Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (4)

4

Есенният ден бе ясен, а гората, само на крачка от двамата ездачи, все още не бе свалила ръждивите си одежди и сега ги разстилаше на фона на синьото небе.

Когато минаха покрай желязната ограда на замъка Плеси-Белиер, Анжелик се наведе, за да го види. В дъното на алеята, зад шпалир от кестенови дървета се съзираше белият силует на една пленителна постройка, която се отразяваше в езерото пред нея като облак от нощен блян. Всичко тънеше в тишина — замъкът в ренесансов стил бе изоставен от собствениците, които живееха в пристройките в двора, и сега сякаш бе заспал всред своя тайнствен парк и градините. Сърните от съседната Нийолска гора кръстосваха из пустите алеи.

Жилището на управителя Молин бе на половин левга оттук, до един от входовете на парка. Беше кокетна къщичка от червени тухли и с покрив от сив плочник. Нейната еснафска, солидна фасада й придаваше вид на своего рода пазач на крехката стилна постройка, чието италианско изящество продължаваше да смайва местните жители, свикнали със средновековните замъци.

Домът подхождаше на своя обитател — един строг, заможен мъж, който напълно се беше вживял в ролята и правата си и изглеждаше като същински господар на обширното имение Плеси, чийто собственик вечно отсъстваше. Може би веднъж–дваж годишно, наесен, заради лова, и напролет, заради букетите момини сълзи, цяло ято дами и господа кацваха в Плеси с конете, хрътките и музикантите си. Няколко дни се нижеха празненства и развлечения, които донякъде плашеха съседите — дребни селски благородници, канени, за да станат прицел за насмешки. После гостите отпрашваха отново за Париж и имението пак потъваше в тишина, бдително охранявано от строгия управител.

Щом чу конския тропот, Молин излезе на двора и стори няколко дълбоки поклона — това нищо не му костваше, то бе просто част от задълженията му. Анжелик знаеше колко суров и арогантен можеше да бъде този човек, затова не ценеше пресилената му любезност. Ала барон Арман дьо Сансе явно бе изключително поласкан.

— Тази сутрин бях свободен и реших да не ви карам да чакате, драги Молин.

— За което съм ви благодарен, господин барон. Боях се да не сметнете за неучтиво, че отправих поканата чрез прислужника си.

— Ни най-малко, господине. Знам, че избягвате да идвате у дома заради баща ми, който упорито продължава да вижда във ваше лице опасен хугенот.

— Господин баронът е изключително проницателен. Наистина не бих желал да подразня господин дьо Ридуе, нито госпожа баронесата, която е тъй набожна. Затова предпочетох да се срещнем у дома и за мен ще е голяма чест да споделите трапезата ми, заедно с вашата госпожичка.

— Вече не съм малка — бързо отреагира Анжелик. — Аз съм на десет и половина години, вкъщи има по-малки от мен: Мадлен, Дьони, Мари-Анес, Албер, както и нашето няколкомесечно бебе.

— Нека госпожица Анжелик ме извини. Когато човек порасне, наистина придобива разсъдливост и умствена зрелост. Бих бил щастлив, дъщеря ми Бертий да се сприятели с вас, защото, уви, монахините от манастира ме уверяват, че имала птичи мозък и не можело да се очаква много от нея.

— Преувеличавате, господине — любезно възрази баронът.

„Този път и аз споделям мнението на Молин“ — помисли си Анжелик, която ненавиждаше дъщерята на интенданта — двулично чернокосо създание.

Чувствата й по отношение на самия управител бяха доста противоречиви — неприязън, но и известен респект, вероятно поради достолепието, което лъхаше и от него самия, и от дома му. Той носеше винаги тъмни дрехи от доброкачествен плат и сигурно ги подаряваше или по-скоро препродаваше някому, без и следа от износване. Обувките му бяха с токи и с твърде високи токове, съгласно новата мода.

А трапезите в този дом бяха великолепни. Ноздрите на Анжелик потръпнаха от блаженство още при влизането в първата стая, която се намираше до кухнята. Плочникът на пода блестеше от чистота. Госпожа Молин потъна сред фустите си в дълбок реверанс и тутакси се завърна при своите сладкиши.

Управителят заведе гостите в малкия си кабинет, като преди това заповяда да донесат гарафа с прясна вода и бутилка вино.

