Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (22)

12

— Господин дьо Жермонта! — чу се внезапен глас.

Обезумяла от страх, Анжелик забеляза в горния край на стълбата червения силует на граф дьо Пейрак. Той държеше в ръка маската си, после я хвърли зад себе си. Тя видя лицето, което Жофре можеше да направи страшно, сгърчвайки деформираните му черти, така че и най-безчувствените да се разтреперят. Много бавно, съзнателно подчертавайки куцането си, той слезе, но на последното стъпало блесна светкавица, защото графът извади шпагата си.

Жермонта се беше отдръпнал, леко залитайки. Зад Жофре дьо Пейрак по стълбата слизаха Бернар д’Андихос и господин дьо Кастел–Жалон. Племенникът на архиепископа погледна към градините и забеляза Сербало, който се бе приближил. Дишайки шумно, Жермонта заекна:

— Това… това е клопка. Искате да ме убиете…

— Клопката е в самия теб, свиня! — отвърна д’Андихос. — Кой те е молил да позориш жената на домакина си?

Трепереща, Анжелик се помъчи да прикрие гърдите си със скъсания корсаж. Не беше възможно! Те нямаше да се бият! Трябваше да се намеси… Жофре рискуваше да умре, биейки се срещу този здравеняк, който бе в разцвета на силите си!…

Жофре дьо Пейрак пристъпваше напред и изненадваща гъвкавина на жонгльор внезапно облада дългото му, тромаво наглед тяло. Когато се приближи до шевалие дьо Жермонта, той допря върха на шпагата си до корема му и каза само:

— Бий се!

Противникът му, покорявайки се на рефлекс, придобит от военното образование, измъкна шпагата си и двете остриета се кръстосаха. Известно време се дуелираха съвсем отблизо, толкова напрегнато, че на два пъти дръжките на шпагите им се сблъскаха, а лицата им се озоваха на няколко палеца едно от друго.

Но Жофре дьо Пейрак отстъпваше живо. Недъгът на своя крак той компенсираше с бързина. Когато Жермонта го притисна до стълбата и го принуди да изкачи няколко стъпала, графът внезапно прескочи перилото, и шевалието едва успя да се обърне, за да застане отново срещу него. Жермонта скоро се измори. Познаваше основно всички тънкости на фехтовката, но прекалено бързото дуелиране го объркваше. Шпагата на графа разцепи ръкава му и одраска мястото над лакътя. Раната беше повърхностна, но кървеше силно. Засегнатата ръка, която държеше шпагата, скоро изтръпна. Шевалието се дуелираше все по-трудно. В големите му кръгли очи се появи паника. Погледът на Жофре дьо Пейрак гореше с мрачен огън, в него не се четеше никаква пощада. Анжелик съзря смъртната присъда.

Тя толкова силно хапеше устните си, че едва не извика от болка, но не смееше да помръдне. Внезапно затвори очи. Чу се глух и дълбок вопъл, подобен на въздишка на изнурен дървар.

Когато погледна отново, Анжелик видя, че шевалие дьо Жермонта лежи проснат върху мозайката и от хълбока му стърчи дръжка на шпага. Хромият благородник от Лангдок се наведе над него с усмивка.

— „Преструвки и лигавения“ — напомни тихо той.

После улови дръжката на шпагата си и я дръпна рязко.

Нещо бликна с глух шум и Анжелик видя по бялата си рокля пръски кръв. Призля й и трябваше да се облегне на стената. Лицето на Жофре дьо Пейрак се наведе над нейното. То бе набраздено от струйки пот и тя видя как под дрехата от червено кадифе слабите му гърди се издуват и спадат подобно на ковашки мех. Ала очите — внимателни, все още блестяха подигравателно и бодро. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка, когато срещна зелените, удавени във вълнение очи.

Той изрече властно:

— Ела!

* * *

Конят пристъпваше бавно край реката, разравяйки пясъка на криволичещата пътека. На известно разстояние трима въоръжени лакеи охраняваха господаря си, ала Анжелик не си даваше сметка за присъствието им. Струваше й се, че е съвършено сама под звездното небе, сама в обятията на Жофре дьо Пейрак, който я бе метнал на седлото и я отвеждаше сега в къщичката край Гарона, за да изживеят първата си любовна нощ.

Там слугите, обучени от взискателния господар, бяха невидими. Спалнята беше готова. На терасата бе сложена закуска с плодове до ложето, а в бронзов леген се изстудяваха бутилки. Но навсякъде изглеждаше пусто.

