Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (32)

7

През следващите дни Анжелик се опита да се успокои. Трябваше да се изчака триумфалното влизане на краля в Париж. Говореше се за края на юни, но приготовленията за празненството налагаха ден след ден отлагане на датата. Тълпата провинциалисти, дошли в Париж за това велико събитие, започна да нервничи. Анжелик се зае да продаде каляската си, конете и няколко бижута. Тя споделяше скромното съществуване на буржоазния квартал. Помагаше в кухнята, играеше с Флоримон, който бе много жизнен и обикаляше къщата, препъвайки се в дългата си дреха. Малките му братовчеди го обожаваха. Разглезен от тях, от Барб и от бавачката, той изглеждаше щастлив и зачерви бузите. Анжелик му избродира червена шапчица, изпод която очарователното му личице предизвикваше възхищението на цялото семейство. Дори Ортанс се развесели и отбеляза, че едно дете на тази възраст е наистина много сладко. Тя, уви, никога не бе имала средства да плаща на бавачка вкъщи, така че познаваше децата си едва от четиригодишни. В края на краищата, не всеки можеше да се омъжи за куц благородник, обезобразен, забогатял от тъмни сделки със сатаната, и по-добре беше да си жена на прокурор, отколкото да изгубиш душата си.

Анжелик се правеше, че не чува. За да докаже доброжелателността си, тя ходеше всяка сутрин на църква, в не особено веселата компания на зет си и сестра си. Тя започна да опознава Сите, завладяно от съдийското съсловие.

Около Съдебната палата, Нотр Дам, енорийските църкви „Сент–Анян“ и „Сен–Ландри“, по кейовете сновяха пристави, прокурори, съдии, съветници. Облечени в черно, с нагръдниците, мантията, понякога и с тогата, те ходеха напред–назад с чанти, претъпкани с документи, които наричаха „полезни, необходими книжа“. Задръстваха стълбищата на палатата и съседните улички. Кабаре „Дьо–ла–Тет–Ноар“ беше любимото им място. Там, пред димящите чинии с рагу и тумбестите бутилки с вино, лъщяха пияните червендалести лица на магистратите.

На другия край на острова, Пон–Ньоф отделяше един крещящо различен Париж, по повод на който тези господа на правосъдието гръмко се възмущаваха, че процъфтява зад гърба им.

Когато изпращаха за покупки някой лакей в тази част на града и го питаха кога ще се върне, той отговаряше: „Зависи от песничките, които се тананикат днес на Пон–Ньоф“.

Сред прелестната бъркотия на дюкянчетата, наред с песничките се раждаха и множество стихове, пасквили и памфлети. На Пон–Ньоф се знаеше всичко. И знатните се плашеха от мръсните листове хартия, които вятърът на Сена разнасяше по уличките.

Една вечер, след като се бяха нахранили при метр Фало и докато се наслаждаваха кой на дюлевото, кой на ягодовото вино, Анжелик машинално извади от джоба си лист хартия. Тя го погледна удивена, после се сети, че го беше купила за десет су от някакъв злочестник на Пон–Ньоф сутринта на отиването си до Тюйлери.

Тя прочете полугласно:

И после да влезем в двореца

за да видим, че Рабле

далеч не се е подиграл

и направо се е пошегувал.

Ще видим там префинени лъжци,

най-величавите безсрамници.

Нека видим голямата тълпа…

Възмутени викове я прекъснаха. Старият чичо на метр Фало се задави с виното си. С неподозирана за Анжелик пъргавина достопочтеният й зет изтръгна листчето от ръцете й, смачка го на топка и го хвърли през прозореца.

— Какъв позор! — извика той. — Как смеете да внасяте подобни боклуци в нашия дом! Обзалагам се, че сте го купили от тези мизерни поетчета на Пон–Ньоф.

— Вярно е. Напъхаха го в ръката ми и поискаха десет су. Не посмях да откажа.

— Безочието на тези хора надминава всички очаквания. Перото им не щади дори неприкосновеното съсловие на правосъдието. И забележете, затварят ги в Бастилията, след като и най-мрачният затвор на Шатле би бил твърде малко за тях.

Съпругът на Ортанс не бе на себе си от възмущение. А Анжелик никога не бе предполагала, че е способен така да се развълнува.

— Памфлети, пасквили, песнички — това ни съсипва. Никого не щадят — нито краля, нито двора. При това хулите ни най-малко не ги смущават.

