Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (35)

10

„Всичко е загубено… По моя вина! Аз погубих Жофре“, си повтаряше Анжелик, докато напълно разстроена тичаше по коридорите на Лувъра. Трябваше да намери Куаси–Ба! Искаше да види херцогиня дьо Монпансие!… Скованото й от страх сърце напразно търсеше поддръжката на искрен приятел. Но хората, които срещаше по пътя си, бяха глухи и слепи, като безплътни сенки, изплували от някакъв друг свят.

С настъпването на нощта се разрази и една от онези октомврийски бури, които разтваряха с трясък прозорците, гасяха пламъка на свещите, свистяха под вратите, люлееха дебелите завеси.

Колонади, грубо изваяни глави като архитектурни украси, величествени, потънали в мрак огромни стълбища, позлатени дървени мебели, мостове и проходи, подове, огледала, корнизи… Анжелик се луташе из Лувъра като в тъмна гора, като в лабиринт, от който няма измъкване.

Водена от надеждата да открие Куаси–Ба, тя слезе в някакъв двор, но се отказа да го прекоси поради проливния дъжд, който с грохот се стичаше по водосточните тръби и заливаше всичко наоколо.

Под стълбището, скупчени около запален мангал, се бяха приютили неколцина италиански комедианти, които тази вечер щяха да играят пред краля. Червените отблясъци на огъня осветяваха пъстрите костюми на Арлекиновците, черните им маски, белите дрехи на Панталоне и на неговите клоуни.

Като се върна на първия етаж, Анжелик накрая забеляза едно познато лице. Беше Бриен. Той й каза, че е видял господин дьо Префонтен при младата принцеса Анриет Английска и че само довереникът на херцогиня дьо Монпансие може да я уведоми къде се намира тя.

* * *

Около масите в просторната гостна на принцеса Анриет Английска, добре осветена от големите восъчни свещи, чийто весел пламък създаваше усещане за топлина и уют, се въртеше оживена игра на карти с големи залози. Анжелик забеляза сред участниците в нея д’Андихос, Пегилен, д’Юмиер и дьо Гиш. Те или бяха всецяло погълнати от заниманието си, или се престориха, че не я виждат.

Господин дьо Префонтен, който седеше близо до камината и бавно отпиваше от чашата си някакъв ликьор, й каза, че херцогиня дьо Монпансие е отишла при Анна Австрийска, за да поиграе на карти с младата кралица. Уморена, стесняваща се от слабото си владеене на френския език, Нейно Величество кралица Мари–Терез предпочитала да стои настрана от младите и не особено снизходителни придворни. Затова херцогинята ходела всяка вечер при нея. Правела го, защото имала златно сърце, но тъй като младата кралица си лягала рано, херцогинята сигурно щяла скоро да дойде при своята братовчедка Анриет. Или поне щяла да изпрати да го повикат, защото никога не заспивала преди да прегледа с него сметките си.

Решена да я изчака, Анжелик се доближи до една маса, на която главните готвачи бяха подредили блюда със студени ястия и всевъзможни сладкиши. Тя винаги изпитваше голям срам от добрия си апетит, който не секваше дори при най-трудните обстоятелства. Насърчена от господин дьо Префонтен, младата жена седна и изяде едно пилешко бутче, две желирани яйца, различни банички, а накрая хапна и от сладката. После, след като поиска от един паж сребърния ибрик, за да си измие ръцете, тя се настани сред група играчи и взе карти. Имаше съвсем малко пари, но скоро щастието й се усмихна, тя започна да печели и това я поокуражи. Ако успееше да напълни кесията си, в крайна сметка днешният ден нямаше да бъде изцяло злополучен за нея. Затова се отдаде безрезервно на играта. Купищата екю се трупаха пред нея. Един от съседите й по маса, който постоянно губеше, рече полушеговито — полусериозно:

— Няма защо да се чудим: това е малката магьосница.

Тя бързо придърпа залога му към себе си и едва след няколко секунди схвана намека. Значи слухът за немилостта, в която бе изпаднал Жофре, започваше да се разпространява навсякъде. Чу дори как някои от играчите си зашушукаха, че граф дьо Пейрак е обвинен в магьосничество. Но Анжелик остана невъзмутима на мястото си.

„Ще напусна играта едва когато започна да губя. О, ако можех да разоря всички и да спечеля достатъчно злато, за да подкупя съдиите…“.

Докато за пореден път сваляше на масата три аса, нечия ръка обгърна талията й и я ощипа.

— Защо се върнахте в Лувъра? — прошепна на ухото й маркиз дьо Вард.

— Във всеки случай, не за да ви видя отново — отвърна му Анжелик, без дори да го погледне.

И се отдръпна рязко от него.

Той взе карти и машинално ги подреди, като продължи да й говори все така тихо:

— Луда ли сте? Непременно ли искате да ви убият?

— Това, което искам и правя, не ви засяга изобщо.

Маркизът изигра картите си, изгуби, после постави нов залог на масата.

— Чуйте, все още има време да се измъкнете. Последвайте ме. Ще наредя да ви дадат охрана от швейцарци, които да ви съпроводят до вас.

Този път Анжелик се обърна към него и го погледна с презрение.

— Нямам никакво доверие във вашето покровителство, господин дьо Вард, и вие знаете защо.

Той свали картите си с едва сдържан яд.

— Да, наистина, постъпвам много глупаво като се тревожа за вас — рече той. И след кратко колебание добави със злобна гримаса: — Принуждавате ме да играя смешна роля. Но тъй като няма друг начин да ви вразумя, ще ви кажа само едно: помислете за сина си. Излезте веднага от Лувъра и което е най-важното — постарайте се да не срещате брата на краля!

— Няма да мръдна от тази маса, докато вие се намирате наблизо — спокойно му отвърна Анжелик.

Маркизът стисна юмруците си в безсилен гняв, но само след миг стана от игралната маса.

— Добре, отивам си. Но и вие не се бавете да сторите същото. Става дума за живота ви.

Анжелик го видя да се отдалечава, раздавайки поклони надясно и наляво, и накрая да излиза.

