Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (29)

4

Анжелик вдигна плътния дървен капак и се помъчи да отвори прозореца, който бе целият в ромбоидни стъкла, свързани с оловни рамки. Накрая успя. Само парижани можеха да спят на затворен прозорец в тази жега. Тя дишаше с пълни гърди свежия утринен въздух, после застана неподвижно, изненадана и очарована.

Стаята й не гледаше към улица Анфер, беше в другия край на къщата. Под прозореца се разстилаше широка река, гладка и блестяща като сабя, опръскана със злато от изгряващото слънце, осеяна с лодки и тежки рибарски кораби.

На отсрещния бряг, като блестящо тебеширено петно в пастелния пейзаж, обвит в лека мъгла, се виждаше кораб-перачница, покрит с издуто бяло платно. Викове на жени и удари на бухалки достигаха до Анжелик, смесени с подвикванията на моряците и с цвиленето на конете, които отиваха на водопой.

Усещаше се силна кисело–сладка воня. Анжелик се наведе и видя, че дървените подпори на старата къща, забити в песъчливия бряг, са обвити в тиня и остатъци от гнили плодове, около които жужаха орляци оси.

Вдясно, в ъгъла на острова, имаше малко пристанище, пълно с кораби. Разтоварваха кошове с портокали, череши, грозде и праскови. Хубави, парцаливи момчета, изправени на края на лодките, ръфаха портокали и хвърляха корите, които ситните вълнички отнасяха покрай къщите; после събличаха скъсаните си дрехи и се гмурваха във водата. Тясно дървено мостче, боядисано в яркочервено, свързваше Сите с малкия остров.

Отсреща, встрани от перачницата, започваше дълга плажна ивица, пред която бяха закотвени търговски корабчета. Виждаше се как там подреждат бъчви, натрупват чували, разтоварват огромни купи сено за конюшните.

Въоръжени с дълги пръти, моряците улавяха дървените салове, плуващи по реката, и ги насочваха към брега, където скитници търкаляха дънери и ги нареждаха на купчини.

Цялото това оживление бе обляно в изключително мека светлина с цвят на иглика, която превръщаше всяка сцена в нежна, замъглена картина, изпълнена с блянове, раздвижена внезапно от блясъка на някое отражение или от бялото боне на крещяща чайка, която минаваше с нисък полет.

— Сена — промълви Анжелик.

Сена, това беше Париж.

* * *

На вратата се почука и влезе слугинята на Ортанс с кана в ръка.

— Госпожо, ето мляко за бебето. Тази сутрин много рано отидох на пазара Пиер-о–Ле. Селянките току-що бяха дошли. Млякото в гюмовете бе още хладко.

— Колко сте добра, момичето ми. Не трябваше да си създавате толкова грижи. Можеше да изпратите малката, която е с мен, и да й дадете каната да я донесе.

— Исках да видя дали сладурчето се е събудило. Толкова обичам бебетата. Жалко, че госпожата дава нейните на дойка. Тя роди преди шест месеца и аз занесох бебето в село Шайо. Сега ми се къса сърцето при мисълта, че може да умре. Дойката нямаше мляко и сигурно го храни с попара от хляб, вода и вино.

Тя беше закръглена, с опънати бузи и сини, наивни очи. Внезапно Анжелик изпита симпатия към нея.

— Как се казваш, моето момиче?

— Името ми е Барб, госпожо.

— Знаеш ли, Барб, когато се роди бебето, аз го кърмих и сега се надявам, че ще бъде здраво.

— Нищо не може да замени майчините грижи — отбеляза поучително Барб.

Флоримон се събуди. Той се вкопчи с двете си ръце в преградките на малкото легло и седна. Черните му блестящи очи гледаха втренчено непознатото лице.

— Малко съкровище, сладуранче. Добър ден, малък бебчо! — запя момичето и взе в прегръдките си затопленото от съня телце. После занесе детето до прозореца, за да му покаже лодките, чайките и кошовете с портокали.

— Как се казва малкото пристанище? — попита Анжелик.

— Сен–Ландри, това е пристанището на плодовете, а по-нататък е Червеният мост, който води до остров Сен–Луис. Отсреща също разтоварват много. Има пристанище за сено, за жито, за вино. От стоките се интересуват най-вече господата от кметството — хубавата сграда, която виждате ей там, зад брега.

