното ни следствие бе извънредно трудно и спъвано от всевъзможни пречки…

— … и застъпничества за богатия и знатен подсъдим! — подметна някой от присъстващите в залата.

Анжелик очакваше, че стражите веднага ще се нахвърлят върху нарушителя на реда. Вместо това, тя с учудване видя как един от стоящите близо до нея стражи многозначително побутна своя другар.

„Навярно в залата са допуснати подкупени от кого ли не хора, които да подклаждат враждебното отношение към Жофре“, помисли си тя.

Председателят на съда обаче продължи словото си, сякаш не бе чул забележката:

— … И за да докажа на всички не само безпристрастността, но и великодушието на кралското правосъдие, аз съм длъжен да заявя тук публично, че от многобройните документи по обвинението, събрани след дълги проучвания и представени от различни инстанции, след дълбоки размишления и силна борба със самия себе си, трябваше да оттегля значителен брой от тях.

Той поспря, за да си поеме дъх, и продължи с по-глух глас:

— … Изтеглих точно тридесет и четири документа, като пораждащи съмнение и очевидно подправени, най-вероятно с цел лично отмъщение към подсъдимия.

Това заявление предизвика бурна реакция не само сред зрителите, но и сред съдиите, които несъмнено не очакваха именно председателят да прояви подобна смелост и снизходителност. Дори един от заседателите, дребно лукаво човече с гърбав нос, не се сдържа и се провикна:

— Достойнството на съда и нещо повече — неговото висше право на преценка, са потъпкани, щом като самият му председател си позволява без одобрението на останалите съдии и заседателите да изтегля своеволно от делото доказателства, които са може би най-уличаващи…

— Господин Бурие, в качеството ми на председател ви призовавам да спазвате реда и ви предлагам да направите своя избор: или да се откажете от участие в този процес като съдебен заседател, или да ни дадете възможност да продължим заседанието.

Вдигна се невъобразим шум.

— Председателят е подкупен от обвиняемия. Знаем какво представлява и какво може тулузкото злато! — вече истерично крещеше лукавото човече.

Седящият пред Анжелик писар с мазните коси наливаше масло в огъня:

— Кога се е чуло и видяло някой благородник или богаташ да бъде съден за злодеянията си…

— Господа, прекъсвам заседанието и ако това безредие не спре, ще наредя на стражите да изведат всички от залата! — направо изкрещя председателят Масно, нахлупи възмутен шапчицата си и излезе, последван от многобройните съдии.

Анжелик си помисли, че тези важни сановници приличат на същински кукли, които влизат, правят три кръгчета на сцената и си излизат. Ех, да можеше изобщо да не се връщат…

Присъстващите полека-лека се успокоиха, като вече се стараеха да спазват приличие, за да бъде възобновено заседанието, а с него — и така очакваното представление. Всички станаха на крака, щом чуха чукането по мраморния под на алебардите на швейцарските стражи, предшестващо връщането на съдиите.

Сред настъпилата дълбока тишина Масно зае отново мястото си.

— Господа, инцидентът е приключен. Подозрителните според мен писмени доказателства са приложени към делото, за да може всеки желаещ магистрат да ги проучва колкото си иска. Отбелязал съм ги с червен кръст, което ще позволи на съдебните заседатели да си съставят собствено мнение за правилността на едноличното ми решение.

— Отстранени са предимно доказателства за незачитане и оскърбление на Светото писание — заяви Бурие, не скривайки задоволството си. — По-конкретно в тях става дума за създаване чрез алхимически способи на пигмеи и други същества от дяволски произход.

Едва сдържайки възторга си, тълпата затропа с крака.

— Ще можем ли да ги видим сред веществените доказателства? — провикна се някой.

Стражите веднага изведоха нарушителя от залата и заседанието продължи.

Тогава стана адвокатът Дегре и заяви:

— Като защитник на подсъдимия съм съгласен всички веществени доказателства да бъдат представени на съда.