Но самата тя продължаваше да седи съвсем объркана на мястото си, без да може да прогони чувството на страх, което пропълзяваше като студена змия в душата й. Дали Вард не й готвеше нова клопка? От него можеше да се очаква всичко. И все пак този път в гласа на циничния благородник тя бе доловила непривични нотки. А когато се сети, че той бе споменал и Флоримон, изведнъж се стресна. Представи си прелестното малко човече с червена шапчица, заплитащо се в дългата си бродирана рокличка и размахващо своята драгоценна сребърна дрънкалка. Какво щеше да стане с него, ако я убиеха?…

Младата жена остави картите и изсипа златните монети в кесията си. Спечелила бе хиляда и петстотин ливри. Взе наметалото си, което бе оставила на облегалката на един фотьойл, и отиде да се поклони на принцеса Анриет, като получи в отговор само равнодушно кимване.

Анжелик напусна гостната, този пристан на светлина и топлина, с искрено съжаление. От силното течение вратата се захлопна шумно зад нея. Вятърът свиреше по коридорите и караше пламъците на свещите да полягат и подскачат, сякаш бяха обзети от безумна паника. Светлини и сенки танцуваха безспир като в транс. После настъпваше затишие, вятърът започваше да вие жално някъде в далечината, а в притихналите околни коридори вече нищо не помръдваше.

След като бе попитала застаналия на пост пред апартамента на принцеса Анриет швейцарец, Анжелик вървеше бързо по посочения й път, притискайки наметалото плътно до тялото си. Стараеше се да потисне страха си, но при всяка кривка или ниша й се струваше, че съзира някаква подозрителна сянка. Когато наближи до едно място, където коридорът правеше остър завой, тя несъзнателно забави крачка. Чувстваше се скована от непреодолим страх.

„Те са там“, помисли си тя.

Не видя никого, но острият й поглед долови по пода очертанията на прокрадваща се човешка сянка. Този път нямаше никакво съмнение: някой я дебнеше.

Анжелик замръзна на мястото си. Сянката се раздвижи и от ъгъла се появи загърнат в тъмен плащ и с нахлупена до очите шапка мъж, който й прегради пътя. Като стисна устни, за да не се развика от ужас, младата жена веднага се обърна и се запъти пак натам, откъдето бе дошла.

Без да спира, тя извърна леко глава назад и забеляза, че те бяха вече трима и че я преследваха. Ускори крачка, но усети, че разстоянието между нея и тримата непознати се скъсяваше. Тогава започна да тича бързо и леко като сърна.

Не беше нужно да се обръща, за да се убеди, че те също тичаха подире й. Чуваше приглушен шум от стъпките им зад гърба си, значи бягаха на пръсти. Беше мълчаливо, сякаш призрачно преследване, една кошмарна гоненица по пустите коридори на огромния дворец.

Изведнъж Анжелик забеляза вдясно от себе си полуотворена врата. Току-що бе свила по някакъв коридор и вече не можеше да бъде видяна от преследвачите си.

Тя бързо се вмъкна в стаята, затвори вратата и пусна резето. И още там, ни жива, ни мъртва от страх, чу забързаните крачки на преследвачите си и тяхното запъхтяно дишане. После отново настъпи тишина.

Залитайки от умора и вълнение, Анжелик се приближи до леглото и се опря на него. Беше празно, но несъмнено някой щеше скоро да дойде — чаршафите бяха застлани за нощта. В камината гореше огън и осветяваше стаята, а на нощното шкафче бе поставена малка газена лампа, която също бе запалена.

Поставила ръка на гърдите си, Анжелик започна лека–полека да си поема дъх.

„Трябва на всяка цена да се измъкна от това гнездо на оси“, си рече тя.

Беше истинско безумие да си въобразява, че след като се бе изплъзнала от първото покушение срещу нея в коридорите на Лувъра, това можеше да й се удаде още веднъж.

Повиквайки Анжелик в двореца, херцогиня дьо Монпансие естествено не подозираше на какви опасности я подлага. Дори самият крал, младата жена бе уверена в това, нямаше представа какво се крои и върши между стените на палата му. Защото над Лувъра се простираше невидимата, но пълновластна ръка на Фуке. И сега точно той, главният интендант, уплашен да не би узнатата от Анжелик тайна за измяната му да излезе на бял свят и да доведе до краха на удивителната му кариера, бе призовал на помощ продалия му душата си Филип д’Орлеан, посял бе страх и ужас в сърцата на всички, които си живуркаха безгрижно с неговите пари, като в същото време неуморно обсипваше с ласкателства краля, за да приспи евентуалните му подозрения. Арестуването на граф дьо Пейрак бе само етап от пъкления му план. Убийството на Анжелик щеше да допълни благоразумния му, ловък ход. Защото единствено мъртвите не проговарят.

Младата жена стисна зъби от ярост, която сякаш й вдъхна и воля за живот. Нямаше да се остави да я убият.

Веднага огледа стаята, търсейки изход, през който да се измъкне без да привлече нечие внимание.

Но в този миг очите й едва не изхвръкнаха от ужас.

Стената пред нея се раздвижи. Щракна езичето на брава. Една врата бавно се отвори и в стаята влязоха тримата й преследвачи.

Тя без усилие разпозна мъжа, който водеше другите двама — братът на краля.

Като свали плаща, в който се бе загърнал, за да не го различат, той с леко почукване с пръст оправи дантелите на жабото си и те отново кокетно бухнаха. Междувременно очите му не се откъсваха от Анжелик, а червените му устни се разтеглиха в хладна усмивка.

— Прекрасно! — възкликна той с пискливия си глас. — Сърната падна в капана. Но след какъв бяг! Можете да се гордеете, госпожо, че сте толкова бързонога.

Анжелик извика на помощ цялото си хладнокръвие и макар да чувстваше как краката й се подгъват, успя да направи дори един реверанс.

— Значи вие сте били този, който толкова ме изплаши, Ваше Височество? А пък аз си помислих, че ме преследват някакви злодеи или крадци от Пон–Ньоф, промъкнали се в двореца, за да причинят някому зло.