— А големият площад отпред?

— Това е Гревският площад.

Барб присви очи, за да вижда по-добре.

— Има хора на площада. Сигурно бесят някого.

— Бесят някого?! — ужасена повтори Анжелик.

— Там извършват екзекуциите. От моята капандура, която е точно отгоре, не пропускам нито една, въпреки че е малко далеч. Така е по-добре, защото имам чувствително сърце. Най-често бесят, но видях как отсякоха с брадва две глави и как изгориха на клада един магьосник.

Анжелик потрепери и се обърна. Гледката от прозореца не й изглеждаше вече толкова весела.

* * *

Анжелик възнамеряваше да отиде в Тюйлери. Облече се елегантно и помоли Марго да вземе наметалото й и да я придружи. Малката прислужница щеше да стои при Флоримон, а Барб щеше да се грижи за двамата. Анжелик бе доволна, че прислужничката на къщата е на нейна страна. Това бе важно за Ортанс, която имаше твърде малко помощници: Барб, едно момиче за съдовете и един мъж за тежката работа. Той носеше вода, дърва за огъня през зимата, занимаваше се със свещите, миеше пода.

— Положението не е блестящо — каза Марго със стиснати устни. — Тези нехранимайковци, лакеите, избягаха и сега няма кой да кара каляската, да се грижи за конете.

Анжелик първоначално се стъписа, но скоро се окопити.

— Може би така е по-добре. Имам в себе си само четири хиляди франка. Мисля да изпратя господин д’Андихос в Тулуза, да ми донесе пари. Дотогава по-добре да не плащаме на никого. Ще продам конете и каляската на собственика на обществената конюшня, а ние ще вървим пеша. Толкова искам да разгледам магазините!

— Госпожата не си дава сметка каква кал е по улиците на някои места можеш да затънеш до глезените в мръсотия.

— Сестра ми каза, че като си сложим дървени обувки на краката, ще вървим съвсем удобно. Хайде, Марго, не мърмори, ще разгледаме Париж, не е ли чудесно?

Долу, във вестибюла, чакаха Франсоа Бине и малкият музикант.

— Благодаря ви за вашата вярност — каза развълнувано Анжелик. — Мисля, че трябва да се разделим. Нямам възможност да ви задържа. Бине, искаш ли да те препоръчам на госпожица дьо Монпансие? Като се има предвид какъв успех пожъна пред нея в Сен–Жан–дьо–Люз, сигурна съм, че ще ти намери работа или ще те препоръча на някого.

За нейно голямо учудване младежът не прие предложението.

— Благодаря ви за добрината, госпожо, но мисля да постъпя на работа при някой бръснар.

— Ти? — възрази Анжелик. — Ти, най-добрият коафьор на Тулуза?

— За съжаление, не бих могъл да намеря по-подходяща работа в този град, където съсловията са много затворени и не допускат външни хора.

— Но в двора…

— За да достигнеш реномето на големите, се изисква много време. Не е хубаво да блеснеш изведнъж, особено когато става дума за скромен занаятчия като мен. Достатъчен е съвсем незначителен повод, дума, отровен намек, и можеш да се сгромолясаш от върховете на величието в мизерия, по-голяма от тази, от която си излязъл. Благосклонността на принцовете е променлива. Известността може да ме погуби.

Анжелик го изгледа внимателно:

— Искаш да им дадеш време да забравят, че си работил при господин дьо Пейрак?

Той сведе глава.

— Аз самият няма да го забравя никога. Щом моят господар се наложи над неприятелите си, едничката ми грижа ще бъде да му служа вярно. Сега обаче съм прост бръснар.

— Имаш право, Бине! — каза Анжелик с усмивка. — Обичам откровеността ти. Не е необходимо да те въвличаме в немилостта, в която сме изпаднали. Ето сто екю и ти желая късмет.

Младият мъж се поклони, взе сандъчето си и отстъпи към вратата, като продължаваше да се покланя.

— А ти, Джовани, искаш ли да те свържа с господин Люли?

— Да, господарке.

— А ти, Куаси–Ба, какво искаш да правиш?

— Искам да се разходя с теб, госпожо.

Анжелик се усмихна.

— Добре, елате и двамата. Отиваме в Тюйлери.

В този момент се отвори една врата и господин Фало показа хубавата си кестенява перука.