Председателстващият Масно поднови разпита:

— За да приключим най-напред с историята с отровите, които вие, подсъдими, сам признавате, че сте изготвяли, трябва да отговорите на следния въпрос: защо след като не сте възнамерявали да ги използвате срещу когото и да било, сте се хвалили публично, че приемате ежедневно от тях с цел да „избегнете опасността да бъдете отровен“?

— Това е съвършено вярно и отговорът, който съм дал преди време, е валиден и днес: твърдя, че не мога да бъда отровен нито със сярна киселина, нито с арсеник, защото съм поел толкова много от тези вещества, че няма да изпитам дори леко неразположение, ако някой се опита да ме изпрати на оня свят по този начин.

— Значи и сега поддържате твърдението си, че отровите изобщо не могат да ви навредят?

— Ако това е единственото, което може да удовлетвори кралския съд, то аз като верен поданик, без възражения ще погълна пред вас някое от споменатите вещества.

— Но това е всъщност самопризнание, че владеете магически способи за предпазване от всякакви отрови?

— Не са магически способи, а познаване на основата и същността на науката за противоотровите. Магия и магьосничество е да се осланяш на вярванията и да използваш жабешкия камък и други безобидни бабини деветини, към които, мисля, прибягвате почти всички вие, седящите в тази зала господа, като си въобразявате, че чрез тях се предпазвате от отровите.

— Обвиняеми, допускате голяма грешка като отхвърляте и осмивате достойни за уважение обичаи. При все това, в интерес на правосъдието, което изисква пълна яснота, няма да взема под внимание подобни заявления. Ако не възразявате, ще изтъкна само факта, че смятате себе си за отличен познавач на отровите.

— Познавам отровите не по-добре от разни други неща. Впрочем, предпазен съм само от някои по-разпространени отрови, като вече споменатите: арсеник и сярна киселина. Но какво са тези мои нищожни познания в сравнение с хилядите съществуващи в света растителни и животински, екзотични, флорентински или китайски отрови, които даже и най-изкусният хирург в кралството не би могъл да обезвреди, нито пък да открие?

— А вие познавате ли някои от тези отрови?

— Имам стрели, с които си служат индианците при лов на бизони. Притежавам и върхове на използвани от пигмеите в Африка стрелички, чието нараняване причинява почти мигновена смърт на такива огромни животни като слоновете.

— Всъщност защо ни казвате всичко това, за да подсилите обвинението срещу вас, че сте ненадминат познавач и майстор в приготвянето на отровите ли?

— Ни най-малко, господин председателю, просто ви давам тези обяснения, за да докажа, че ако съм имал намерението да пратя на онзи свят някой погледнал ме накриво нещастник, не бих си правил труда да изготвям такива широко разпространени и лесно разпознаваеми вещества, каквито са арсеникът и сярната киселина.

— Тогава защо ги произвеждате?

— С научна цел, а понякога и неволно, защото те се получават в процеса на химически опити с различни вещества.

— Да не се отклоняваме от същността на въпроса. Достатъчно е да отбележим, че сам признавате своята голяма вещина в областта на отровите и алхимията. И така, от думите ви излиза, че сте в състояние да умъртвите човек, без някой да може да открие причините за смъртта му, нито да ви заподозре. Какво ни гарантира, че вече не сте го сторили?

— Би трябвало да се докаже!

— Бързам да спомена мимоходом, че ви се приписва подозрителната смърт на двама души. Първата ви предполагаема жертва е племенникът на Негово Преосвещенство тулузкия архиепископ дьо Фонтеняк.

— Нима умишлено предизвикан дуел, и то пред свидетели, се смята в наши дни за магьосничество?

— Господин дьо Пейрак, съветвам ви да се откажете от ироничното си отношение към съд, чиято единствена цел е да установи цялата истина. Що се отнася до втората приписвана ви смърт, то тя е била предизвикана или от вашите неразкриваеми отрови, или от магиите ви. Защото при огледа на трупа на една от бившите ви любовници в присъствието на свидетели е бил намерен медальон, на който сте изобразен до кръста. Познавате ли тази вещ?

Анжелик видя как председателят Масно подаде малък предмет на един страж, а той го представи на граф дьо Пейрак, който продължаваше да стои все така прав пред скамейката на подсъдимите, подпирайки се на двата си бастуна.