— О, случвало ми се е да играя нощем на Пон–Ньоф ролята на разбойник — самодоволно отвърна Филип д’Орлеан — и никой не може да се сравнява с мен по ловкост, когато трябва да се среже кесията или да се разпори търбухът на някой богат буржоа. Прав ли съм, скъпи мой?

Този въпрос той зададе на един от придружителите си, който веднага свали шапка, и Анжелик разпозна в него благородника дьо Лорен. Без да отговаря, фаворитът на Негово Височество се приближи и извади шпагата си, която червеникавите отблясъци от огъня в камината правеха да изглежда като облята с кръв.

Анжелик внимателно оглеждаше третия си преследвач, който стоеше малко встрани.

— Клеман Тонел — рече тя накрая, — какво правите тук, приятелю?

Мъжът ниско й се поклони.

— Служа на Негово Височество — отвърна той. И добави, по силата на навика: — Моля госпожа графинята да ме извини.

— Извинявам ви на драго сърце — рече Анжелик, обхваната изведнъж от нервен изблик на смях. — Но защо държите в ръката си пистолет?

Бившият й домоуправител смутено погледна оръжието, но въпреки това се приближи до леглото, на което Анжелик продължаваше да се подпира.

А Филип д’Орлеан отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади от него чаша, до половина пълна с някаква възчерна течност.

— Госпожо — рече той тържествено, — вие трябва да умрете!

— Така ли? — възкликна Анжелик.

Тя гледаше тримата стоящи пред нея мъже и й се струваше, че се раздвоява. Някъде в глъбините на съществото й една обезумяла от страх жена кършеше ръце и викаше: „Милост! Не искам да умра!“, докато другата част от нея трезво разсъждаваше: „Видът им е направо смешен. Това е само лоша шега“.

— Госпожо, вие се подиграхте с нас — продължи Филип д’Орлеан, чиито устенца се свиха от нетърпение. — Че ще умрете, ще умрете, но тъй като сме великодушни, ви предоставяме правото да изберете смъртта си: отрова, шпага или куршум.

В този миг духна силен вятър, който разтърси вратата и изпълни вътрешността на стаята с лютив дим от камината. Обнадеждена, Анжелик наостри уши.

— Не, никой няма да дойде, никой! — присмя й се братът на краля. — А това легло е смъртното ви ложе, госпожо. То бе застлано за вас.

— Но какво съм ви сторила? — извика Анжелик, която чувстваше как по слепоочията й започват да избиват капчици пот. — Говорите за смъртта ми като за нещо естествено, неминуемо. Позволете ми да не споделям мнението ви. И най-големият престъпник има правото да знае в какво го обвиняват и да се защити.

— И най-вещата защита няма да промени присъдата, госпожо.

— Е, добре, щом трябва да умирам, кажете ми поне защо — продължи да държи на своето Анжелик, убедена в необходимостта да печели на всяка цена време.

Младият принц хвърли въпросителен поглед на своя приятел.

— В края на краищата, тъй като след няколко мига няма вече да сте между живите, не виждам причина да проявяваме излишна безчовечност към вас — отвърна той с мазен глас.

— Госпожо, макар да твърдите обратното, вашето неведение по въпроса далеч не е толкова пълно. Нима не се досещате по чия заповед сме тук?

— На краля ли? — възкликна с престорена почтителност Анжелик.

Филип д’Орлеан повдигна хилавите си рамене.

— Кралят е способен само да изпрати в затвора тези, към които е била възбудена завистта му. Не, госпожо, не става дума за Негово Величество.

— Но тогава от кого другиго братът на краля би допуснал да получава заповеди?

Принцът подскочи.

— Намирам, че проявявате прекалена дързост, госпожо, като си позволявате да разговаряте така с мен. Вие ме оскърбявате.

— А пък аз намирам, че вие и цялото ви семейство сте прекалено обидчиви! — отвърна Анжелик с раздразнение, което й помогна да сподави страха си. — Няма значение дали ви оказват почести, или ви угаждат във всичко, пие все се обиждате, защото този, който ви посреща, ви изглежда по-богат от вас. Ако ви поднасят подаръци, казвате: „Каква дързост!“ Ако не ви се покланят достатъчно дълбоко — нова дързост! Ако не желаят да живеят с вечно протегната ръка като просяци, докато разорят напълно държавата, както прави целият ви придворен кокошарник — това е оскърбително високомерие! Ако ви плащат честно данъците си до последното су, приемате го за предизвикателство! Банда от дребни мошеници, ето какво сте всички до един: вие, вашият брат кралят, майка ви и многобройните ви вероломни братовчеди: Конде, Монпансие, Соасон, Гиз, Лорен, Вандом…

Тя млъкна, останала почти без дъх.

А кацналият на високите токове на обувките си като наперен млад петел Филип д’Орлеан се обърна към любимеца си и рече възмутено:

— Чували ли сте някога да се говори с подобна безочливост за кралското семейство?

Лицето на фаворита му дьо Лорен се изкриви в жестока усмивка.

— Обидите не убиват, Ваше Височество. И така, време е да свършваме с вас, госпожо.

— Но аз искам да знам защо ще умра — заинати се Анжелик.

И бързо добави, решена на всичко, за да спечели още няколко минути.

— Заради господин Фуке ли?

Братът на краля не можа да се сдържи да не се усмихне удовлетворено.

— Паметта ви май се възвръща. Значи знаете защо господин Фуке толкова държи на вашето мълчание?

— Единственото, което зная, е, че преди години провалих заговор, който целеше да бъдете премахнати с помощта на отрова — както лично вие, Ваше височество, така и кралят, и кардиналът. А сега горчиво съжалявам, че това не стана и че попречих на господин Фуке и на принц дьо Конде да осъществят намеренията си.

— Признавате си значи?

— Нямам какво да признавам. Този лакей предател ви е осведомил най-подробно за онова, което знаех и което доверих единствено на съпруга си. Някога аз спасих живота ви, Ваше Височество, а ето как ми се отблагодарявате вие сега!

Сянка от мимолетно колебание пробягна по женственото лице на младия принц. Егоист по природа, той бе особено чувствителен към всичко, което се отнасяше до особата му.