— Много ми харесва това вино — рече той и вдигна чашата си. — Лозето е на хълм, който дълго не бе засаждан. Доста грижи положих и миналата есен най-сетне роди. Вината от Поату не са като тези от долината на Лоара, но имат тръпчив и приятен вкус. — Той помълча малко и добави: — Как да изразя задоволството си, господине, че благоволихте лично да се отзовете на поканата ми. Това за мен е знак, че има изгледи за успешен завършек на делото, което съм замислил.

— С една дума, вие ме подлагате на нещо като изпитание?

— Не ми се сърдете, господин барон. Аз нямам изтънчено възпитание, уви. Получил съм скромните си познания в едно селско училище. Ала ще ви призная, че никога не съм смятал за признак на голям ум надутостта на някои благородници. А тъкмо ум се изисква, когато се уговарят търговски сделки, макар и скромни.

Селският благородник се настани удобно на тапицирания стол и с любопитство загледа интенданта. Чакаше с известна тревога разговора с този съсед, чиято репутация не беше безукорна. Смятаха го за доста богат. Отначало се бе държал грубо със селяните и с другите фермери, но през последните години се стараеше да бъде по-любезен дори с най-големите бедняци.

Хората бяха озадачени от тази промяна, както и от необичайното омекване на характера му. Селяните бяха недоверчиви, но тъй като сега той бе отстъпчив относно данъците и другите тегнещи върху замъка задължения към краля и маркиза, всички го уважаваха. Злите езици подхвърляха, че действал така, за да вкара в дългове вечно отсъстващия си господар. Колкото до маркизата и сина й Филип, те се интересуваха от имението не повече от самия маркиз.

— Ако това, което се говори, е вярно, то вие сте в състояние да откупите цялото имение Плеси — каза малко рязко барон Арман дьо Сансе.

— Чиста клевета, господин барон. Не само държа да остана верен служител на господин маркиза, но и не бих имал никакъв интерес от подобна покупка. За да нямате повече скрупули, ще ви доверя нещо — и в случая не издавам тайна, върху тази собственост вече тежат солидни ипотеки.

— Не ми предлагайте да я купя, нямам възможност…

— Далеч съм от подобна мисъл, господин барон… Малко вино?

Този разговор не бе особено интересен за Анжелик. Тя се измъкна от кабинета и се върна в голямата стая. Госпожа Молин месеше тестото за огромна плодова пита и като се усмихна на момичето, му подаде една кутия, от която се разнасяше чудесно ухание.

— Вземете, изяжте това, миличка. Сладко от ангелика. Нали носите нейното име. Сама го приготвям, с доброкачествена бяла захар. По-хубава от тази на монасите в абатството — те употребяват само от зле рафинираната. Как искате парижките сладка да се ценят, щом монасите ги варят в огромни, недоизмити от чорби и кървавици казани?

Докато я слушаше, Анжелик с наслада похапваше от зеленото лепкаво сладко. Ето в какво се превръщали стръковете на големите блатни растения, чийто мирис сред природата беше по-тръпчив.

Тя оглеждаше с възхищение всичко наоколо. Мебелите бяха лъскави. В единия ъгъл имаше стенен часовник — дяволско изобретение по думите на дядо й. За да го разгледа по-добре и за да послуша шепота му, Анжелик се приближи до вратата на кабинета, в който разговаряха двамата мъже, и чу баща си да казва:

— Кълна се в Сен Дьони, вие ме озадачавате, Молин. Какво ли не се разправя за вас, но общо взето всички признават, че сте силен човек и имате верен нюх, а сега от собствените ви уста чувам, че всъщност се увличате по безразсъдни утопии.

— Какво точно от изложеното току-що пред вас, господин барон, ви се струва толкова неразумно?

— Добре, нека размислим. Знаете, че се интересувам от мулета и получих доста добра кръстоска. А вие ме приканвате да разширя тази си дейност и се нагърбвате с продажбите. Чудесно. Но едно нещо отказвам да приема с недоумение: вие предвиждате дългосрочен договор с… Испания. Та нали сме във война с испанците, драги!…

— Войните не траят вечно, господин барон.

— И ние на това се надяваме, но едва ли един сериозен търговски договор може да се крепи само на надежди.