— Да, познах миниатюрата, нарисувана по поръчка на тази нещастна, екзалтирана девойка.

— Нещастната екзалтирана девойка, както я нарекохте вие, и която е била също една от многобройните ви любовници, госпожица…

Но Жофре дьо Пейрак повелително го прекъсна:

— Моля ви, господин председателю, не осквернявайте публично името на тази клетница. Тя е мъртва!

— Умряла е, гаснейки бавно от незнайна болест, за която, според породилите се вече подозрения, сте отговорен вие, тъй като сте я предизвикали с магии.

— Това не е вярно, господин председателю.

— Защо тогава са намерили този медальон с вашия портрет в устата на покойната, а по него — следи от пробождане с игла точно на мястото, където трябва да бъде сърцето?

— Не зная нищо по този въпрос. Но след като чух онова, което ми казахте, бих предположил по-скоро, че тъй като беше много суеверна, самата тя се е опитала да ме омагьоса по този начин. Така от омагьосващ аз се превръщам на свой ред в омагьосан. Наистина забавен поврат, господин председателю.

И за всеобщо учудване, този висок, едва крепящ се на бастуните си призрак се разсмя от все сърце.

Публиката отначало се поразмърда, после се отпусна и залата се разтресе от смях.

Но Масно даже не се усмихна.

— Нима не знаете, подсъдими, че медальон, намерен в устата на покойница, е сигурен белег за омагьосването й?

— Доколкото виждам, господин председателю, аз съм много по-невеж в областта на суеверията от самия вас.

Магистратът се престори, че не схвана намека.

— Закълнете се тогава, че никога не сте правили магии на когото и да било.

— Кълна се в жена си, в детето си и в краля, че никога не съм се занимавал с такъв род глупости или поне не с това, което се подразбира под магия в нашето кралство.

— Обяснете уговорката, която направихте и при тази своя клетва.

— Искам да кажа, че при многобройните ми пътешествия по света съм бил свидетел, в Китай и в Индия например, на странни явления, които доказват действителното съществуване на магии и магьосничество, без обаче те да имат нещо общо с шарлатанството, ширещо се под тези названия в европейските страни.

— Накратко, значи признавате, че вярвате в тях?

— В истинското магьосничество, да… Макар то да включва голям брой още неизвестни нам природни явления, които несъмнено ще бъдат обяснени през идните векове. Но да подражавам сляпо на панаирджийските факири или на така наречените учени алхимици…

— Ето че сам заговорихте за алхимията! Според вас и алхимията ли, като магьосничеството, се дели на истинска и шарлатанска?

— Точно така. Някои араби и испанци започват да назовават истинската алхимия с отделно име — химия. Това е експериментална наука, при която всички процеси на изменение и взаимодействие на веществата могат да бъдат точно възпроизведени и следователно не зависят от волята на човека, който провежда опита, при условие, разбира се, че той е усвоил добре тънкостите на професията. Затова пък убеденият алхимик е по-лош и от магьосник!

— Много съм щастлив да чуя тези думи от устата ви, защото така облекчавате задачата на съда. Но кой, според вас, може да бъде по-лош от магьосник?

— Един глупак и един религиозен фанатик, господин председателю.

За първи път, откакто бе започнало това тържествено заседание, председателят Масно изглежда загуби контрол над себе си.

— Настоятелно ви моля, подсъдими, да проявявате необходимата почтителност, което впрочем е във ваш собствен интерес. Вие и бездруго проявихте прекалена дързост, като в току-що произнесената клетва отредихте на Негово Величество нашия крал място след вашата съпруга и детето ви. Ако и занапред се държите все така високомерно, съдът може да откаже да ви изслуша…

Анжелик видя как адвокатът Дегре подскочи от мястото си и се насочи към съпруга й с явното намерение да му каже нещо, но пазачите го спряха насред път. Масно обаче се намеси, стараейки се да осигури на защитника на подсъдимия пълната свобода да изпълнява задълженията си.