— Каквото било, било — рече той с неуверен глас. — Но оттогава господин Фуке не е престанал да ме засипва с благодеянията си. Затова е редно и аз да му помогна да отстрани надвисналата над него опасност. Повярвайте ми, госпожо, много ми е мъчно за вас, но вече е прекалено късно. Защо не приехте разумното предложение, което господин Фуке ви направи чрез госпожа дьо Бове?

— Защото разбрах, че това би означавало да изоставя съпруга си на произвола на съдбата.

— Очевидно. Човек като граф дьо Пейрак може да бъде заставен да мълчи само ако бъде натикан в затвора. А живеещата сред разкош и многобройни поклонници жена бързо забравя това, което трябва да забрави. Но както и да е, вече няма връщане назад. Хайде, госпожо…

— А ако ви кажа къде се намира сандъчето? — предложи Анжелик на принца, като го улови за раменете. — Така вие, единствено вие ще имате страшната власт да сплашвате, да господствате над самия господин Фуке, тъй като ще държите в ръцете си доказателството за не само неговата измяна, но и на толкова други знатни благородници, които сега ви гледат отвисоко и не ви приемат насериозно…

В очите на младия принц проблесна пламъче и той облиза устни.

Но благородникът дьо Лорен го улови и на свой ред го притегли към себе си, като че искаше да го изтръгне от пагубното влияние на Анжелик.

— Пазете се, Ваше Височество. Не се поддавайте на изкушенията на тази жена. С помощта на лъжливи обещания тя се мъчи да ни се отскубне, да забави часа на смъртта си. По-добре да отнесе тайната в гроба си. Ако я узнаете, може би ще станете много могъщ, но дните ви ще бъдат преброени.

Прилепен до гърдите на любимеца си и щастлив, че чувства мъжественото му покровителство, Филип д’Орлеан се замисли.

— Прав сте, както винаги, любов моя — въздъхна накрая той. — Е, добре, да изпълним дълга си. Госпожо, какво избирате: отрова, шпага или пистолет?

— И решавайте бързо — заплашително отсече дьо Лорен. — Иначе ние ще изберем вместо вас.

След миг надежда, Анжелик отново се озова в жестоко, безизходно положение.

Пред нея стояха трима мъже. И при най-малкото си движение неминуемо щеше да бъде спряна или от шпагата на дьо Лорен, или от пистолета на Клеман. Не можеше незабелязано да достигне шнура на звънеца. Отвън не се чуваше никакъв шум. Единствено пращенето на дървата в огнището и барабаненето на дъжда по стъклата нарушаваха задушаващата тишина. След няколко секунди убийците й щяха да се нахвърлят върху нея. Анжелик огледа оръжията им. Пистолетът или шпагата означаваха за нея сигурна смърт. Но отровата? Нали вече повече от година всеки ден отпиваше по глътчица от отровната смес, която й бе приготвил Жофре.

Затова протегна ръка, като се постара тя да не трепери.

— Дайте! — промълви Анжелик.

Докато доближаваше чашата до устните си, тя забеляза образувалата се на дъното й утайка с металически отблясък. Напрегна всички сили да не разклаща течността, докато я пиеше. Вкусът й беше горчиво лютив.

— А сега ме оставете сама — рече тя и сложи чашата на кръглата масичка.

Не усещаше никаква болка. „Сигурно храната, която поех при принцеса Анриет, все още предпазва стените на стомаха ми от разяждащото действие на отровата…“, си помисли Анжелик. Тя не губеше още надежда да се изплъзне от враговете си и да избегне мъчителната смърт.

Младата жена падна на колене пред принца.

— Имайте милост към душата ми, Ваше Височество. Изпратете ми свещеник. Чувствам, че умирам. Нямам вече сили дори да се влача. Сега можете да сте сигурни, че няма да ви се измъкна. Но не ме оставяйте да издъхна без да съм се изповядала. Бог няма да ви прости, ако подло ме лишите от последната утеха, която ни дава вярата. — И се разкрещя сърцераздирателно: — Свещеник! Свещеник! Бог няма да ви прости!

Веднага забеляза, че Клеман Тонел пребледня, отвърна очи от нея и започна да се кръсти.

— Права е — рече принцът с развълнуван глас. — Какво ще спечелим, ако я лишим от причастие? Успокойте се, госпожо. Предвидих какво ще бъде последното ви желание. Ще ви изпратя свещеника, който чака в една съседна стая.

— Господа, излезте оттук — примоли им се Анжелик с жален, пресилено отпаднал глас, а сетне постави ръка на стомаха си, сякаш усети силни спазми. — Сега искам само покой за душата си. Но ако пред очите ми стои макар един от вас, чувствам, че няма да мога да простя на враговете си. О, как страдам! Боже, бъди милостив към мен!

Тя се просна по гръб, затърчи се и зави неистово.

Филип д’Орлеан дръпна дьо Лорен за ръката.

— Да се махаме по-бързо. Остават й още само няколко мига живот.

Домоуправителят вече бе напуснал стаята.

Щом всички излязоха, Анжелик с един скок се изправи и изтича до прозореца. Успя да го отвори. Плющящият дъжд я удари право в лицето, но тя се надвеси над тъмната бездна.

Тъй като не се виждаше абсолютно нищо, тя не можеше да прецени на какво разстояние от земята се намира прозорецът, но въпреки това без да се колебае се качи на перваза и се хвърли в непрогледния мрак.

Стори й се, че скокът й продължи безкрайно. Накрая все пак се строполи в някаква помийна яма и макар че едва не затъна в нея, си даде сметка — точно тя я спаси да не си разбие главата. Почувства наистина остра болка в глезена и в първия момент си помисли, че си е счупила крака, но после разбра, че само го е навехнала.

Лазейки покрай стената, Анжелик се отдалечи малко от мястото на падането си, сетне пъхна един кичур от косите си в гърлото и така успя да повърне няколко пъти.

Не можеше да се ориентира къде точно се намира. Опипвайки стените, тя с ужас осъзна, че е скочила в малък вътрешен двор, изпълнен с нечистотии и боклуци, където можеха да я спипат като попаднал на дъното на някой трап звяр.

