Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (3)

3

От известно време старият барон напрегнато се ослушваше. Откъм двора долитаха подвиквания, висок говор, кудкудякане на подплашени кокошки. После се чу топуркане, още по-силни крясъци и баронът разпозна гласа на Гийом.

Беше прекрасен есенен следобед и всички други обитатели на къщата навярно бяха навън.

— Не се плашете, деца! — каза дядото. — Сигурно пъдят някой просяк…

Ала Анжелик изскочи на площадката пред входа и извика:

— Нападат чичо Гийом! Ще му направят нещо!

Баронът, който накуцваше, отиде да вземе ръждясалата си сабя, а Гонтран се върна с ловен камшик. Двамата на свой ред излязоха на прага и видяха стария прислужник. Той се бе въоръжил с пиката си, а до него се беше изправила Анжелик.

И противникът не беше далеч — благоразумно се бе оттеглил от другата страна на подвижния мост, но още не се предаваше: един изпосталял дангалак, който изглеждаше вбесен, но се мъчеше да си придаде сдържан и официален вид.

Гонтран тутакси скри камшика и дръпна дядо си назад, като му пошепна:

— Сержантът, дошъл е за данъка. Няколко пъти вече сме го гонили…

Наруганият чиновник продължаваше бавно да отстъпва, без обаче да загърбва противника — той си беше възвърнал смелостта поради колебливото държане на появилите се ненадейно поддръжници на Гийом. Спря се на безопасно разстояние, измъкна от джоба си доста поомачкан по време на баталията свитък и го разгъна с умилена въздишка. Сетне зачете с недоволна гримаса и на висок глас текста: барон дьо Сансе се задължаваше незабавно да брои на приносителя осемстотин седемдесет и пет ливри, деветнадесет су и единадесет дьоние неплатен данък на изполичарите, една десета от рентите върху собственото си имение, както и данъка на краля, таксите за оплождане на кобилите, пътното право за стадата, минаващи по кралския път, и накрая глоба за просрочване на плащанията.

Старият барон почервеня от гняв.

— Нима си въобразяваш, нещастнико, че един благородник ще се бръкне в кесията веднага щом чуе тази данъчна галиматия, както би сторил обикновеният селяк? — извика той сърдито.

— Знаете много добре, че досега господин баронът, вашият син, почти редовно е плащал годишните такси — отвърна чиновникът, като се поклони. — Ще дойда още веднъж, когато той е тук, но ви предупреждавам: ако утре по същото време за четвърти път ме отпратите с празни ръце, незабавно ще ви дам под съд и ще продадат замъка ви заедно с всички мебели, заради задължения спрямо кралската хазна.

— Махай се оттук, бирнишко псе!

— Господин барон, предупреждавам ви, че съм положил клетва пред закона и мога да бъда определен за съдия-изпълнител!

— За изпълнението е нужна присъда! — изрева старият феодал.

— Лесно ще си я навлечете, ако не платите, повярвайте ми!

— Как да платим, като няма с какво? — извика Гонтран като видя, че старецът се смути. — Щом сте пристав, елате да установите, че разбойници ни отмъкнаха един жребец, две магарици и четири крави, както и това, че по-голямата част от дължимата сума би трябвало да поискате от изполичарите на баща ми. Досега той бе така добър да плаща вместо тях, защото тези бедни селяни не са в състояние, но самият той съвсем не е длъжен да го прави. Между другото, от последното нападение на разбойниците селяните пострадаха повече и от нас и сигурно — макар и не точно днес, непосредствено след грабежа — баща ми ще може да уреди сметката…

Тези разумни доводи се оказаха по-действени от ругатните на стария барон. След като погледна предпазливо към Гийом, бирникът се приближи малко и с по-мек, почти съчувствен, но строг тон обясни, че той само носи и връчва заповедите, получени от данъчната управа. Според него само едно нещо би могло да забави крайната мярка: баронът трябва да отправи прошение до главния данъчен управник в Поатие.

— Между нас да си остане — добави той. При тези думи по лицето на стария барон се изписа гримаса на отвращение. — Между нас да си остане, ще ви кажа, че дори господин прокурорът и господинът, който надзирава събирането на данъците, не са овластени да ви разрешат отсрочка или опрощаване на задълженията. Ала все пак, тъй като сте благородници, вие навярно познавате мнозина високопоставени люде. И тъй, един приятелски съвет: опитайте по този начин!

— Не ме ласкае особено честта да ви нарека свой приятел — кисело отбеляза барон дьо Ридуе.