— Точно исках да ви помоля да ми отделите малко време и ето че чух гласа ви.

Анжелик направи знак на хората си да я почакат.

— Аз съм на ваше разположение, господине.

Тя го последва в кантората, където работеха писари и секретари. Атмосферата в стаята не беше много приятна. За това допринасяха блудкавата миризма на мастило, скърцането на гъшите пера, оскъдното осветление, облеклото на присъстващите. По стените висяха черни чанти, пълни с папки.

Господин Фало покани Анжелик в съседния кабинет. Там седеше един мъж, който при влизането им се изправи. Прокурорът го представи:

— Господин Дегре, адвокат. Господинът ще бъде на ваше разположение. Той ще ви помага във всичко, свързано с вашия съпруг.

Анжелик гледаше потресена новодошлия. По съвсем друг начин си представяше тя адвоката на граф дьо Пейрак. Трудно би било да се намери по-вехто наметало, по-похабена риза, по-мизерна шапка. Прокурорът, който му говореше с уважение, до него изглеждаше луксозно облечен. Бедното момче дори не носеше перука и дългите му коси като че ли бяха от същата кафява, твърда вълна като дрехите. Въпреки крещящата си бедност той излъчваше самоувереност.

— Госпожо — заяви той веднага, — да не говорим условно, в бъдеще време. Аз съм на ваше разположение. Не се страхувайте да споделите с мен всичко, което знаете.

— Бога ми — отговори хладно Анжелик, — аз не знам нищо или почти нищо.

— Още по-добре. По този начин няма опасност да тръгнем от фалшива презумпция.

— Все пак има нещо сигурно — намеси се господин Фало. — Писмото, подписано от краля.

— Точно така. Кралят. Трябва да започнем от краля.

Младият адвокат хвана с ръка брадичката си и смръщи вежди.

— Не е много благоприятно да се започва от толкова високо.

— Имам намерение да се видя с госпожица дьо Монпансие, братовчедката на краля — каза Анжелик. — Струва ми се, че тя може да ми даде по-точни сведения, особено ако става дума за интрига на двора, както подозирам. Тя би могла да ми помогне да стигна до Негово Величество.

— Госпожица дьо Монпансие, пуф! — възкликна презрително адвокатът. — Тази върлина е много непохватна. Не забравяйте, госпожо, че е участвала във Фрондата и е заповядала да стрелят срещу войниците на братовчед й. По този повод тя винаги ще си остане подозрителна за двора. Освен това кралят я ревнува малко заради огромните й богатства. Тя бързо ще си даде сметка, че няма интерес да протежира някого, изпаднал в немилост.

— Вярвам в това, което се говори — че Голямата Дама има добро сърце.

— Дано да е така. Като дете на Париж нямам никакво доверие на сърцата на подобни хора. Те хранят народа с плодовете на разногласията си, плодове горчиви и гнили, като тези, които плуват под вашата къща, господин прокурор. Щом смятате, че е добре, госпожо, предприемете тази стъпка. Препоръчвам ви обаче да разговаряте с Госпожицата и с останалите с лекота, без да се задълбочавате върху несправедливостта, която ви е причинена.

„Това адвокатче с пробити обувки ще ме учи как да разговарям с хората от двора!“, си помисли възмутена Анжелик.

Тя взе кесията си и извади няколко екю.

— Ето ви аванс за евентуалните разходи.

— Благодаря ви, госпожо! — отговори адвокатът, като погледна доволен парите. После ги пусна във висящата на колана му кожена кесия, която изглеждаше съвсем празна.

Той се поклони любезно и излезе.

Едно огромно датско куче с бяла козина на широки кафяви петна, което чакаше търпеливо на ъгъла, се изправи и тръгна след адвоката. Той се отдалечи с ръце в джобовете, като си подсвиркваше весело.

— Този човек не ми вдъхва никакво доверие — каза Анжелик на зет си. — Намирам, че е смешен, неспособен самохвалко.

— Той е чудесно момче, но е много беден… както повечето свои колеги. Голяма част от адвокатите на Париж нямат работа. При него се случи добре, че наследи мястото на баща си, иначе нямаше да може да го купи. Препоръчах ви го, защото уважавам неговата интелигентност, а и той няма да ви коства много. С малката сума, която му дадохте, би могъл да направи чудеса.

