Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (20)

10

Няколко дни по-късно Анжелик се връщаше от сутрешна разходка по бреговете на Гарона. Тя обичаше ездата и й посвещаваше няколко часа призори, когато въздухът бе още свеж. Жофре дьо Пейрак рядко я придружаваше. За разлика от повечето благородници, той почти не се интересуваше от езда и лов. Това би могло да се сметне за страх от резките движения, ако с реномето си на блестящ фехтовчик той не се бе прославил също толкова, колкото и с изумителната си певческа дарба. Акробатическите скокове, които правеше въпреки сакатия си крак, според хорската мълва бяха истинско чудо. Занимаваше се всеки ден със стрелба в оръжейната зала, но Анжелик нито веднъж не беше го виждала как борави с оръжието. Все още не знаеше за него много неща и понякога с внезапна тъга си припомняше думите, които архиепископът й бе подхвърлил в деня на сватбата: „Между нас казано, избрали сте си доста странен съпруг“.

След привидното сближаване, графът сякаш отново започна да се държи с нея почтително и хладно, както в началото. Тя го виждаше за малко и винаги в присъствието на гости; питаше се дали темпераментната Карменчита дьо Меркур не бе допринесла за това ново отдалечаване. Всъщност след поредното си пътуване до Париж тази дама пак се бе завърнала в Тулуза, където екзалтираното й поведение разпалваше страстите. Този път твърдяха съвсем сериозно, че господин дьо Меркур възнамерявал да я затвори в манастир. Ако все още не изпълнявал заплахата си, това било поради дипломатически съображения. Войната с Испания продължаваше, ала монсеньор Мазарини, чийто отдавнашен стремеж бе да сключи примирие, препоръчваше да се избягват всички действия, които биха могли да засилят ненавистта на мнителните испанци. Красивата Карменчита произхождаше от знатен мадридски род. Поради тази причина колебанията в съпружеския й живот имаха далеч по-голямо дипломатическо значение от боевете във Фландрия. В Мадрид се знаеше всичко, защото, въпреки прекъсването на официалните отношения, не секваше безкрайният поток от тайни пратеници, облечени най-различно — било като монаси, било като амбулантни продавачи или търговци, които прекосяваха Пиренеите.

И така, Карменчита дьо Меркур излагаше на показ в Тулуза ексцентричното си съществувание и това безпокоеше и оскърбяваше младата госпожа дьо Пейрак. Въпреки светската лекота, която бе придобила при общуването с бляскавите знатни дами, дълбоко в себе си Анжелик бе запазила природната си естественост на полско цвете. Беше все така простодушна и лесно ранима. Не се чувстваше достатъчно силна, за да се бори с жена като Карменчита, и понякога, с изтерзано от ревност сърце си казваше, че сигурно испанката допада повече на своеобразния нрав на графа. Знаеше, че само по отношение на науките тя, Анжелик, заема първо място в сърцето на съпруга си.

Тази сутрин, когато се приближаваше към двореца със свитата си от пажове, галантни ухажори и няколко девойки, нейни приятелки, с които обичаше да се обгражда, тя отново забеляза, че пред входа е спряла каретата с гербовете на архиепископа. От нея слезе висок слаб мъж в черно расо, а след него — накичен с панделки благородник с шпага на хълбока, явно гръмогласен, защото доста отдалеч до тях достигна ехото на гласа му, изричащ заповеди или ругатни.

— Бога ми — възкликна Бернар д’Андихос, един от вечните и предани обожатели на Анжелик, — струва ми се, наистина, че това е шевалие Жермонта, племенникът на архиепископа. Господ да ни е на помощ! Този простак е най-непоносимият глупак, когото познавам. Ако ми гласувате доверие, госпожо, нека минем през градините, за да избегнем срещата с него.

Малката групичка зави наляво и след като оставиха конете в конюшнята, Анжелик и нейните придружители отидоха в оранжерията — приятно място с безброй водоскоци.

Ала едва седнали пред закуската от плодове и ледени напитки, един паж дойде да извести Анжелик, че граф дьо Пейрак я вика при себе си.