За щастие, пръстите й скоро откриха очертанията на врата и тя я отвори. Помещението, в което се озова, бе тъмно и влажно. Усети мирис на вино и мухъл. Сигурно се намираше в сервизните помещения на Лувъра, разположени в близост до избите.

Младата жена реши да се изкачи до обитаваните етажи. Щеше да се обърне за помощ към първия страж, когото срещнеше по пътя си… Да, но тогава кралят щеше да заповяда да я арестуват и да я хвърлят в затвора. О, боже, как да се измъкне от този капан?

И все пак, когато се добра до първия етаж, въздъхна облекчено. Още повече че на няколко крачки от себе си съзря стоящия на пост пред покоите на принцеса Анриет швейцарец, когото неотдавна бе попитала как да излезе от Лувъра. В този миг обаче нервите й не издържаха и тя се разкрещя от ужас, защото видя как от срещуположния край на коридора към нея тичат с голи шпаги в ръце благородникът дьо Лорен и Филип д’Орлеан. Те естествено знаеха накъде води единственият изход от дворчето, в което бе скочила жертвата им, и сега се опитваха да пресекат пътя й за отстъпление.

Като блъсна часовия, Анжелик влетя в гостната на принцеса Анриет и се просна в краката й.

— Милост, госпожо, спасете ме, искат да ме убият!

Дори оръдеен изстрел не би всял повече смут сред бляскавото общество, отдадено на игри и забавления. Всички присъстващи скочиха от местата си и изумени впериха очи в младата жена с разрошени коси, с кална и раздрана рокля, която така неочаквано се бе втурнала сред тях.

Останала почти без сили, Анжелик се озърна на всички страни като подгонен звяр. Сред гостите разпозна маркиз д’Андихос и Пегилен дьо Лозюн.

— Господа, помогнете ми! — примоли им се тя. — Току-що се опитаха да ме отровят. А сега ме преследват, за да ме убият.

— Но къде са все пак тези ваши убийци, скъпа моя? — попита я с нежния си глас Анриет Английска.

— Там!

Безсилна да изрече и дума повече, Анжелик просто посочи вратата.

Всички присъстващи се обърнаха към входа на покоите на принцесата, където на прага вече стояха братът на краля и неговият фаворит, благородникът дьо Лорен. Пъхнали шпагите си в ножниците, и двамата мъже бяха наложили на лицата си маската на дълбока покруса.

— Бедничката ми Анриет — рече Филип д’Орлеан, отправяйки се със ситни крачки към своята братовчедка, — искрено съжалявам за случилото се. Тази нещастница е луда.

— Не съм луда. Казвам ви, че те искат да ме убият.

— Но, скъпа, все пак говорите безсмислици — опита се да я успокои принцесата. — Този, когото сочите за свой убиец, не е никой друг, а лично Негово Височество принц д’Орлеан. Погледнете го добре.

— Достатъчно му се нагледах! — извика Анжелик. — Няма да забравя лицето му през целия си живот. Повтарям ви, че точно той искаше да ме отрови. Господин дьо Префонтен, вие сте честен човек, дайте ми някакво лекарство, мляко или каквото и да било друго средство, което би ми помогнало да се преборя с действието на тази ужасна отрова. Умолявам ви… Господин дьо Префонтен!

Замаян, бедният човечец изломоти нещо неразбираемо, но се втурна към една бонбониера и подаде на младата жена кутийка с известното от древността лекарство теряк, съставено от много най-разнообразни билки, от което тя побърза да нагълта колкото е възможно повече късчета.

Станало всеобщо, объркването бе достигнало връхната си точка.

Присвил от раздразнение малката си уста, Филип д’Орлеан отново се опита да накара придворните да повярват на думите му.

— Уверявам ви, приятели, че тази жена е загубила разсъдъка си. Всъщност вие всички знаете, че мъжът й е затворен в Бастилията, обвинен в едно от най-страшните престъпления — магьосничество! А тази нещастница, чийто разум е напълно размътен от позорящия съсловието си благородник, се мъчи да докаже неговата невинност, макар вината му да е повече от очевидна. Напразно Негово Величество се постара при днешната си среща с нея да я убеди в правотата на действията си, с което още веднъж доказа голямата си доброта…

— О, тази кралска доброта! Кралската доброта!… — ожесточено го прекъсна Анжелик, като чувстваше, че само след миг ще започне да бълнува… И тогава щеше да е свършено с нея!

Тя закри лицето си с ръце и се помъчи да се успокои.

Междувременно чуваше как Филип д’Орлеан нарежда с глас на невинен юноша:

— Изведнъж тя бе обхваната от истински бяс. В нея се бе вселил сатаната. Затова кралят веднага изпрати хора да повикат игумена на манастира на августинците, за да се опитат да я успокоят с ритуални молитви. Но тя успя да се измъкне незабелязано. За да избегне скандала, Негово Величество не нареди на стражите да я заловят, а възложи на мен да я открия и да се постарая да я задържа до пристигането на монасите. Много ми е неприятно, Анриет, че тази несретница така обърка вечерта ви. Мисля, че за всички вас би било най-добре да се оттеглите в някоя съседна стая и там да продължите игрите си, докато аз изпълня тук задачата, с която ме натовари брат ми.

Анжелик видя като през мъгла как редиците на скупчилите се около нея дами и благородници започнаха да се топят. Разтревожени, придворните бързаха да се оттеглят, да не би да си навлекат неприязънта на брата на краля.

Анжелик протегна ръце и напипа някаква рокля, която останалите й без сили пръсти не можаха да стиснат.

— Госпожо — рече тя с беззвучен глас, — нали няма да позволите да ме умъртвят?

Принцесата се колебаеше. В погледа, който тя отправи към своя братовчед, се четеше неизречена тревога.

— Какво, Анриет — отвърна с престорена болка той на немия й въпрос, — нима се съмнявате в мен? И то когато вече сме се врекли да се доверяваме един на друг и когато скоро ще бъдем съединени от свещени връзки?