— Не бива да поставяте въпроса за парите. Ако се наложи, съпругът ми ще може да разчита на помощта на най-видните адвокати.

Господин Фало изгледа Анжелик малко високомерно и лукаво.

— Нима имате неизчерпаемо богатство?

— В себе си не, но ще изпратя маркиз д’Андихос в Тулуза. Той ще се срещне с нашия банкер и ще го натовари да продаде някои земи, ако имаме нужда от налични пари.

— Не се ли страхувате, че имотите ви в Тулуза са запечатани, също както хотела в Париж?

Анжелик го погледна с ужас.

— Това е невъзможно! — смаяно промълви тя. — Защо ще го правят? Защо се нахвърлят върху нас? Не сме причинили никому зло.

Прокурорът отговори с вид на благочестив проповедник:

— Уви, госпожо. Много хора произнасят тези думи в кантората ми. Като ги слуша човек, остава с впечатлението, че никой никога не би причинил някому зло. А съдебни процеси има винаги…

„И работа за прокурорите“ помисли си Анжелик.

Силно обезпокоена, тя не обърна никакво внимание на улиците Коломб, Мармузет и Лантерн, по които минаха, за да стигнат до Съдебната палата. Оттам по кея Орлож се озоваха на Пон–Ньоф, в края на острова. На моста оживлението бе много голямо и впечатли силно прислужниците. Около бронзовата статуя на добрия крал Анри IV бяха струпани малки дюкянчета на колела, чуваха се безброй гласове, възхваляващи най-разнообразни стоки. Тук предлагаха чудотворен пластир; там вадеха безболезнено зъби; още по-нататък продаваха препарат за чистене на дрехи; книги, играчки, колиета от кости на костенурка за лекуване на болки в стомаха. Скърцаха тромпети, ръмжаха музикални кутии. На една естрада биеха барабани и акробат жонглираше с маши. Някакъв блед мъж, облечен в износен костюм, тикна в ръцете на Анжелик листче хартия и поиска десет су. Тя му ги даде машинално, постави листчето в джоба си и заповяда на зяпащите си спътници да побързат.

Анжелик нямаше настроение да се разхожда. Още повече че на всяка крачка я спираха просяци. Те изскачаха внезапно, показваха някоя лепкава рана, ампутиран крайник, увит в кървава превръзка. Или пък парцаливи жени държаха деца със сополиви лица, накацани от мухи. Тези хора се появяваха от сянката на някоя врата, иззад някой магазин или просто ставаха от земята. Отначало хленчеха жалостиво, после надаваха заканителни викове.

Отвратена, останала без дребни пари, Анжелик заповяда на Куаси–Ба да ги разгони. Негърът моментално оголи канибалските си зъби и протегна ръце към дрипавия човек, който се приближаваше подпрян на патерици. Просякът избяга с учудваща бързина.

— Ето какво печели човек, като върви пеш — мърмореше обидена Марго.

* * *

Анжелик въздъхна с облекчение, когато стигнаха покритата с бръшлян кула дьо Боа, останала от порутената стена на стария Париж. Малко по-нататък се издигаше павилионът дьо Флор, а също и галерията, която се свързваше под прав ъгъл със замъка Тюйлери.

Въздухът беше по-свеж. Откъм Сена подухваше лек ветрец и разпръскваше вонящите изпарения на града.

Най-после стигнаха до Тюйлери. От двете страни на богато украсената сграда имаше фенери, а в края й — голям купол. Това бе лятна резиденция, пълна с прелест и изящество, защото бе построена за жена — прочутата италианка Катерина Медичи.

Казаха им да почакат. Голямата Дама беше отишла в Люксембург, за да уреди преместването си, защото братът на краля бе решил да я измести от Тюйлери, където тя от години отсядаше. Той се бе настанил с цялата си свита в едно от крилата на двореца. Госпожицата бе разменила с него много любезности, бе го нарекла мързеливец, но в края на краищата бе отстъпила — както винаги. Наистина беше прекалено добра.

* * *

Останала сама, Анжелик седна до прозореца и се загледа в прекрасната градина. Зад лехи от цветни мозайки блестяха белите букети на цъфнали бадемови дървета, а още по-надалеч се зеленееха пасбищата.

На брега на Сена се намираше гълъбарникът на Луи XIII, където отглеждаха и ловните соколи.