— По мое време — обади се старият чичо — пасмината на драскачите едва–едва съществуваше, а сега е същинска напаст, позор за нашата столица.

Той говореше рядко, отваряше уста само за да поиска чашка дюлево вино или табакерата си. Това необикновено дълго изречение издаваше доколко четенето на памфлета го бе развълнувало.

— Никоя почтена жена не прекосява Пон–Ньоф пеша — отсече Ортанс.

Метр Фало се беше надвесил през прозореца.

— Водата отнесе това позорно оскърбление. Но бях любопитен да видя дали е подписано от Калния поет.

— Без съмнение. Подобна язвителност не може да заблуди никого.

— Калният поет… — промърмори мрачно метр Фало. — Човекът, който критикува цялото общество, роденият бунтар, професионалният паразит! Веднъж го забелязах на един панаирджийски театър, бълваше сред тълпата какви ли не жлъчни брътвежи. Нарича се Клод Льо Пти. Като си помисля, че тази върлина от кожа и кости, с лице бяло като ряпа, кара принцове и дори краля да скърцат със зъби, считам за особено обезкуражаващо да се живее в подобни времена. Кога най-после полицията ще разчисти тези шарлатани?

Всички въздишаха още няколко минути, после случаят бе приключен.

* * *

Влизането на краля в Париж вълнуваше умовете и сърцата на всички. То стана повод за известно сближаване между двете сестри. Един ден Ортанс влезе при Анжелик с най-пленителната усмивка, на която бе способна.

— Представи си какво се случи! — възкликна тя. — Помниш ли моята стара приятелка от пансиона, Атенаис дьо Тоне–Шарант, с която бяхме много близки в Поатие?

— Не, съвсем не.

— Няма значение. Ето че сега е в Париж, и нали си е била винаги нахална, вече е успяла да се добере до няколко високопоставени персони. Накратко, за деня на посрещането тя се е уредила в хотел „Дьо Бове“, който се намира точно на улица Сент–Антоан, откъдето ще започне шествието на празничния кортеж. Разбира се, ние ще бъдем на таванските прозорци, но това няма да ни попречи на гледката, дори напротив.

— Защо казваш „ние“?

— Защото тя ни покани да се възползваме от тази чудесна възможност. Ще бъде със сестра си и брат си, и с още една приятелка, също от Поатие. Ще бъдем цяла група от Поатие. Много приятно, нали?

— Ако разчиташ на моята каляска, съжалявам, но трябва да те разочаровам, продадох я.

— Знам, знам. О, каретата е без значение. Атенаис ще докара своята. Малко е разнебитена, тъй като семейството е разорено и най-вече защото Атенаис е голяма прахосница. Майка й я е пратила в Париж с една прислужница, един лакей и тази стара бричка със заповед в най-кратък срок да си намери съпруг. О, тя ще успее, доста се старае! Но сега… за влизането на краля… намекна ми, че е зле с тоалетите. Разбираш нали, тази госпожа дьо Бове, която ни предоставя едно от таванските си прозорчета, не е коя да е. Разправят дори, че кралицата майка, кардиналът и други важни особи ще вечерят при нея след процесията. Следователно ще бъдем, така да се каже, в предните ложи. Не трябва в никакъв случай да ни вземат за прислужнички или беднячки и да ни прогонят.

Анжелик отвори мълчаливо един от големите си сандъци.

— Погледни дали тук има нещо, което би й подхождало, избери и за себе си. Ти си по-висока от мен, но лесно ще удължиш някоя пола с дантели или волан.

Ортанс приближи със светнали очи. Не можеше да прикрие възхищението си, докато Анжелик разстилаше по леглото великолепните си тоалети. При вида на златистата рокля тя тихичко извика от изумление.

— Мисля, че не би подхождала особено на нашето таванско прозорче — предупреди Анжелик.

— Е, ти нали си присъствала на сватбата на краля, сега можеш да се държиш пренебрежително.

— Напротив, уверявам те, че съм много щастлива. Никой не очаква с по-голямо нетърпение от мен завръщането на краля в Париж. Но тази рокля искам да запазя, за да я продам, ако Андихос не ми донесе пари, за което вече се опасявам. Всички останали са на твое разположение. Освен това престоят ми при теб те вкарва в повече разходи.