Анжелик и съпругът й мълчаха. Настъпил бе часът на тишината. Ала когато той я привлече с мрачно нетърпение към себе си, тя прошепна:

— Защо не се усмихвате? Все още ли ми се сърдите? Уверявам ви, че с нищо не предизвиках този инцидент.

— Зная, скъпа. — Той въздъхна дълбоко и поде с глух глас: — Не мога да се усмихна, защото прекалено дълго чаках този миг и той ме вълнува до болка. Никога не съм обичал друга жена така, както теб, Анжелик, и ми се струва, че съм те обичал, преди дори да те познавам. А когато те видях… Теб чаках. Ала ти минаваше надменна съвсем близо до ръката ми, подобна на елф от блатата, недосегаема. И аз ти правех шеговити признания, за да не предизвикам тръпка на ужас или подигравка. Никога не съм чакал толкова дълго една жена, нито съм проявявал такова търпение. Двадесет пъти едва не си послужих с насилие, но не желаех само тялото ти, исках любовта ти. Затова, когато сега те виждам тук, внезапно, най-сетне моя, ти се сърдя за всички мъчения, които ми наложи. Сърдя ти се — повтори той с пламенна страст.

Тя смело издържа израза на лицето, което вече не я плашеше, и се усмихна:

— Отмъсти си! — прошепна.

Той потръпна и се усмихна на свой ред.

— Ти си повече жена, отколкото предполагах. Ах, не ме предизвиквайте! Ще молите за милост, красива неприятелко!

От този миг Анжелик престана да си принадлежи. Намирайки отново устните, които веднъж вече я бяха опиянили, тя откриваше и водовъртежа на непознати усещания, по които споменът за онзи миг бе отпечатал в тялото й неясна тъга. Всичко в нея се пробуждаше и ведно с обещанието за пълно разгръщане, на което нищо не можеше да попречи, скоро наслаждението стана толкова остро, че тя се уплаши.

Анжелик задъхана се отметна назад, опитвайки се да се изплъзне от ръцете, които с всяко свое движение й разкриваха нов източник на наслада. Тя сякаш изплува от кладенец, изпълнен с потискаща нежност, и около нея шеметно се завъртяха звездното небе и обвитата в мъгла равнина, където Гарона разстилаше сребърната си лента.

Жизнена и съвършено здрава, Анжелик наистина бе създадена за любов. Ала внезапното откровение на собственото й тяло предизвика у нея такъв смут, че тя се почувства подгонена, увлечена в необуздан пристъп, по-скоро душевен, отколкото телесен. Много по-късно, заедно с опита, щеше да си даде сметка до каква степен Жофре дьо Пейрак бе усмирявал бурното си желание, за да я опитоми напълно.

Почти без тя да съзнава, той я съблече и я постави върху ложето. С неуморно търпение я приближаваше към себе си, всеки път все по-покорна, топла и стенеща, с трескаво блеснали очи. Тя се противеше и после сама се притискаше към него, а когато вълнението, което не можеше да контролира, достигна връхната си точка, напрежението й внезапно изчезна. Стори й се, че я завладява особено блаженство, примесено с пленителна и болезнена възбуда. Отхвърлила всякакъв лицемерен свян, тя сама предложи тялото си на най-смели ласки. Със затворени очи, без да се бунтува, Анжелик се остави да я носи течението на страстта. Не настръхна срещу болката, защото вече всяка частица от тялото й зовеше неистово владичеството на повелителя. Когато той влезе в нея, тя не извика, но клепачите й се отвориха безмерно широко и звездите на пролетното небе се отразиха в зелените очи.

— Вече! — прошепна Анжелик.

Излегната върху ложето, тя идваше на себе си. Мек индийски шал, метнат отгоре й, я предпазваше от лекия полъх на нощта. Тя гледаше Жофре дьо Пейрак, който прав, много черен под лунната светлина, наливаше изстуденото вино в чашите. Той се разсмя:

— По-кротко, миличка! Много сте неопитна още, за да си позволя да отида по-далече в урока. Ще дойде времето на продължителните наслади. А сега да пием! Защото ние двамата свършихме тази вечер нещо, което заслужава награда.

Вдигнала прелестното си лице към него, тя му отправи усмивка, чиято съблазнителност още не познаваше, защото за няколко мига се бе родила една нова Анжелик — разцъфнала, освободена.