В галерията до входа тя завари мъжа си в компанията на благородника и монаха, които бе зърнала преди малко.

— Това е абат Беше, видният учен, за когото архиепископът ни е говорил — каза Жофре. — Представям ви също така шевалие дьо Жермонта, племенник на Негово Преосвещенство.

Монахът беше висок и слаб. Гъстите му вежди бяха надвиснали над доста приближените му очи с неспокоен поглед, в който пламтеше трескава мистична светлина. От шаячното му расо се подаваше дълъг мършав врат с изпъкнали жили. Спътникът му сякаш го придружаваше, за да подчертае разликата помежду им. Колкото шевалието имаше вид на жизнерадостен бонвиван, толкова монахът беше изпосталял от самобичуване. Шевалие дьо Жермонта беше с цветущ тен и порядъчно за своите двадесет и пет години шкембенце. Огромните руси букли на перуката му падаха върху дрехата от син сатен, украсена с безброй розови панделки. Късата поличка бе толкова широка и богато гарнирана с дантели, че при подобно изобилие от фльонги и волани благородническата му шпага изглеждаше съвсем неуместна. Той помете плочника пред Анжелик с щраусовото перо на широкополата си филцова шапка и й целуна ръка, но след като се изправи я изгледа така дръзко, че тя се възмути.

— Сега, когато съпругата ми е вече тук, можем да отидем в лабораторията — каза граф дьо Пейрак.

Монахът едва не подскочи и смаян сведе поглед към Анжелик.

— Значи ли това, че госпожата ще влезе в светилището и ще присъства на разговорите и опитите, към които благоволявате да ме приобщите?

Графът изкриви лице в иронична гримаса и погледна дръзко до неприличие госта си. Знаеше до каква степен изразът на лицето му впечатлява хората, които го виждат за пръв път, и със злобна наслада се отдаваше на тази игра.

— Отче, в писмото ми до монсеньора, съдържащо съгласието ми да ви приема съгласно неговото многократно изразявано пред мен желание, аз го осведомих, че при това, нека го наречем посещение, биха могли да присъстват лица по мой избор. Ето че Негово Преосвещенство е избрал ваш придружител да бъде господин шевалието, в случай че погледът ви не забележи всичко, което би било желателно да се види.

— Но, господин графе, вие като учен не може да не знаете, че присъствието на жена абсолютно противоречи на херметическата традиция, според която не може да се постигне никакъв резултат, ако има противоположни флуиди…

— Представете си, отче, че в моята научна работа резултатите винаги са верни и не зависят нито от настроението, нито от общественото положение на присъстващите лица.

— Според мен това е чудесно! — възкликна шевалието с доволен вид. — Не крия, че изпитвам по-голяма слабост към една красива жена, отколкото към стъклениците и старите гърнета. Ала чичо ми държеше да придружавам Беше, за да понавляза в естеството на новата си служба. Да, чичо ми ще откупи за мен сана на главен викарий, отговорен за три епархии. Само че той е страшен човек. Ще направи този жест само при едно условие — ако се подстрижа за монах. Признавам, лично аз бих се задоволил само с облагите.

Докато разговаряха, те се насочиха към библиотеката, която графът държеше да им покаже най-напред. Монахът Беше, за когото това посещение бе неочакван и изключителен шанс, дълго лелеян в мечтите, задаваше безброй въпроси, на които Жофре дьо Пейрак отговаряше с търпеливо примирение.

Анжелик вървеше зад тях двамата, придружена от шевалие дьо Жермонта. Колкото до него, той не изпускаше повод да я докосне или да й отправи предизвикателен поглед.

„Голям простак наистина — рече си тя. — Прилича на дебело прасенце сукалче, обкичено с цветя и дантели за новогодишната трапеза.“

— Трудно ми е да разбера — изрече младата дама гласно — каква е връзката между вашето посещение в лабораторията на съпруга ми и новия ви духовен сан.