Накрая, след дълги колебания, Ортанс избра една рокля от светлосин сатен за своята приятелка. За себе си взе ябълковозелен тоалет от две части, който подчертаваше не особено изразените й черти на брюнетка.

Сутринта на двадесет и шести август Анжелик оглеждаше кльощавия силует на сестра си, омекотен от кринолините на полата, матовия й тен, откроил се на искрящо зеления цвят, редките й, но пухкави и фини, естествено кестеняви коси, и заключи, поклащайки глава:

— Знаеш ли, Ортанс, наистина мисля, че щеше да си почти красива, ако не беше злобният ти характер.

За голяма нейна изненада Ортанс не се разсърди. Тя само въздъхна, като продължаваше да се оглежда в голямото стоманено огледало.

— И аз така мисля — рече тя. — Какво да се прави, никога не съм имала вкус към посредствеността, а съм познала само нея. Обичам да общувам, да се срещам с изискани хора, блестящо облечени, обожавам театъра. Но е много трудно да избягаш от домакинските задължения. Тази зима успях да отида на приемите, които даваше един писател сатирик, поетът Скарон. Ужасен човечец, сакат, злобен, но какъв блестящ ум, скъпа! За нещастие Скарон скоро почина. Наложи се да се върна към посредствеността.

— В този момент никой не би те съжалявал. Уверявам те, изглеждаш чудесно.

— Сигурно е, че същата рокля, облечена от „истинска“ жена на прокурор, няма да произведе същото впечатление. Потеклото не се купува. То е в кръвта.

Наведени над кутиите със скъпоценности, те избираха подходящите бижута, пренасяха се в атмосферата на отбраното общество, вдишваха от високомерието на неговата класа. Забравиха мрачната стая, безвкусните мебели, блудкавите тапети от Бергам, изработвани в Нормандия по поръчка на дребната буржоазия.

От ранни зори на големия ден господин прокурорът замина за Венсен, където се събираха държавните служители, натоварени да поздравят и приветстват краля.

Топовете гърмяха в съзвучие с църковните камбани. Градската полиция в празнични униформи, накичена с пики, алебарди, мускети, завардваше улиците, които зяпачите изпълваха със страхотна врява, раздаваше брошури, в които се съобщаваше програмата на тържеството, пътя на кралския кортеж, описанието на триумфалните арки.

Към осем часа доста олющената карета на Атенаис дьо Тоне–Шарант спря пред къщата. Госпожицата беше красиво свежо момиче със златисти коси, розови страни и седефено чело, чиято прелест изпъкваше още повече от тъмните лунички. Синята рокля отиваше великолепно на сапфирените й очи, малко кръгли, но живи и одухотворени.

И през ум не й мина да благодари на Анжелик, при положение че освен роклята младата жена й бе преотстъпила прекрасна диамантена огърлица.

Всичко бе заслуга на госпожица дьо Тоне–Шарант дьо Мортьомар и за останалите бе чест да й служат. Въпреки затрудненията на семейството си, тя считаше, че благородническото й потекло струва цяло състояние. Сестра й и брат й изглежда мислеха по същия начин. И тримата преливаха от жизненост, хапливо вдъхновение, ентусиазъм и амбиция, които правят хората приятни, но и опасни за общуване.

Беше весело пътуване. Каретата скрибуцаше и се друсаше по претъпканите улици, покрай украсените с цветя и разноцветни платове фасади на къщите. Към тълпата, която ставаше все по-гъста, се присъединяваха конниците, върволици от карети си пробиваха път към арката Сент–Антоан, където трябваше да се съсредоточат основните части от кортежа.

— Ще трябва да заобиколим, за да вземем бедната Франсоаз — рече Атенаис. — А това никак няма да е лесно.

— О, Господ да ни пази от госпожата на недъгавия Скарон! — възкликна брат й.

Седнал до Анжелик, той безцеремонно се притискаше към нея. Тя го помоли да се отмести, защото я притеснява.

— Обещах на Франсоаз да я заведа — подхвана отново Атенаис. — Тя е добро момиче, а и няма много развлечения след като се отърва от господин недъгавия си съпруг. Питам се дали вече не съжалява за това.

— Света Дево, колкото и отвратителен да беше, той печелеше пари. Кралицата майка му беше отпуснала специална издръжка.

— Беше ли вече парализиран, когато се ожени за нея? — попита Ортанс. — Тази двойка винаги ми е била интересна.