— Точно затова ви съветвам да предадете думите ми на господин барона, вашият син. Нищетата е общо явление, какво да се прави. Да не мислите, че е забавно, когато всички се плашат от теб като от таласъм и получаваш повече тояги от някое краставо псе? А сега, лека нощ, и не ми придиряйте.

Той си сложи шапката и с куцукане се отдалечи, като тъжно оглеждаше пострадалия по време на разправията ръкав на куртката си.

И старият барон, също накуцвайки, си тръгна, но в обратна посока. Зад него вървяха Гонтран и Анжелик.

Дядото се върна в гостната и закрачи напред–назад, а децата не смееха да гъкнат. Най-сетне в полумрака прозвуча гласът на момиченцето:

— Дядо, кажи ми, дали след като разбойниците не ни лишиха от граждански права, сега този ужасен човек няма да го стори?

— Върви при майка си — рече старецът и гласът му внезапно пресипна.

Той отново седна във високото си кресло с изтъркана тапицерия и повече не продума.

Децата му се поклониха леко и го оставиха насаме.

* * *

Когато Арман дьо Сансе научи как са приели бирника, той въздъхна дълбоко и зарови пръсти в кичурчето косми под долната си устна — брадичка, която бе на мода по времето на Луи XIII.

Анжелик обичаше своя добър и кротък баща, по чието загоряло лице всекидневните грижи бяха оставили дълбоки бръчки.

За да отгледа многобройната си челяд, този син на обеднял барон трябваше да се откаже от всички удоволствия на високото си обществено положение. Пътуваше рядко, почти не ходеше на лов за разлика от съседните селски благородници, не по-богати от него, които обаче търсеха разтуха в гонитбата на зайци и глигани.

Арман дьо Сансе посвещаваше цялото си време на грижи за земята си. Обличаше се не много по-различно от своите селяни, а и дрехите му бяха пропити със същата миризма — на тор и на коне.

Той обичаше децата си. Те бяха неговата гордост и забава. Те бяха истинският смисъл на живота му. Поставяше на първо място тях, на второ — мулетата. Благородникът отдавна мечтаеше да развъди цели стада от тези товарни добичета, много по-непридирчиви от конете и по-издръжливи от магаретата.

Ала ето че разбойниците му взеха най-добрия жребец и две магарици. Това бе истинско бедствие и баронът бе склонен да продаде останалите мулета и земята, които досега пазеше заради развъждането.

В деня на идването на сержанта барон Арман подостри грижливо едно гъше перо и се настани пред писалището, за да съчини прошението си до краля да бъде освободен от годишните данъци.

Той изложи мизерното си за един благородник материално положение.

Най-напред се извини, че има само девет живи деца, но изказа надежда, че ще му се родят и други, тъй като „жена му и той били още млади и с радост щели да ги създадат“.

Сетне добави, че издържа своя грохнал баща, който няма пенсия, макар че по времето на Луи XIII е стигнал до чин полковник. Че самият той бил капитан и бил предложен за повишение, ала се наложило да напусне кралската служба, тъй като офицерската му заплата в кралската армия от хиляда и седемстотин ливри годишно не била достатъчна, за да посрещне свързаните с чина му разходи.

Спомена също, че се е нагърбил и с издръжката на двете си стари лели, които не успял нито да задоми, нито да настани в манастир, защото нямали зестра, а същевременно не можели да се посветят на някое по-скромно занятие.

Писа, че има и слуги, като единият от тях, стар воин, не получава пенсия, макар тя да му се полага, че двамата му големи синове са настанени в колеж и тяхното обучение му коства цели петстотин ливри. Освен това се налага да изпрати вече и една от дъщерите си в манастир, но му искали триста ливри.

В заключение изтъкна, че от години насам плаща данъците на изполичарите си, за да поддържат земята, а сега се налага да плати осемстотин седемдесет и пет ливри, деветнадесет су и единадесет дьоние само за текущата година. При това целият му доход е едва четири хиляди ливри годишно, а изхранва четиринадесет гърла и трябва да запази ранга си на благородник в момент, когато, като връх на нещастието, земите му са опустошени от разбойници, дето грабили, убивали и така хвърлили оцелелите изполичари в още по-страшна мизерия.

Накрая той умоляваше добрия крал да отложи изплащането на данъците му, да му отпусне помощ или аванс от поне хиляда ливри и ако набира войници за Америка или Индия, да благоволи да включи като подпоручик от марината първородния му син, дето сега учи логика при йезуитите, на които, между впрочем, не е изплатена едногодишната такса.