Анриет сведе русокосата си глава.

— Доверете се на Негово Величество, мила. Убедена съм, че ви желаят само доброто — рече тя на Анжелик и бързо излезе от стаята.

Обзета от някаква психоза, която я караше да немее от страх, и все още коленичеща на килима, Анжелик се обърна към вратата, през която така припряно се бяха изнизали придворните. Като в просъница тя видя Бернар д’Андихос и Пегилен дьо Лозюн, които, бледи като мъртъвци, не се решаваха да напуснат салона.

— Ами вие, господа? — подвикна им с пронизителния си глас Филип д’Орлеан. — Заповедите ми се отнасят и до вас. Или ще трябва да доложа на краля, че вярвате на брътвежите на една луда повече, отколкото на думите на собствения му брат?

Двамата мъже наведоха глави и на свой ред бавно излязоха.

Това последно, вероломно отстъпничество изведнъж пробуди борческия дух на Анжелик.

— Подлеци! Страхливци! Ох, какви страхливци! — разкрещя се тя, с един скок се изправи на крака и веднага се скри зад облегалката на близкия фотьойл.

И така по чудо можа да избегне острието на шпагата на дьо Лорен. Но вторият удар, който той нанесе, улучи рамото й и го обагри с бликналата кръв.

— Андихос! Пегилен! На помощ, гасконци! — призова ги тя, вече вън от себе си. — Спасете ме от северняците!

Вратата към втория салон рязко се отвори и Лозюн и маркиз д’Андихос връхлетяха с извадени шпаги. Дебнали развоя на събитията зад леко притвореното крило на вратата, сега те нямаха вече никакви съмнения относно чудовищните намерения на брата на краля и на неговия фаворит към Анжелик.

С един-единствен удар д’Андихос изби шпагата от ръката на Филип д’Орлеан и нарани китката му. А дьо Лозюн кръстоса сабя с кавалера дьо Лорен.

Андихос улови Анжелик за ръката.

— Да се махаме оттук, по-скоро!

И той я повлече към коридора, където ги пресрещна Клеман Тонел. Но той не успя дори да извади прикрития под плаща си пистолет, защото с един замах Андихос заби острието на шпагата си в гърлото му. И Клеман се строполи на земята, облян от шурналата кръв. Сетне маркизът и младата жена се втурнаха да бягат като обезумели. А подире им Филип д’Орлеан призоваваше с пискливия си глас швейцарците:

— Стража! Стража! Заловете ги!

Скоро те чуха тропота на тичащи след тях часови, който се смесваше със звъна на алебардите.

— През главната галерия… — шепнеше Андихос. — До Тюйлери… Там са конюшните, конете! А после — полето… Спасени…

Въпреки пълнотата си, гасконецът тичаше с неподозирана от Анжелик издръжливост. Но самата тя изнемогваше. Навехнатият глезен й причиняваше ужасни болки, а раненото рамо направо гореше.

— Ще падна! — рече задъхано тя. — Всеки миг ще падна!

Точно в този момент двамата бегълци минаваха покрай едно от широките стълбища, които водеха към дворовете.

— Слезте долу — почти й заповяда Андихос — и се скрийте добре. А аз ще ги отвлека колкото е възможно по-далеч оттук.

Анжелик изтича или по-скоро прелетя по стълбата, без почти да докосва каменните й стъпала. Когато стигна до края й, се отдръпна рязко назад, заслепена от пламъка на някакъв мангал. И в този миг се строполи безжизнена на земята.

Арлекино, Коломбина и Пиеро я подхванаха, издърпаха я в убежището си, скриха я както можаха. Големите зелени и червени ромбове на костюмите им дълго танцуваха пред очите на младата жена, преди тя да загуби напълно съзнание.

Нежнозелена светлина заливаше Анжелик, която току-що бе отворила очи. Стори й се, че е отново в Монтлу, под сянката на дърветата край реката, през чиито листа слънчевите лъчи проникваха само оцветени в зелено.

Дори чу гласа на брат си Гонтран, който казваше:

— Никога няма да успея да постигна зеления цвят на растенията. В краен случай, ако се смеси каламин с персийски кобалт, се получава подобен цвят, но той е някак плътен и няма нищо общо със сияйната изумрудена прозрачност на осветените от слънцето листа на дърветата, надвесени над реката…

Гласът на Гонтран бе силен, хрипкав и звучеше поновому, но киселите, мрачни нотки в него си бяха все същите, те се появяваха винаги, когато заговореше за своите цветове или картини.

Колко пъти бе шепнал той, вглеждайки се с някаква смесица от настървение и мъка в очите на сестра си: „Никога няма да успея да получа зеления цвят на растенията!“.

Остра болка прониза Анжелик под лъжичката. И тя изведнъж си спомни, че бе преживяла нещо ужасно.

„Божичко — помисли си тя, — детенцето ми е умряло!“.

Сигурно е мъртво! Не би могло да оцелее след такива кошмари. Умряло е, когато тя бе скочила от прозореца в тъмната пропаст. Или когато бе тичала из коридорите на Лувъра… Ръцете и краката й още тръпнеха от безумния бяг, а й се струваше, че и пресиленото й до крайност сърце я наболява.

Напрегнала всички сили, тя успя да помръдне едната си ръка и да я сложи на корема си. Лек подскок отговори на съвсем слабия й натиск.

„О, то е още там, живо е! Какво храбро мъничко другарче!“, помисли си тя с гордост и нежност.

Детето мърдаше в корема й като жабче. Анжелик напипа кръглата му главица. Полека–лека съзнанието й се проясняваше и тя забеляза, че действително лежи в голямо легло с извити колони, през чиито завеси от зелена саржа проникваше тази зелено–синкава светлина, която й бе напомнила за бреговете на реката в Монтлу.

Не се намираше на улица Анфер при Ортанс. Но къде бе тогава? Не помнеше точно какво се бе случило с нея, имаше само усещането, че влачи подир себе си някаква огромна и тъмна маса, незнайно каква чудовищна драма, изпълнена с черна отрова, с проблеснали като мълнии шпаги, със страх, с лепкава кал.