— Разбира се. Беше недъгав. Прибра момичето, за да има кой да го гледа. Тя беше петнадесетгодишно сираче и се съгласи.

— Вярвате ли, че се е решила и на друго? — попита малката сестра.

— Знае ли човек?… Скарон постоянно натякваше на всекиго, който бе готов да го слуша, че болестта изцяло го е парализирала, с изключение на езика и едно друго нещо, сещате се кое. Няма съмнение, че тя е понаучила от него някои изкусни номера. Той си беше голям развратник. Бога ми, толкова народ идваше у тях, а отгоре на всичкото имаше и един строен красив благородник, който трябваше да я забавлява. Ставало е дума за Виларсо, нали?

— Трябва да призная — рече Ортанс, — че госпожа Скарон е красива, но винаги се е държала много сдържано. Седеше до инвалидния стол на съпруга си, помагаше му да сяда, поднасяше му билков чай. Освен това е начетена и се изразява твърде добре.

Вдовицата чакаше на тротоара пред една скромна къща.

— Господи, каква рокля! — изсъска Атенаис, като сложи ръка пред устата си. — Полата й е протрита!

— Защо не ми казахте? — попита Анжелик. — Можех да й дам нещо.

— Бога ми, не се сетих. Качвайте се, Франсоаз.

Младата жена седна в един ъгъл, след като грациозно поздрави всички. Имаше красиви кафяви очи, които често потъваха зад дългите й, леко оцветени в тъмнолилаво клепачи. Родена в Ниор, живяла в Америка, тя се бе завърнала сираче във Франция.

Най-после се добраха до улица Сент–Антоан, която им се стори чиста, права и не особено задръстена. Оставиха каретата в съседната уличка. Хотел „Дьо Бове“ приличаше на кошер. Тъмночервен кадифен балдахин, обточен със златни и сребърни ширити и ресни, украсяваше централния балкон. Персийски килими обкичваха фасадата.

На прага едноока дама, натруфена като ковчег за свети мощи, с юмруци на кръста, подвикваше и даваше наставления.

— Какво прави там тази ужасна жена? — попита Анжелик, когато групата им приближи хотела.

Ортанс й направи знак да мълчи, но Атенаис се обади зад ветрилото си.

— Това е собственицата, скъпа моя, Катрин дьо Бове, наричана Като Еднооката. Тя е бивша камериерка на Анна Австрийска, която й възложила да поотрака нашия млад крал, когато бил почти на петнадесет години. Ето тайната на нейното богатство.

Анжелик не можа да сдържи смеха си.

— Остава да повярваме, че богатият й опит е заменил очарованието…

— Една поговорка гласи, че няма грозни жени за юношите и монасите — подхвърли младият Мортьомар.

Въпреки иронията, те се поклониха достатъчно дълбоко пред бившата камериерка.

Тя им хвърли язвителен поглед с единственото си око.

— Я гледай, тези от Поатие! Агънца мои, не ме бавете повече. Бягайте горе преди моите прислужнички да са заели хубавите места. А тази коя е? — попита тя, като сочеше с кривия си показалец към Анжелик.

Госпожица дьо Тоне–Шарант я представи:

— Една приятелка, графиня дьо Пейрак дьо Моран.

— Виж ти, виж ти! Хе, хе! — многозначително се изсмя старата дама.

— Сигурна съм, че знае нещо за теб — прошепна Ортанс по стълбите. — Наивно е да вярваме, че в крайна сметка скандалът няма да избухне. Не трябваше да те вземам със себе си. Най-добре да се прибереш вкъщи.

— Но тогава ми върни роклята — каза Анжелик и протегна ръка към корсажа на сестра си.

— Спокойно, глупачке! — сопна се Ортанс, като побърза да се отскубне.

Атенаис дьо Тоне–Шарант авторитетно беше превзела прозореца на една слугинска стая и се настаняваше заедно с приятелите си.

— Прекрасно се вижда! — извика тя. — Ето, там е арката Сент–Антоан, през която ще влезе кралят.

Анжелик също се надвеси. Изведнъж пребледня.

Това, което видя под синьото, премрежено от маранята небе, не бе нито огромният булевард, по който се подреждаше тълпата, нито портата Сент–Антоан с белокаменната й триумфална арка, а извисената като отвесни мрачни скали огромна маса на една крепост.