Той затвори очи заслепен. Когато ги отвори отново, прочете тревожно изражение върху очарователните черти.

— Шевалие дьо Жермонта! — прошепна Анжелик. — О, Жофре! Бях забравила. Вие убихте племенника на архиепископа!

Той я успокои с една милувка.

— Не мислете повече за това. Имаше свидетели на предизвикателството му. Ако не бях реагирал, щях да бъда порицан. Самият архиепископ, който е от благородно потекло, няма да може да ме осъди. Боже мой, скъпа — прошепна той, — формите на тялото ви са по-съвършени, отколкото предполагах.

И той проследи с пръст девствената извивка на белия й твърд корем. Тя се усмихна и въздъхна блажено. Винаги й бяха казвали, че след любовния акт мъжете са груби или безразлични…

Решително Жофре по нищо не приличаше на другите мъже.

Той се притисна до нея върху ложето и тихичко се засмя.

— Само като си помисля, че архиепископът сега гледа двореца Ге Савоар от високата кула на епископията и обрича на пъкъла разпуснатия ми живот! Ако знаеше, че в същия този час вкусвам „престъпни сладости“ със собствената си жена! При това той сам е благословил брака ни!

— Вие сте непоправим! Той не греши, като ви гледа с подозрение, защото ако има два начина да се направи нещо, вие измисляте трети. Така например бихте могли или да извършите прелюбодеяние, или съвсем благоразумно да изпълните съпружеския си дълг. Но не! Необходимо ви е да обградите брачната ни нощ с такива обстоятелства, че да изпитвам в прегръдките ви чувство за вина.

— Твърде приятно чувство, нали?

— Замълчете! Вие сте същински дявол! Признайте, Жофре, че ако вие се измъквате съвсем лесно, повечето ваши гости тази вечер не са в същото положение! Колко ловко ги тласнахте към онова, което Негово Преосвещенство нарича разврат. Не съм съвсем сигурна, че не сте… опасен…

— А вие, Анжелик, сте достойна за обожание съвсем гола малка монахиня! И не се съмнявам, че във вашите ръце душата ми ще получи опрощение. Нека не избягваме сладостите на живота. Толкова други народи живеят съгласно по-различни нрави, но пак са великодушни и щастливи. Когато наблюдавах грубостта на чувствата и на инстинктите, които крием под красивите си дрехи, си мечтаех да видя — за собствено удовлетворение — по-изтънчени жени и мъже, да придам по-голям блясък на името Франция. Тези мои усилия ме радват, защото обичам жените, както всичко красиво. Не, Анжелик, бижу мое, нямам угризения и няма да се изповядам…

* * *

Анжелик изяви напълно истинската си същност едва когато стана жена. Преди това беше само напъпила роза, натясно в плътта си, на която една капка мавританска кръв бе придала склонност към пламенна страст.

През дните, които последваха и които бяха посветени на празненствата на кръжока по любов, Анжелик имаше усещането, че се е преселила в нов свят, в който всичко е пълнота и чаровни открития. Струваше й се, че досегашното й съществуване се е заличило, че животът й е бил спрял.

Тя все повече и повече се влюбваше. Тенът й розовееше, смехът й бе придобил нова дързост. Всяка нощ Жофре дьо Пейрак я заварваше все по-жадна за ласки, все по-припряна, а резките й откази на млада Диана, когато той пожелаеше да я подчини на нови прищевки, отстъпваха бързо и Анжелик възторжено приемаше всичко.

Гостите им сякаш живееха също в свят на безгрижие и липса на напрежение. Отчасти те дължаха това на чудесната организация, защото гениалният граф дьо Пейрак не забравяше нито една подробност, свързана с комфорта и доброто настроение.

Той бе навред, привидно нехаен, и все пак Анжелик имаше усещането, че мисли само за нея, че пее само за нея. Понякога като с нож я пробождаше мигновена ревност, когато той потапяше черния си поглед в дръзките очи на някоя кокетка, съветваща се с него за даден щрих от картата на Нежността. Тя напрягаше слух, но бе принудена да признае, че мъжът й се измъкваше лоялно и ловко с някои от своите остроти, облъхнати от ласкателност, които бяха чисто негова тайна.

В края на седмицата, със смесица от облекчение и разочарование, Анжелик изпрати с поглед тежките благороднически карети, които завиха пред двореца и поеха към отдалечените феодални владения. Красиви ръце, потънали в дантели, махаха от вратичките. Яхнали конете си, мъжете поздравяваха с обкичените си с пера шапки. Застанала на балкона, Анжелик също им махаше с ръка за сбогом.