— Далеч бях от всякаква помисъл да засягам с думите си лично вас, господин председателю, или когото и да било от господа съдиите — поде граф дьо Пейрак, когато шумът в залата постихна. — Като учен аз просто си позволих да разкритикувам всички, които се занимават с тази пагубна наука, наречена алхимия, с твърдото убеждение, че нито един от вас, обременените с толкова сериозни задачи, не се увлича тайно от нея…

Това кратко пояснение се понрави на магистратите, които важно закимаха.

Разпитът продължи в по-ведра обстановка.

След като се порови в струпаната пред него планина от книжа, Масно измъкна един лист и рече:

— Уличен сте в използване при вашите тайнствени занимания, които вие за свое оправдание назовавате с новото име химия, на части от скелети. Как ще обясните тези толкова неподобаващи на истинския християнин действия?

— В случая, господин председателю, не бива да се смесват окултни и химически занимания. С животинските кости си служа само за да получа от тях пепел, която има необикновената способност да поглъща нечистите съставки от разтопения метал и да отделя съдържащите се в него злато и сребро.

— А човешките кости имат ли същите свойства? — подпита коварно Масно.

— Възможно е, но признавам, господин председателю, че животинската пепел ми върши добра работа и аз се задоволявам само с нея.

— За да можете да използвате животните, трябва ли те да бъдат изгаряни живи?

— В никакъв случай. Нима вие, господин председателю, слагате живи в тенджерата пилетата, предназначени за трапезата ви?

Засегнат, магистратът се смръщи, но скоро се овладя и отбеляза, че е меко казано удивен от факта, че в цялото кралство единствен той, граф дьо Пейрак, използва костната пепел, и то за цели, които всеки „здравомислещ човек“ намира най-малко за чудновати, ако не и за светотатствени.

И тъй като Пейрак вдигна презрително рамене вместо отговор, Масно добави, че срещу него са повдигнати също обвинения в светотатство и безбожие, но тъй като те били основани не само върху употребата на животински кости, щели да бъдат разгледани по-късно, всяко по реда си. А засега продължи:

— В действителност, не използвате ли костната пепел, за да вдъхнете живот на такава обикновена материя като оловото и по окултен път да го превърнете в благороден метал — злато или сребро?

— Подобно виждане на нещата е доста сходно с несъстоятелните схващания на алхимиците, които твърдят, че с помощта на тайнствени символи може да се създаде материя, докато всъщност това е невъзможно.

— Обвиняеми, нали все пак признавате, макар и косвено, факта, че сте произвеждали злато и сребро по други начини, освен чрез промиване на речния пясък?

— Никога не съм произвеждал нито злато, нито сребро. Аз само съм ги извличал.

— Обаче разбиращи от тези неща хора уверяват, че колкото и да са раздробявали и дори промивали скалите, от които според вашите твърдения сте добили тези метали, те не са открили нито злато, нито сребро.

— Казват самата истина. Но не знаят, че разтопеното олово има свойството да се смесва с невидимите благородни метали, съдържащи се в тези скали.

— Значи твърдите, че можете да извлечете злато от всяка скала?

— Категорично не! Повечето от скалите или изобщо не съдържат подобни метали, или количеството им е толкова нищожно, че не си заслужава усилията. Въпреки продължителните ми и сложни проучвания, все още трудно мога да разпозная тези скали, които впрочем се срещат много рядко във Франция.

— Ако откриването им е наистина трудно, защо тогава единствен вие в кралството знаете как да го правите?

Графът раздразнено отговори:

— Защото за това е нужен талант, или по-скоро много знания и голямо трудолюбие. Бих си позволил също да попитам лично вас, господин председателю, защо засега Люли е единственият автор на опери във Франция? Защо не започнете да пишете подобни произведения и вие, след като предполагам сте научили, както всеки образован човек, нотното писмо?

Председателят се нацупи обидено, но не намери какво да отвърне.

Тогава съдебният заседател с лукавото изражение вдигна ръка.

— Моля, говорете, господин съветнико Бурие.