Полугласно тя попита сестра си:

— Кой е този голям укрепен замък близо до портата Сент–Антоан?

— Бастилията — прошепна Ортанс зад ветрилото си.

Анжелик не можеше да откъсне очи. Осем кули, изпъстрени с малки стражеви наблюдателници; слепи фасади, крепостни стени, входове с решетки, подвижни мостове, ровове — самотен остров на страданието, изгубен сред океана на безразличния град, затворен свят, безчувствен към живота, до който дори няма да достигнат ликуващите викове на днешния ден. Бастилията!…

Сред ослепителен блясък кралят ще премине пред свирепата пазителка на своята власт.

Никакъв звук няма да проникне сред мрака на килиите, където отчаяни люде губеха надежда години наред, цял живот, цяла вечност.

Очакването продължаваше. Най-после виковете на нетърпеливата тълпа известиха началото на шествието.

Първите групи се появиха изпод сянката на арката Сент–Антоан. Те бяха представителите на четирите монашески ордена: корделиери, доминиканци, августинци и кармелити, начело с кръстовете си и приносителите на вощеници. Черните, бледокафявите и белите шаячни раса бяха истинско предизвикателство към великолепието на слънцето, което за да си отмъсти, безжалостно напичаше.

Следваше бялото духовенство, с кръстовете и хоругвите си, и свещеници в стихари с квадратни шапчици.

После столичните корпуси дефилираха с вдигнати тромпети, като редуваха благоговейните песнопения с радостно тръбене.

Тристата градски стрелци бяха последвани от губернатора господин дьо Бюрновил и неговата гвардия.

След това се появи превото на парижките търговци, който сред великолепен ескорт от лакеи, облечени в зелено кадифе, яздеше начело на общинските, градските и кварталните съветници, пред собствениците и управителите на сдруженията на търговците на платове, бакалски стоки, галантерия, кожи и вина.

Народът бурно аплодираше своите търговци.

Възгласите поохладняха, когато се зададе конната стража, последвана от хората на Шатле, приставите и двамата прокурори по граждански и наказателни дела.

Като разпозна обичайните си палачи, простолюдието замълча.

Враждебно отношение посрещна и служителите на Върховния съд, висшите данъчни чиновници и счетоводителите, символизиращи омразния данък.

Председателят на Върховния съд и хората му преминаха величествено в широки яркочервени тоги с хермелинови маншети и черни съдийски шапки от кадифе със златисти галони.

Неусетно стана два часа следобед. Малки облачета напразно се опитваха да изплуват в лазурното небе, мигом стопявани от палещото слънце. Тълпата се потеше и вдигаше пара. Вече изпадаше в транс, приковала поглед към предградията.

Викове известиха, че току-що някой видял кралицата майка да се появява под балдахина на хотел „Дьо Бове“. Това беше знак, че кралят и кралицата наближават.

Анжелик беше прегърнала през раменете госпожа Скарон и Атенаис дьо Тоне–Шарант. Трите, надвесени през прозореца на последния етаж на хотела, не пропускаха и най-незначителната подробност от представлението. Ортанс, младият Мортьомар и малката му сестра бяха намерили място на друг прозорец.

Отдалеч се различаваше групата на Негово Високопреосвещенство монсеньор Мазарини.

Кардиналът–министър демонстрираше своето великолепие с помощта на покритите с помпони от кадифе и злато седемдесет и две мулета, които бяха начело на процесията, следвани от пажове и благородници, облечени в най-величествени одежди. Каляската му, истинско произведение на ювелирното изкуство, искреше под слънцето.

Той спря пред хотел „Дьо Бове“ и поздравен с дълбок поклон от Като Еднооката, се присъедини на балкона към кралицата майка и зълва й, екскралицата на Англия, съпругата на обезглавения Чарлз I.

Тълпата спонтанно аплодираше Мазарини. Не че го обичаха повече, но той беше подписал мира в Пиренеите и в дъното на сърцето си народът на Франция му беше признателен, че го е предпазил от собственото му безумие — да заточи краля си, този крал, когото сега очакваха с френетично възхищение и обожание.

Следваха благородниците и техните свити.

Сега Анжелик можа да разпознае доста личности. Тя посочи на приятелките си маркиз д’Юмиер и херцог дьо Лозюн, начело на стотината благородници. Лозюн, безцеремонен, както винаги дяволит, раздаваше целувки на дамите. Разнежена, тълпата реагираше с гръмки смехове.