Гласът на Гонтран пак се извиси:

— Не, никога няма да успея да получа зеления цвят на водата под листата!

Този път Анжелик едва не извика. Изгубила си бе ума, това бе съвсем ясно! Или пък бе тежко болна?…

Понадигна се и разтвори завесите на леглото. Гледката, която се разкри пред очите й, окончателно я убеди, че или е полудяла, или е на път да загуби разсъдъка си.

Точно пред нея на нещо като подиум, се бе излегнала полугола, русокоса и розовобуза богиня, със сламена кошница в ръце, пълна с чепки великолепно златисто грозде, между които се подаваха кичести лозови пръчки и се стелеха по кадифени възглавнички. Едно съвсем голо, пухкаво купидонче с килнато венче от цветя на русите коси си пощипваше сладко от гроздето. Изведнъж малкото ангелче закиха. Богинята го погледна тревожно и рече няколко думи на някакъв чужд език — по всяка вероятност този, на който си говореха на Олимп.

Тозчас някой се размърда в стаята и един рижав и брадат великан, но облечен като най-обикновен съвременен занаятчия, се приближи до Ерос, взе го на ръце и го загърна с вълнен плащ.

В същото време Анжелик съзря статива на художника Ван Осел, до който стоеше чирак с кожена престилка и държеше две палитри, изпъстрени с разноцветните петна на ярки бои.

С леко наклонена настрани глава, помощникът разглеждаше недовършената картина на учителя си. Бледа дневна светлина падаше върху лицето му. Беше среден на ръст здравеняк, съвсем обикновен на вид със своята разкопчана риза от грубо платно, разкриваща загорялата му шия, с небрежно подстригани и стигащи до раменете кестеняви коси и с разрошен перчем, който почти скриваше тъмните му очи. Но Анжелик би разпознала между хиляди други тези присвити, сякаш вечно цупещи се устни, този дръзко вирнат нос, а също и доста закръглената, но излъчваща доброта брадичка, която й напомняше за нейния баща, барон Арман.

— Гонтран! — провикна се тя.

— Дамата се събуди! — възкликна богинята.

И веднага всички, които се намираха в стаята, включително и пет–шест деца, се скупчиха около леглото.

Чиракът изглеждаше напълно объркан. Той с изумление гледаше усмихващата му се Анжелик. Сетне отведнъж силно се изчерви, стисна ръката й с двете си омазани в бои ръце и промълви:

— Сестричке!

Богинята с пищни форми, която всъщност бе самата съпруга на художника Ван Осел, нареди на дъщеря си да донесе от кухнята приготвеното от нея питие от жълтък, разбит с мляко и подсладена и ароматизирана гореща вода.

— Как се радвам — каза холандецът, — как се радвам, че жената, на която помогнах, се оказа не само знатна дама, изпаднала в беда, но и сестра на мой другар.

— Но как съм се озовала тук? — попита Анжелик.

На тромавия си френски, холандецът й разказа как предишната нощ ги разбудило припряно чукане по вратата на жилището им. Когато отворили, те видели на светлината на свещта група италиански комедианти в блестящи атлазени костюми, които им подали изпаднала в безсъзнание, окървавена и полумъртва жена и ги помолили на своя темпераментен език да помогнат на клетницата. А те им отговорили спокойно, по холандски: „Да бъде добре дошла!“.

Гонтран и Анжелик се заразглеждаха с известно смущение. Нима не бяха изминали осем години откакто се бяха разделили в покрайнините на Поатие? Анжелик сякаш и сега виждаше в мислите си как Реймон и Гонтран, яхнали конете си, се скриват в тесните и стръмни улички. Може би и Гонтран си спомняше сега за трите напрашени от пътя момиченца, които се притискаха едно до друго в старата карета.

— Последния път, когато те видях — рече той, — ти беше с Ортанс и Мадлон и отиваше в манастира на урсулинките в Поату.

— Да. Мадлон умря, знаеш ли?

— Знам.

— Спомняш ли си, Гонтран, че едно време рисуваше стария Гийом?

— Старият Гийом умря.

— Да, зная.

— Аз и досега пазя портрета му. Дори нарисувах още по-хубав… по памет. Ще ти го покажа.

Гонтран бе седнал на ръба на леглото, положил на кожената престилка грубите си, изпоцапани и толкова напукани ръце, че проникналите в порите им червени и сини бои с нищо не можеха да се измият; ръце, разядени от химикалите, служещи му за приготовление на различните цветове, и покрити с мазоли от чукалото на хавана, в който той от сутрин до вечер стриваше оловен миниум, охра, оловен окис и ги смесваше с масла или солна киселина.

— Как можа да стигнеш дотук, да станеш прост занаятчия? — с нотки на съжаление в гласа го попита Анжелик.

Чувствителният към най-малката обида нос на Гонтран (характерен впрочем за цялото семейство дьо Сансе) се сбърчи, а веждите му се смръщиха.

— Глупачка! — отвърна й грубо той, без много–много да се церемони с нея. — Ако съм стигнал дотук, както се изразяваш ти, то е защото сам съм го искал. О, познанията ми по латински са пълни и йезуитите не пожалиха сили, за да направят от мен истински благородник, достоен продължител на знатния ни род, тъй като Жослен избяга в Америка, а Реймон постъпи в знаменития орден. Но аз също имах свои виждания за бъдещето си. Скарах се с баща ни, който настояваше да постъпя в армията и да служа на краля. Заплаши ме дори, че няма да ми даде нито едно су. И въпреки това аз напуснах дома ни, тръгнах пеш като някой скитник и дойдох в Париж, където започнах да уча рисуване. Срокът на обучението ми тук вече приключва и скоро ще се отправя отново на път. Ще обиколя цяла Франция, ще ходя от град на град, за да изуча основно всички тънкости на художническия и гравьорския занаят. За да се издържам, ще чиракувам при известни майстори или ще рисувам портрети на богати граждани. А по-късно, ще получа собствено майсторско свидетелство. Ще стана знаменит художник, Анжелик, сигурен съм в това! А кой знае, някой божи ден може и да ми поръчат да изрисувам таваните на Лувъра?