Освен това Арман дьо Сансе смирено добави, че е готов също така да приеме каква да е служба, стига тя да не уронва неговия ранг, за да може да изхранва семейството си, тъй като не би могъл да задоволи потребностите му, дори ако продаде земята си.

След като посипа с пясък дългото послание, което му бе коствало няколко часа умствено напрежение, Арман дьо Сансе написа няколко реда на своя покровител и братовчед маркиз дьо Плеси дьо Белиер, като го замоли да предаде прошението лично на краля или на кралицата майка и да ходатайства за него пред Техни Величества.

Накрая добави любезно:

„Надявам се, господине, че скоро ще имам честта да ви видя и ще намеря начин да ви бъда полезен в нашата провинция било с превъзходни товарни мулета, било с плодове, кестени, сирене или кисело мляко.“

* * *

След няколко седмици на горкия барон Арман дьо Сансе щеше да се предостави поредната възможност да попълни с ново огорчение списъка на несгодите си.

Една вечер, когато се чувстваше наближаването на първите студове, по пътя, а сетне и по стария подвижен мост, обичайно място за разходка на пуйките, зачаткаха конски копита.

Кучетата в двора се разлаяха, а Анжелик, която леля Пюлшери бе успяла да затвори в стаята за да бродира, изтича до прозореца.

Тя видя, че от конете слязоха двама високи слаби младежи, облечени в черно, а по пътеката се зададе муле, натоварено с куфари и водено от някакво селянче.

— Лельо! Ортанс! Елате да видите! Струва ми се, че това са братята ни, Жослен и Реймон.

Двете момичета и старите госпожици бързо слязоха долу. Те се озоваха в гостната тъкмо когато двамата ученици се здрависваха с дядото и с леля Жан. Довтасаха и прислужниците. Някой отиде да извика господин барона от полето и госпожа баронесата от градината.

Младежите не откликнаха с особена охота на шумното посрещане.

Единият от братята беше на петнадесет, а другият на шестнадесет години, но често ги смятаха за близнаци, може би поради еднаквия ръст и прилика: и двамата бяха леко мургави, и двамата бяха сивооки, с черна права коса, която стигаше до омачканите и мръсни якички на еднаквите им униформени дрехи. Различаваха се единствено по изражението. Чертите на Жослен бяха грубовати, а лицето на Реймон имаше затворен израз.

Докато отговаряха едносрично на въпросите на дядо си, грейналата от щастие дойка се зае да постила масата с бяла покривка, после донесе гърненцата с пастет и масло, хляба и съдината с първите тазгодишни кестени.

Очите на младежите блеснаха. Без да чакат покана, те седнаха и започнаха да се хранят тъй лакомо и неприлично, че Анжелик се изпълни с възхита.

Все пак й направи впечатление, че са отслабнали и бледи, а черните им униформи са протрити на коленете и на лактите. Навеждаха погледи, когато говореха. Нито един от тях не даде вид, че я познава, а тя си спомняше как доскоро бе помагала на Жослен да ловят птички, също както сега Дьони помагаше на нея самата.

Реймон носеше на колана си кух рог. Анжелик го попита за какво му е.

— Сипвам в него мастилото — отвърна й той с дрезгав глас.

— Аз пък хвърлих моя — каза Жослен.

Бащата и майката дойдоха с факли в ръце. Въпреки радостта си, баронът беше леко разтревожен.

— Как така си идвате сега, момчетата ми, а не си дойдохте през лятото. Не е ли необичайно да ви пуснат във ваканция в началото на зимата?

— Не си дойдохме през лятото — обясни Реймон, — защото нямахме пукнат грош, за да наемем кон или дори да се качим в някоя карета от Поатие за Ниор.

— И ако сега сме тук — допълни Жослен, — това не значи, че сме забогатели…

— А че светите отци са ни натирили — довърши репликата Реймон.

Настъпи неловко мълчание.

— Свидетел да ми е Сен Дьони! — възкликна дядото. — Каква щуротия са извършили господинчовците, че да им нанесат подобно оскърбление?

— Никаква. Освен че от две години августинците не са получили нито грош за пансиона. Дадоха ни да разберем, че други ученици, с по-щедри родители, искат да заемат местата ни…

* * *

Барон Арман нервно се заразхожда нагоре-надолу — признак, че е обзет от голямо вълнение.