Как обичаше тя тези млади господари, така доблестни, така изискани! Тук забравяха тяхното прахосничество, високомерие, побоищата и наглия разврат по кръчмите. Спомняха си само техните подвизи и любовни авантюри. Извикваха имената им на висок глас: Сент–Енян, облечен в златисти дрехи, красив и строен; дьо Гиш, с лице като южно цвете, яхнал буен кон, под чиито подскоци излизаха искри от каменната настилка; Бриен с триетажна шапка с пера, които ограждаха лицето му като пърхащи крила на приказни бели и розови птици.

Анжелик отстъпи назад и прехапа устни, когато премина маркиз дьо Вард с надменното си фино лице под русата перука, начело на сто гвардейци, стегнати във високите си плисирани яки.

Остри звуци на тромпети нарушиха ритмичния ход на шествието.

Кралят наближаваше, понесен от водовъртежа на врявата.

Той беше там!… Красив като слънцето!

Колко величествен беше кралят на Франция! Най-после истински крал! Нито презрян като Шарл IX или Анри III, нито прекалено обикновен като Анри IV, нито прекалено суров като Луи XIII.

Върху червеникавокафяв кон, той напредваше бавно, ескортиран от своя главен шамбелан, първия си благородник, главния интендант на конюшните и капитана на личната си гвардия.

Беше отказал балдахина, избродиран специално в негова чест. Искаше народът да го вижда.

Луи XIV премина, без да подозира ролята, която тези три жени, събрани от най-удивителната случайност, щяха да играят в живота му: Атенаис дьо Тоне–Шарант дьо Мортьомар, Анжелик дьо Пейрак, Франсоаз Скарон, по баща д’Обиние.

Анжелик усети как Франсоаз потръпна.

— О, колко е красив! — промълви вдовицата.

При вида на величествения мъж, който се отдалечаваше сред буря от възторжени викове, вероятно бедната вдовица Скарон си припомняше похотливото джудже, чиято слугиня и играчка е била в продължение на осем години.

Атенаис, с уголемени от възбуда сини очи, прошепна:

— Наистина е красив в тази сребриста дреха. Но мисля, че би изглеждал още по-добре без дрехи, дори без риза. Кралицата има голям късмет с такъв мъж в леглото.

Анжелик мълчеше.

„Той, мислеше тя, държи в ръцете си нашата съдба. Бог ни пази, той е твърде великодушен, той е твърде високо!“.

Вик, дошъл от тълпата, отклони погледа й.

— Принцът! Да живее принцът! — крещяха отвсякъде.

Анжелик потрепери.

Слаб, изтощен, но с гордо вдигнато лице с огнени очи и орлов нос, принц дьо Конде влизаше в Париж. Връщаше се от Фландрия, където го бе отвел продължителният му протест срещу кралската власт. Нямаше скрупули, не се разкайваше и въпреки това народът на Париж отсъждаше така: предателят е забравен, победителят от Рокроа и Ленс е приветстван!

До него господин братът на краля в облаци от дантели, приличаше повече от всякога на предрешена жена.

Накрая се появи и младата кралица в теглена от шест коня римска колесница от позлатено сребро, с изкусно инкрустирани със златни лилии и скъпоценни камъни попони.

Като Еднооката сякаш дебнеше някого в долната част на стълбата. Когато скромната малка група от Поатие, сред която бе и Анжелик, се появи на площадката, тя подвикна с дрезгав глас:

— Е? Нагледахте ли се до насита?

Те потвърдиха с пламтящи от въодушевление бузи и благодариха.

— Добре. Идете да хапнете сладкиши.

Тя сгъна широкото си ветрило и леко потупа по рамото Анжелик.

— Вие, красавице, елате за малко.

Изненадана, младата жена последва госпожа дьо Бове през претъпканите с народ салони. Накрая се озоваха в малък пуст будоар.

— Ох! — рече старата дама, като си вееше с ветрилото. — Не е лесно да се усамотиш.

Тя изучаваше внимателно Анжелик. Полузатвореният клепач върху празната очна орбита придаваше на лицето й мошенически вид, подчертан от беззъбата усмивка и от червеникавата пудра по брадичката й.