Вдясно бяха прочутите кралски конюшни и манежът. Чуваше се трополенето на конете, виковете на пажовете и ездачите.

Анжелик вдишваше полския въздух и наблюдаваше малките вятърни мелници по далечните хълмове Шайо, Раси и Рул.

Към обяд настана суматоха и госпожица дьо Монпансие се появи забързана с ветрило в ръка.

— Моя малка приятелко! — каза тя на Анжелик. — Идвате тъкмо навреме. Сега, когато виждам около себе си само глупави физиономии, достойни за шамари, вашата очарователна муцунка ми действа освежаващо. Точно така, освежаващо… Ще ни донесат ли най-после сладолед и лимонада?

Тя се отпусна на фотьойла и пое дъх.

— Нека да ви разкажа. Тази сутрин за малко не удуших Малкия господин — това би ми се удало съвсем лесно. Той ме гони от двореца, в който съм живяла от дете. Още по-точно, в който съм царувала. Вижте, точно оттук изпратих прислужниците си и музикантите да се бият със саби срещу хората на Мазарини ей там долу. Самият Мазарини искаше да избяга от гнева на народа, но не можа веднага да напусне Париж. Малко остана да го убият и да хвърлят тялото му в реката.

Анжелик се чудеше как да прекъсне дърдоренето на Госпожицата и да отвори дума за това, което й тежеше на сърцето. Спомни си младия адвокат и скептичното му отношение към добротата на големите. Най-после събра кураж и каза:

— Извинете, Ваше Височество. Зная, че сте в течение на всичко, което става в двора. Разбрахте ли, че съпругът ми е в Бастилията?

Принцесата изглеждаше искрено изненадана и загрижено попита:

— В Бастилията? Но какво е направил?

— Точно това не знам. Надявам се Ваша Светлост да ми помогне да разбера.

Тя разказа за събитията в Сен–Жан–дьо–Люз и за мистериозното изчезване на граф дьо Пейрак. Запечатването на хотела в квартал Сен–Пол доказваше, че това е работа на правосъдието, но никой нищо не говореше.

— Хайде да помислим — каза госпожица дьо Монпансие. — Като всички други, и вашият съпруг имаше неприятели. Кой според вас е могъл да му навреди?

— Съпругът ми не беше в добри отношения с архиепископа на Тулуза. Но не вярвам, че той би могъл да каже нещо, което да мотивира намесата на краля.

— Да не би граф дьо Пейрак да е засегнал някого от приближените на краля? Много добре си спомням един случай. Господин дьо Пейрак прояви изключителна дързост, когато баща ми се представи в Тулуза като губернатор на Лангдок. Баща ми не му се разсърди, впрочем той умря. Не може да се каже, че беше ревнив по характер, въпреки че непрекъснато заговорничеше. Аз наследих тази негова страст, признавам, и кралят не ме гледа с добро око. Той е толкова чувствителен… А може би господин дьо Пейрак е засегнал самия крал?

— Съпругът ми не обича да ласкае. Обаче уважава краля и когато го прие в Тулуза, направи всичко възможно да му се хареса.

— Какъв великолепен празник беше! — оживи се Госпожицата и плесна с ръце. — Малките птички, които излизаха от голям захарен блок. Но точно така, аз вече казах, че кралят бе засегнат! Също като у господин Фуке дьо Во ле Виконт… Тези господа не си дават сметка, че кралят не може да понесе да бъде смазан от блясъка на поданиците си и дори ако се усмихва, усмивката му е много кисела.

— Не мога да повярвам, че Негово Величество е толкова дребнав.

— Кралят изглежда кротък и честен. Но всъщност никога не забравя, че потомствените принцове се бориха против него. Аз също бях от тях, не зная защо. С една дума, Негово Величество не вярва на тези, които вдигат глава малко по-високо.

— Моят съпруг никога не се е опитвал да съзаклятничи срещу краля. Той винаги е бил честен поданик и дори сам плащаше една четвърт от всички данъци на Лангдок.

— Как пламенно го защитавате! Признавам, че външният му вид ме плашеше малко, но след като поговорих с него в Сен–Жан–дьо–Люз, започнах да разбирам откъде идва успехът му при жените. Не плачете, скъпа, ще ви върнат вашия голям куц съблазнител. Ако трябва, аз ще отрупам с въпроси самия кардинал, независимо какво може да ми докара това.