Не й беше неприятно да се почувства отново спокойна и да знае, че занапред мъжът й ще бъде само неин. Но дълбоко в сърцето си тъгуваше, че бе настъпил краят на тези пленителни дни. Човек не може два пъти в живота си да изпита подобни мигове на щастие. Никога вече — Анжелик внезапно предугади това — никога вече нямаше да се върнат тези шеметни седмици…

Още първата вечер Жофре дьо Пейрак се затвори в лабораторията си, където не беше влизал от началото на кръжока по любов.

Анжелик се вбеси от подобна припряност и дълго се въртя и обръща в леглото си ядосана, очаквайки го напразно.

„Ето какви са мъжете! — горчиво си каза тя. — Благоволяват да ни отделят мимоходом малко време, но стане ли дума за дребните им мании, нищо не е в състояние да ги задържи. За едни това е дуелът, за други — войната. За Жофре това са ретортите. По-рано се интересувах, когато ми говореше за тях, защото тогава ми се струваше, че изпитва приятелски чувства към мен. Сега обаче ненавиждам тази лаборатория!“

Недоволна, накрая тя все пак заспа.

Събуди се от внезапно проблесналата свещ и зърна до възглавницата си Жофре, който се събличаше. Тя рязко седна и обви коленете си с ръце.

— Необходимо ли е? Вече чувам в градината птичките, които се събуждат. Не мислите ли, че бихте сторили по-добре, ако завършите в своя апартамент тази толкова приятно започната нощ, притискайки до сърцето си някоя тумбеста стъклена реторта?

Той се засмя без капка разкаяние.

— Отчаян съм, миличка, но бях погълнат от един опит и не можех да го изоставя. Знаете ли, че нашият страшен архиепископ също има дял в това? Все пак той прие много достойно смъртта на племенника си. Само че внимание! Дуелът е забранен. Това е козът в играта му. Получих ултиматум — да разкрия на неговия идиот монаха Беше тайната си за фабрикуване на злато. И тъй като, естествено, не мога да му обясня трафика с Испания, реших да го заведа в Салсин, където да присъства при самото извличане и преобразуване на златоносната руда. Преди това искам да извикам саксонеца Фриц Хауер и да изпратя куриер в Женева. Бернали мечтаеше да бъде свидетел на тези опити и сигурно ще дойде.

— Всичко това не ме интересува — прекъсна го Анжелик начумерено. — На мен ми се спи.

С лице, полузакрито от косите, и с нощничката, чийто волан се бе изплъзнал от голото рамо, тя съзнаваше, че позата и не е толкова строга, колкото са думите й.

Той погали нежното бяло рамо, ала тя с бързо движение заби острите си зъби в ръката му. Той я плесна и привидно ядосан я събори напреко на леглото. Сборичкаха се, но много бързо Анжелик отстъпи пред силата на Жофре, която винаги извикваше у нея изненада. Настроението й обаче си остана войнствено и тя се мъчеше да се изтръгне от прегръдките му. После кръвта й започна да тече по-бързо. Сладострастна искра пламна в дълбините на тялото й и обхвана цялото й същество. Тя продължи да се бори, ала задъхваща се от любопитство, очакваше да изпита отново изненадващото усещане. Тялото й пламтеше. Вълните на насладата я издигаха от връх на връх в неистово възбуждение, каквото никога досега не бе изпитвала. С провиснала извън леглото глава и полуоткрехнати устни, Анжелик неочаквано си спомни потъналата в сянка ниша, позлатена от светлината на нощна лампа. В ушите й звучеше нежно и вълнуващо стенание и й се струваше, че го чува със смайваща острота. Изведнъж разпозна собствения си глас. Над себе си, в бледата сива светлина на зората, тя видя лицето на фавн, който се усмихваше и с полупритворени блеснали очи слушаше песента, която бе предизвикал.

— О, Жофре! — възкликна Анжелик. — Струва ми се, че ще умра. Защо всеки път е все по-прекрасно?

— Защото любовта е изкуство, в което човек се усъвършенства, красива приятелко, а вие сте превъзходна ученичка…

Преситена, тя вече заспиваше, притискайки се до него. Колко тъмен изглеждаше Жофре покрай дантелите на нощницата й! И колко опияняваща беше тази миризма на тютюн!