— Господин председателю, ще задам на подсъдимия следния въпрос: ако господин дьо Пейрак действително е открил таен начин за получаване на злато и сребро, защо този знатен благородник, уверяващ ни публично в своята вярност към краля, не е сметнал за необходимо да сподели откритието си с блестящия владетел на страната ни, искам да кажа с Негово Величество. Защо не го е направил, след като това е било не само негов дълг, но и начин да се облекчи народът и даже дворянството от толкова смазващото, макар и абсолютно необходимо бреме на данъците, които по косвен път, под формата на различни налози, плащат дори и освободените от тях представители на закона?

Думите му попаднаха точно в целта. Одобрителен шепот пробягна из цялата зала. Всеки от присъстващите се почувства засегнат и сякаш лично ощетен от този недъгав, но високомерен благородник, решил да се ползва сам от баснословното си богатство.

Анжелик ясно усети как ненавистта на публиката се насочи към смазания от мъченията мъж, който започваше да залита от умора и видимо едва се удържаше на бастуните си.

За първи път Пейрак обгърна с очи залата, но на младата жена се стори, че погледът му е някак далечен, невиждащ никого и нищо. „Нима не чувства, че съм тук и страдам с него?“, помисли си тя.

След известно колебание графът бавно заговори:

— Заклех се, че ще кажа цялата истина. А тя е, че в това кралство личните усилия и успехи не само не се поощряват, но точно обратното — от тях се възползва банда придворни, която, водена от амбициите и кавгите си, мисли единствено за личните си интереси. При тези условия най-доброто, което може да стори човек, опитващ се да създаде нещо стойностно, е да се крие и да пази мълчание около делото си. Защото „перлите не се хвърлят на свинете“.

— Изрекохте много тежки думи. Те са във вреда на краля и… на самия вас — меко отбеляза Масно.

Бурие подскочи.

— Господин председателю, в качеството ми на съдебен заседател протестирам срещу прекалено снизходителното ви отношение към заявление, което, по мое мнение, трябва да бъде записано в протокола като доказателство за престъпление и обида на кралската особа.

— Господин съветник, ще ви бъда особено признателен, ако продължите да искате отвода ми като председател на настоящия съд, отвод, който вече сам си направих, но понеже нашият крал не пожела да го уважи, изглежда, че той има доверие в мен.

Бурие цял почервеня и седна отново на мястото си, а графът с отпаднал, но уверен глас обясни, че всеки разбира дълга си посвоему. Лишен от честта да бъде придворен, той чувствал, че не е по силите му да отстоява възгледите си напук и против всички. Нима не било достатъчно, че от далечната си провинция съумявал да внася ежегодно в кралската хазна повече от една четвърт от доходите, които давал на Франция целият Лангдок? Добави също, че като се трудел така усърдно както за общото, така и за своето лично благополучие, то все пак предпочитал да не разгласява изобщо откритията си, опасявайки се да не бъде принуден да отиде в изгнание, както е станало с много недоразбрани учени и изобретатели.

— Накратко, с тези ваши думи фактически признавате, че изпитвате озлобление и че сте настроен критично към кралството ни — все така меко отбеляза председателят.

Анжелик отново изтръпна.

Адвокатът вдигна ръка.

— Извинете ме, господин председателю. Зная, че още не е дошъл часът за защитната ми реч, но бих искал да ви напомня, че клиентът ми е един от най-преданите поданици на Негово Величество и че сам кралят му е оказал честта да го посети в Тулуза, а после лично го е поканил на сватбата си. Затова не можете да твърдите, че граф дьо Пейрак е действал против краля и държавата, без по този начин да проявите неуважение към Негово Величество.

— Замълчете, господин адвокат! Бях извънредно снизходителен, като ви оставих да говорите, и държа да ви уверя, че ще вземем под внимание казаното от вас. Но повече не ни прекъсвайте докато трае разпитът, тъй като именно той ще позволи на съдебните заседатели да си съставят мнение за личността и делата на подсъдимия.

Дегре седна. Председателят напомни, че кралското правосъдие изисква да бъдат изслушвани всички, включително и тези, които отправят основателни критики, но че съдник на действията и поведението на краля може да бъде единствен самият крал.

— Налице е престъпление срещу кралската особа… — провикна се пак Бурие.

— Не приемам основанията за това обвинение — отсече Масно.