Управителят снизходително се усмихна, ала това не бе забелязано от разорения благородник, който запалено продължи:

— И вие искате да търгувате с нация, с която воюваме? Първо, това е забранено, и то с основание — Испания е наш враг. Второ, границите са затворени и всички пътища, както и пътни такси са под надзор. Съгласен съм, че доставките на мулета за врага не са чак толкова тежко провинение, колкото тези на оръжие, особено като се има предвид, че бойните действия се водят вече не на наша, а на чужда територия. А и най-вече, броят на добичетата е тъй нищожен, че не си заслужава да се подхваща търговия. Ще струва много скъпо, а да не говорим, че ще трябват години за осъществяването на подобен замисъл… Не, драги! Поради финансовото си състояние не мога да си позволя да се впусна във вашия експеримент!

От честолюбие той не добави, че почти е на път да занемари развъдника.

— Ще ми позволите ли да изтъкна, господин барон, че вие притежавате вече четири на брой породисти жребеца и далеч по-лесно от моя милост бихте могли да си ги набавяте с дузини от вашите съседи благородници. Колкото до магариците, за по десет-двадесет ливри едната могат да се купят стотици. Още малко труд за пресушаване на блатата ще подобри пасищата, а пък и вашите товарни добичета не са капризни. Мисля, че с двадесет хиляди ливри начинанието ни може добре да потръгне и само след три-четири години да се разгърне.

На горкия барон едва не му се зави свят.

— Ама че разсъждения, по дяволите! Двадесет хиляди ливри! Според вас тези клети добичета, заради които всички в нашия край са ме взели на подбив, са направо безценни? Да не би вие да сте този, който ще ме субсидира с двадесет хиляди ливри!

— А защо не? — възрази невъзмутимо Молин.

Благородникът го изгледа слисано.

— Би било лудост от ваша страна, Молин. Държа да ви кажа, че не разполагам с никакви поръчители.

— Ще се задоволя с обикновен договор за равно участие и ипотека върху развъдника, но при условие че ще го сключим тайно, само между нас, в Париж.

— Ако искате да знаете, страхувам се, че още дълго не ще имам възможност да посетя столицата. Предложението ви ми изглежда тъй смайващо и авантюристично, че бих желал първо да се посъветвам с неколцина приятели.

— В такъв случай, господин барон, да приключим разговора. Условието за успеха ни е пълното мълчание. Без него няма да постигнем нищо.

— Но аз не мога да се впусна току-така, без да се допитам до някого, в сделка, която на всичко отгоре май накърнява интересите на собствената ми държава!

— Тя е и моя, господин барон…

— Човек не би казал, Молин.

— Тогава да не говорим повече за това, господин барон. Да приемем, че съм се излъгал. Изключителните ви постижения ме наведоха на мисълта, че само вие сте способен да развиете този поминък в нашия край.

Баронът разбра, че е оценен по достойнство.

— Не е там въпросът…

— В такъв случай ще ми позволи ли господин баронът да отбележа доколко този въпрос е свързан с главната му грижа — да уреди, както подобава на ранга му, многолюдната си челяд…

— Заслужавате удар с камшик, Молин! Това изобщо не ви засяга!

— Ваша воля, господин барон. И все пак, макар финансовите ми възможности да са далеч по-скромни от нечии предположения, бях си наумил веднага да ви заема — естествено, като аванс за предстоящата ни сделка — същата сума, а именно двадесет хиляди ливри, за да ви дам възможност да се посветите на своето имение, без да се обременявате с грижи за децата си. Зная от опит, че никоя работа не напредва бързо, когато умът е зает с тревоги.

— И когато бирникът е по петите ти — отбеляза баронът, а по загорялото му лице изби лека руменина.

— За да не будят съмнение паричните отношения между нас, струва ми се, че нямаме никакъв интерес да разгласяваме договора. Независимо от крайното ви решение, държа да не споделяте с никого днешния ни разговор.

— Разбирам, но сигурно сте наясно, че съм длъжен да уведомя съпругата си за току-що направеното от вас предложение. То засяга бъдещето на десетте ни деца.

— Моля господин барона да ме извини за неприятния въпрос. Ще съумее ли госпожа баронесата да запази чутото от вас в тайна? До днес не съм срещал жена, способна да държи устата си под ключ.

— Съпругата ми не се ползва с репутацията на бъбривка. Пък с кого ли общуваме? Освен това, ако изрично я предупредя, тя не ще сподели с никого.

В този миг управителят зърна нослето на Анжелик. Облегната на рамката на открехнатата врата, тя ги слушаше, впрочем, без да се крие. Баронът също се обърна и смръщи вежди като я видя.