— Мисля, че ще стане — каза тя след продължително мълчание. — Какво ще кажете, красавице, за голям замък в околностите на Париж с управител, прислуга, лакеи, камериерки, шест каляски, конюшни и сто хиляди франка рента?

— На мен ли предлагат всичко това? — попита Анжелик с усмивка.

— На вас.

— И кой?

— Някой, който ви желае доброто.

— Съмнявам се. Какво още?

Старата дама се приближи със заговорнически вид.

— Един богат благородник, който умира от любов по вашите красиви очи.

— Вижте, госпожо — рече Анжелик, като се стараеше да запази сериозното си изражение, за да не засегне добрата дама. — Твърде съм признателна на този господин, който и да е той, но се страхувам, че някой се опитва да злоупотреби с наивността ми, като ми прави такива вълшебни предложения. Този благородник ме познава твърде зле, ако счита, че само изброяването на тези прелести може да ме накара да му принадлежа.

— Толкова добро ли е положението ви в Париж, та се правите на важна? Подочух, че всичките ви имоти и средства са под запрещение и сте продали каляската и конете си.

Живото й око на граблива сврака дебнеше лицето на младата жена.

— Виждам, че сте добре осведомена, госпожо, но откровено казано, още нямам намерение да продавам тялото си.

— Кой ви говори за това, малка глупачке! — процеди старицата.

— Доколкото разбрах…

— Ако щете си вземете любовник, ако предпочитате не си взимайте. Или живейте като монахиня, ако това ви харесва. От вас се иска само да приемете предложението.

— Но… в замяна на какво? — изумена попита Анжелик.

Старата дама се приближи още и хвана свойски двете й ръце.

— Ето, съвсем просто е — започна тя с поучителния глас на добра баба. — Настанявате се като у дома си в този прекрасен замък. Посещавате кралския двор. Ще ходите в Сен–Жермен, във Фонтенбло. Това е забавно, нали? Да участваш в празненствата на двора, да бъдеш заобиколена с внимание, глезена, ласкана?… Естествено, ако държите непременно на фамилното си име, ще се наричате пак госпожа дьо Пейрак… Но може би ще предпочетете да го смените. Бихте могли например да станете госпожа дьо Сансе?… Звучи много добре… Ще ви оглеждат, когато минавате, и ще си шепнат: „Това е красивата госпожа дьо Сансе“. Хе–хе, забавно, нали?

— Да, но бих искала да ви попитам — не се сдържа Анжелик. — Наистина ли смятате, че съм толкова глупава, за да повярвам, че някакъв си благородник ще ме отрупа с богатства, без да поиска нищо в замяна?

— Ха–ха! И все пак нещата стоят почти така. Всичко, което се иска от вас, е да мислите вече само за тоалетите, украшенията и развлеченията си. Толкова ли е трудно това за едно красиво момиче? Разбирате ли ме? — наблегна на думите си госпожа Бове и дори леко стисна ръката на събеседницата си.

Анжелик гледаше в лицето тази жена с вид на зла магьосница, чиято космата брадичка бе покрита с дебел слой бяла пудра.

— Разбирате ли ме? — повтори й настойчиво дъртушата. — Да не мислите повече за нищо! Да забравите…

„Искат от мен да забравя Жофре — рече си Анжелик, — дори да не се сещам вече, че съм негова жена. Да се откажа да го защитавам, да го зачеркна напълно от живота си, сякаш никога не е съществувал…“

И отново в съзнанието й изплува споменът за сандъчето с отрова. Сега отпаднаха и последните й съмнения: причината за всичките й неволи се криеше там. Кой можеше да има интерес от нейното мълчание? Някои от най-високопоставените хора в кралството, като господин Фуке, принц Конде и останалите благородници, свидетелството за чиято измяна от дълги години лежеше грижливо сгънато в санталовото сандъче.

Анжелик съвсем хладнокръвно тръсна глава:

— Много съжалявам, госпожо, но аз очевидно съм твърде несхватлива, защото не разбрах нито дума от онова, което ми казахте.

— Е, добре, тогава размислете, мила моя. Размислете и после ще ме уведомите за решението си. Само че не бива много да се бавите. Чакам отговора ви до няколко дни, разбрахме ли се? Хайде, хайде, красавице, нали в крайна сметка така ще е по-добре за вас, отколкото… — И като се наведе над Анжелик, прошепна в ухото й: — … отколкото да загубите живота си?