— Все пак това е невъзможно. Без да сте се провинили в нещо, отците августинци не биха могли да ви изгонят току-така: вие сте благородници, те го знаят…

Лицето на по-големия, Жослен, придоби злобно изражение:

— Вярно, чудесно го знаят и мога дори да ви повторя думите, с които икономът ни удостои наместо с пари и провизии за из път — каза, че благородниците били най-лошите платци и щом нямат пари, могат да минат без латински и без наука.

Старият барон изпъчи хлътналите си гърди.

— Мъчно ще ме накарате да повярвам, че говорите истината. Помислете, нима църквата и благородническата класа не са едно, а учениците не са бъдещият цвят на държавата. Добрите монаси знаят това повече от всеки друг!

Отговори му Реймон, който се готвеше да стане свещеник. Погледът му бе забит в земята.

— Братята августинци ни учат, че Бог знае как да намира своите избраници. Може би той ни е сметнал за недостойни…

— Затваряй си устата, братко — сопна му се Жослен. — Уверявам те, сега дрънкането ти е неуместно: щом искаш да станеш просещ монах, прав ти път! Аз обаче съм по-големият от двамата и мисля като дядо: църквата дължи уважение на всички нас, благородниците. Ако сега отдава своите предпочитания на простолюдието, на тези синове на буржоа и бакали, нейна си работа. Така тя сама избира своята гибел и ще се сгромоляса!

И старият, и младият барон възкликнаха в един глас:

— Не богохулствай, Жослен!

— Не богохулствам, а констатирам. В класа по логика, където аз съм най-младият и втори по успех от общо тридесет души, синчетата на буржоата и чиновниците, дето плащат богато и пребогато, са точно двадесет и пет, а благородниците сме петима, като само двама си плащат редовно.

Арман дьо Сансе направи опит да се вкопчи в това жалко морално удовлетворение.

— Значи още двамина благороднически синове са сполетени от същата участ?

— Съвсем не! Техните родители са високопоставени особи и светите отци се страхуват от тях.

— Забранявам ти да хулиш възпитателите си! — извика барон Арман, а старият барон започна да проклина полугласно:

— За щастие, кралят не доживя да види всичко това!

— Да, за щастие, напълно сте прав, скъпи дядо — рече със смях Жослен. — При това Анри IV е бил убит от един благочестив монах…

— Замълчи, Жослен — обади се внезапно Анжелик. — Не си много сладкодумен, пък и приличаш на жабок, когато приказваш. Освен това не Анри IV, а Негово Величество Анри III е убит от монах.

Младежът се стъписа и смаяно погледна къдрокосото момиченце, което така безцеремонно го бе прекъснало.

— А-а, това си ти, жабке! Малката принцеса на блатата, Маркизата на Ангелите… Та аз пропуснах да те поздравя, сестричке!

— Защо ме нарече жабка?

— А ти защо ме нарече жабок? И нали ти вечно се губеше из тревите и блатните тръстики? Да не би сега да си станала по-хрисима и послушна от Ортанс?

— Надявам се, не — скромно отвърна Анжелик.

Нейната намеса в разговора поуспокои духовете.

Междувременно двамата братя бяха приключили с трапезата и дойката вече раздигаше масата.

Ала атмосферата си остана напрегната. Всеки, без да си дава сметка за това, търсеше начин да парира този нов удар на съдбата.

Всред тишината проехтя плачът на най-малкия дьо Сансе. Майката, лелите, та дори и Гонтран се възползваха от повода, за да се оттеглят, но Анжелик остана при двамата барони и при по-големите си братя, които се бяха върнали от града в такова плачевно състояние. Тя си задаваше въпроса, дали този път ще успеят да опазят честта на семейството. Жадуваше да попита за това, ала не се осмеляваше. Но все пак при вида на братята си изпитваше нещо, което смътно наподобяваше презрително състрадание.

Старият Лютцен го нямаше, когато пристигнаха момчетата. Той донесе нови факли в тяхна чест. Разля малко восък, докато прегръщаше несръчно за добре дошъл по-големия брат, Жослен. А малкият се дръпна презрително, за да избегне непохватната му прегръдка. Обаче старият войник не се засегна и без да се колебае, изказа и своето мнение.

— Не сте подранили никак с връщането си. Каква е ползата от латинския, щом не умеете да пишете на родния си език? Когато Фантин ми каза, че младите господари са се върнали окончателно, веднага си помислих, че господин Жослен най-сетне ще може да тръгне с корабите.

— Сержант Лютцен — обади се строго старият барон, — трябва ли да ти припомням някогашната военна дисциплина?

Старият служител не настоя и млъкна. Анжелик се изненада от хрипливия и променен глас на дядо си, а той се обърна към първородния си внук:

— Надявам се, Жослен, че си забравил детските си проекти да станеш мореплавател.