— Елате при мен, Анжелик! Струва ми се, че придобивате лошия навик да подслушвате зад вратите. Винаги изниквате в най-неподходящия момент, и то без да ви усетя. Това са грозни маниери.

Молин погледна изпитателно детето, но не бе толкова раздразнен, колкото баронът.

— Селяните казват, че била фея — забеляза той и се усмихна хитро.

Анжелик се приближи, без да се смути.

— Чухте ли разговора ни? — попита баронът.

— Да, татко. Молин каза, че Жослен би могъл да постъпи в армията, а оттам — в манастира, ако развъдите много мулета.

— Доста странно умееш да обобщаваш. Чуй ме сега. Обещай ми да пазиш тайна.

— Нямам нищо против… Но какво ще получа в замяна?

Управителят с мъка сдържа смеха си.

— Анжелик!… — извика баща й, смаян и разочарован.

Отговори й Молин:

— Първо, докажете, че сте дискретна, госпожице Анжелик. Ако, както се надявам, сключим съдружие с баща ви, можем да очакваме, че сделката ще процъфтява безпрепятствено и плановете ни няма да се разчуят. Тогава ще получите в замяна съпруг…

Тя се понацупи, помисли малко и отвърна:

— Добре, обещавам.

После излезе от кабинета.

В кухнята госпожа Молин нареди на прислужницата да се дръпне и собственоръчно постави във фурната плодовата пита с дебел пласт сметана и череши.

— Скоро ли ще обядваме, госпожо Молин? — попита Анжелик.

— Още не, миличка. Ако сте гладна, да ви намажа филия.

— Питам ви за друго, искам да знам ще има ли време да изтичам до замъка Плеси.

— Разбира се. Ще пратя да ви повикат когато сервираме обяда.

Анжелик хукна навън и още след първия завой на алеята се събу и скри под един храст обувките си, за да ги вземе на връщане. После побягна отново, лека като сърна. Из парка се разнасяше мирис на мъх и на гъби. Наскоро бе валяло и тук-там още имаше локви, които Анжелик прескачаше с лекота. Тя бе щастлива. Обещали й бяха съпруг. Не беше сигурна дали това е голям подарък. Какво щеше да прави с него… Но нищо, в крайна сметка, ако е като Никола, винаги ще има до себе си приятел, с когото ще ходи на лов за раци.

В края на алеята зърна силуета на замъка: снежнобял, той се открояваше на фона на бляскавото синьо небе.

Замъкът Плеси-Белиер бе дом на феите от приказките, защото нямаше равен на себе си в цялата околност. В този край всички благороднически домове бяха досущ като Монтлу — сиви, целите обрасли с мъх, кажи-речи без прозорци. А тук през миналия век някакъв италиански архитект щедро бе обсипал сградата с прозорци, капандури, извивки и сводчета. Неголям подвижен мост бе прехвърлен през рова, покрит с килим от водни лилии. Малките ъглови кули служеха само за украса. И все пак контурите на постройката бяха семпли и изчистени. Никаква претрупаност, никакви излишества — изящните сводове притежаваха природната грация на растенията и на цветните гирлянди.

Единствено гербът с изплезената химера, поставен над главния вход, напомняше претрупаната средновековна украса.

С изненадваща пъргавина Анжелик се покатери на терасата, сетне като се хващаше за скулптурните релефи на прозорците и балконите, достигна до първия етаж, където се настани удобно върху един перваз. После долепи лице до стъклото на прозореца. Често бе идвала тук и ненаситно се бе взирала в тайнствената затворена стая. В полумрака проблясваха всевъзможни дребни украшения от сребро и слонова кост, наредени върху масички от скъпо дърво със седефени инкрустации, грееха ярките червени и сини багри на новата тапицерия на мебелите, матово блестяха картините.

В дъното на стаята имаше ложе покрито с дамаска, а над него — балдахин от тежка коприна с лъскави златни нишки. Голямата картина над камината привличаше погледа и изпълваше Анжелик с възхищение. Цял един свят, който тя смътно предугаждаше, бе заключен зад рамките на прозореца — това бе безгрижният свят на обитателите на Олимп с тяхното езически волно изящество. Един бог и една богиня се прегръщаха пред взора на брадат фавн и техните дивни тела, както и самият замък, символизираха грацията на Елисейските поля край девствените лесове.

Анжелик бе толкова развълнувана, че дъхът й секна.

„Как бих искала да докосна всички тези неща — мислеше си тя, — да ги помилвам някой ден с ръка, да ги притежавам…“