— И ще изобразиш на тях ада, вечния огън и гримасничещи дяволи!

— Не, ще ги превърна в огромно синьо небе с озарени от слънцето облаци, а сред тях — кралят в цялото си величие.

— Кралят в цялото си величие… — повтори машинално Анжелик с отпаднал глас.

Тя затвори очи. Почувства се изведнъж по-възрастна от брат си, който въпреки че бе по-голям от нея, бе съхранил непокътнати детските си мечти. Наистина, той е студувал и гладувал, бил е унижаван и оскърбяван, но никога не е престанал да крачи към своята мечта.

— А аз — рече тя, — ти дори не ме питаш как аз съм стигнала дотук?

— Не смея да те разпитвам — смутено й отговори той. — Зная, че те омъжиха насила за ужасен, страшен човек. Баща ни се радваше на този брак, но всички ние те съжалявахме, Анжелик. Много ли беше нещастна?

— Не. Но сега вече съм нещастна.

Колебаеше се дали да сподели мъката си с него. Струваше ли си обаче да хвърля в смут този младеж, безразличен към всичко, което не бе пряко свързано с омайващата го работа?

Колко пъти си бе спомнил той за своята малка сестричка Анжелик? Сигурно много рядко и несъмнено само тогава, когато е изпадал в отчаяние, че не може да възпроизведе зеления цвят на листата. Той никога не е търсил близостта или помощта на някого от семейството им, въпреки че е бил тясно свързан с всекиго от тях.

— В Париж отседнах при Ортанс — добави тя, като се опитваше да пробуди в изтерзаната си душа топлотата на детските им връзки.

— При Ортанс ли? Тя е същинска сврака. Когато пристигнах тук, се опитах да я видя, но само да я беше чула отнякъде какви ми ги наговори! Умираше от срам, че съм се появил в дома й с грубите си обуща. „Не носиш дори шпагата си!“, разкрещя ми се тя и добави, че вече по нищо не съм се отличавал от простите занаятчии. Права беше. Но можеш ли да си ме представиш с кожена престилка и с шпага в ръка? И все пак, ако на мен, благородник по рождение, ми харесва да рисувам, мислиш ли, че подобни предразсъдъци биха могли да ме спрат? Просто плюя на тях.

— Струва ми се, че всички от нашето семейство сме по природа бунтари — рече с въздишка Анжелик.

И с обич улови мазолестата ръка на брат си.

— Сигурно много си мизерствал?

— Не повече, отколкото ако служех в армията и носех шпага, но тогава щях да съм и затънал в дългове, а лихварите щяха да са постоянно по петите ми. Сега зная колко печеля и колко мога да харча. Не чакам и пенсия, която някой далечен феодал в момент на благоразположение би могъл да ми отпусне, а сетне да ми отнеме. Учителят ми не може да ме лъже, защото гилдията пази интересите ми. А щом изпадна в голямо затруднение, отскачам до Тампл при нашия брат йезуита и го моля да ми даде няколко екю.

— Реймон в Париж ли е? — възкликна Анжелик.

— Да, живее в Тампл, но е капелан на не знам си колко манастира и не бих се учудил, ако един ден стане изповедник на знатните особи в кралския двор.

Анжелик се замисли. Ето чия помощ й бе нужна! На Реймон духовника, който може би щеше да вземе присърце нещата, тъй като ставаше дума за семейството му…

Въпреки болезнения все още спомен от преживените опасности, въпреки предупреждението на краля, Анжелик не помисляше дори за миг да се откаже от борбата. Единственото, което разумът й подсказваше, бе, че отсега нататък трябва да действа много предпазливо.

— Гонтран — рече решително тя, — отведи ме в пивницата „Трите дървени чука“.

Гонтран прие без възражения внезапното за него хрумване на сестра си. Нима Анжелик не е била винаги чудачка? С каква яснота изплуваше в спомените му тя — боса, издрана от къпините, с изпокъсани дрехи, завръщаща се вкъщи след дълги скитания из полето, без да каже никому нито дума къде е била и какво е правила, окървавена, настръхнала като дивачка, тайнствена.

Художникът Ван Осел ги посъветва все пак да изчакат падането на нощта или поне вечерния сумрак, който забулва лицата. Нима през дългия си престой в Лувъра не бе научил достатъчно за разиграващите се драми и за интригите, които се плетяха в двореца, макар те да достигаха по-скоро като ехо до ушите му чрез брътвежите на позиращите му благородници?

От своя страна Марике, съпругата на художника, зае на Анжелик една своя фуста и блуза от платно с цвят на изсъхнала роза, завърза на главата й и кърпа от черен сатен, каквито носеха жените от народа. На Анжелик й бе направо забавно да чувства как полата, която бе по-къса, отколкото тези на знатните дами, я пошляпва по глезените при ходене.

Когато съпроводена от Гонтран младата жена напусна Лувъра през портичката, наречена „вратата на перачките“, защото през нея по цял ден влизаха и излизаха от Сена до двореца и обратно перачките на кралското семейство, тя приличаше по-скоро на приветлива женичка на някой занаятчия, увиснала на ръката на мъжа си, отколкото на светска дама, която само преди една вечер бе разговаряла с монарха.

Отвъд Пон–Ньоф Сена блещукаше под лъчите на залязващото слънце. Конете, докарани на водопой, навлизаха във водата чак до гърдите, пръхтяха и цвилеха. Завързаните край бреговете на реката лодки със сено образуваха дълга редица от уханни купи. От плоскодънен кораб, превозващ пътници от Руан, на тинестия бряг слизаха войници, монаси, бавачки.

Камбаните биеха и зовяха за вечерната служба. Продавачите на крем и на вафли сновяха по улиците със своите покрити с бели кърпи кошници и подканваха играчите в кръчмите да си купят от стоката им с весела подкачка:

„Изгубиш ли в играта,

вафла си купи.

Евтина и ароматна,

тя горчилката топи“.

Премина карета, пред която тичаха бързоходци и кучета. А грамаден и зловещ, поморавял в настъпващата нощ, Лувърът простираше безкрайните си галерии под червеното небе.