— А защо трябва да ги забравя, дядо? Напротив, струва ми се, че за мен сега няма друго разрешение.

— Докато съм жив, няма да станеш моряк! Всичко друго, само не и това! — и старецът удари с бастуна си по нащърбения плочник.

Жослен изглеждаше съкрушен от внезапното упорство на стареца относно проекта, на който той държеше и който би му позволил да понесе по-безболезнено изключването.

„Край на молитвите и на зубренето на латински текстове — си бе помислил той. — Сега съм вече мъж и ще отплавам с някой кралски кораб…“

Арман дьо Сансе направи опит да се намеси в негова полза.

— Почакай, татко, защо си толкова неотстъпчив? Това може би е разрешение, не по-лошо от някое друго. Ще ви кажа, че междувременно, в прошението, което изпратих неотдавна до краля, аз го замолих да улесни евентуалното зачисляване на първородния ми син в екипажа на търговски или военен кораб.

Ала старият барон размаха гневно ръка. Анжелик никога не го бе виждала така ядосан, дори в деня, когато се бе изпокарал със сержанта.

— Не обичам хората, на които земята на дедите им пари под нозете. Те намират отвъд моретата не планините от злато, които търсят, а само татуирани диваци. Първородният син на един благородник трябва да служи в сухопътната кралска армия. Това е.

— Не съм против да служа на краля — възрази момчето, — но по море.

— Жослен е на шестнадесет години — обади се колебливо баща му, — време е, в крайна сметка, сам да избере бъдещето си.

По набръчканото лице на стареца се изписа болка. Той вдигна ръка.

— Вярно, няма да е първият член на семейство дьо Сансе, който сам ще избира съдбата си. И вие ли трябва да ме разочаровате, синко? — завърши той с дълбока тъга.

— Далеч съм от мисълта да ви връщам към мъчителни спомени — извини се барон Арман. — Никога самият аз не съм и помислял да напусна родния край и съм безкрайно привързан към земята ни в Поату. Спомням си обаче колко тежко и несигурно беше положението ми в армията. Макар и от благородническо потекло, без пари не можеш да достигнеш до висок чин. Затънах в дългове и тогава бях принуден да продавам цялата си екипировка — кон, палатка, оръжие, да не говорим, че дори дадох под наем собствения си ординарец. Спомняте ли си колко плодородни земи се наложи да продадете, за да осигурите службата ми?

Анжелик следеше разговора с голям интерес. Тя никога не бе виждала моряци, но бе родом от край, където, отвъд долините на Севър и Вандея, се долавяха призивите на океана. Тя знаеше, че по крайбрежието, от Ларошел до Нант, през Сабле д’Олон, плават рибарски кораби, дето пътуват за далечни земи, населени с хора, червени като огън и нашарени като диви прасета. Освен това се носеше мълвата, че някакъв британски моряк от околностите на Сен Мало довел във Франция диваци с набучени по косите птичи пера. Ах, защо не се беше родила мъж, тогава не би искала благословия от дядо си… Отдавна вече да е тръгнала, да е отвела със себе си към Новия свят всичките си ангелчета.

* * *

На другата сутрин, докато Анжелик се навърташе из двора, едно селянче донесе на баща й някаква омачкана хартийка.

— Управителят Молин ме кани да се отбия при него. Сигурно няма да се върна за обяд — каза баронът и махна с ръка на коняря да оседлае коня му.

Госпожа дьо Сансе, със сламена шапка върху забрадката си, възнамеряваше да отиде в зеленчуковата градина. Тя присви устни.

— Наистина живеем в невъзможни времена! — рече тя с въздишка. — Да понасяме това, че някакъв съсед от простолюдието, презрян хугенот, си позволява да кани най-безцеремонно вас, чистокръвния потомък на крал Филип-Август! Питам се какво толкова може да обсъжда един благородник с някакъв управител на съседен замък! Сигурно пак става дума за мулета…

Баронът нищо не отвърна, а неговата достолепна съпруга се отдалечи, поклащайки осъдително глава. Анжелик се възползва от този кратък диалог, за да се вмъкне в кухнята и да вземе обувките и наметката си. После отиде при баща си в конюшнята.

— Мога ли да дойда с вас, татко? — помоли го тя с най-мило изражение.

Той не устоя на чаровната й молба и я качи на седлото. Анжелик бе негова любимка. Намираше, че дъщеря му е истинска хубавица, и мечтаеше един ден да я омъжи за херцог.