— Признавам, че и аз като вас недоумявах, но чичо ми пространно ми обясни всичко. Изглежда, че Църквата не е нито толкова богата, нито толкова могъща колкото изглежда и най-вече колкото би трябвало да бъде. Чичо ми се оплаква и от фаворизирането на кралската власт за сметка на правата на отделните провинции, като Лангдок например. Все повече окастрят доходите на Църквата и дори на местния парламент, който, както знаете, той оглавява лично. Местната власт е заета от интенданта на провинцията и неговите агенти, полицаи, финансисти и военни. И на това нахлуване на безотговорни кралски служители чичо ми би желал да противопостави съюза на провинциалните големци. Той вижда, впрочем, че вашият съпруг натрупва колосално богатство, без от това да са облагодетелствани нито градът, нито Църквата.

— Но, господин Шевалие, ние даряваме средства за благотворителни цели.

— Това не задоволява архиепископа. Той би желал съюзяване.

„За ученик на великия инквизитор е твърде елементарен, освен ако просто не си е научил добре урока!“

— И така — продължи тя, — монсеньорът е на мнение, че всички богатства в тази провинция би трябвало да се предоставят на Църквата?

— Църквата трябва да заема първото място.

— Начело с монсеньора! Чудесно проповядвате, знаете ли? Не се учудвам, че са ви насочили към попрището на красноречив пастир. Предайте моите комплименти на чичо си.

— Непременно ще го сторя, любезна госпожо. Усмивката ви е очарователна, но ми се струва, че не ме гледате чак дотам нежно. Не забравяйте, че Църквата си остава първата сила, най-вече в нашия Лангдок.

— Това, което най-вече виждам, е, че вие сте кандидат за викарий, въпреки панделките и дантелите ви.

— Богатството е най-доброто средство за убеждение. Чичо ми съумя да го приложи по отношение на мен и сега аз съм изцяло на неговите услуги.

Анжелик рязко затвори ветрилото си. Вече не се учудваше, че архиепископът е оказал доверие на дебелия си племенник. Въпреки коренното различие в характерите, двамата имаха едни и същи амбиции.

В библиотеката, където поради затворените капаци на прозорците цареше полумрак, някой се размърда и стори нисък поклон.

— Я виж ти, какво търсите тук, метр Клеман? — попита графът с лека изненада. — Никой не влиза тук без мое позволение и не си спомням да съм ви давал ключа.

— Моля господин графа за извинение. Нагърбих се лично с поддържането на библиотеката, защото не желаех да поверя грижата за тези ценни книги на някой недодялан слуга.

Той набързо прибра парцала, четката и столчето и се оттегли след още няколко леки поклона.

— Определено — рече с въздишка монахът — тук ще видя много странни неща: жени в лабораторията, а в библиотеката — слуги, ровещи се с нечистите си ръце из ръкописи, в които се съдържа цялата наука! И в края на краищата установявам, че това никак не накърнява репутацията ви? Я да погледнем какво имате тук?

Той откри трудовете на класиците на алхимията в издания с пищни подвързии: „Принципът на съхраняване на телата и мумията“ от Парацелз; „Алхимия“ от великия Албер, „Херметика“ на Херман Курингус, „Експликация 1572“ от Томас Ераст и най-сетне — нещо което го изпълни със задоволство — собствената си книга: „За трансмутацията“ от Конан Беше.

Напълно успокоен и отново изпълнен с доверие, монахът последва своя домакин.

А графът изведе гостите си от двореца и се отправи заедно с тях към крилото, където се намираше лабораторията.

* * *

Още отдалече посетителите забелязаха върху покрива голям комин, от който излизаше крива медна тръба, наподобяваща клюн на апокалиптична птица. Когато още малко наближиха, съоръжението със скриптене се завъртя и те зърнаха черното отвърстие на тръбата, което бълваше черен пушек и сажди.

Монахът отскочи назад.

— Това е обикновен ветропоказател, който активизира тягата на пещите във ветровито време — обясни графът.

— При мен, когато духа вятър, няма тяга в комина.

— Тук е тъкмо обратното, защото аз използвам спадането на налягането, предизвикано от вятъра.

— И вятърът се поставя във ваша услуга?

— Именно. Също така, както задвижва вятърните мелници.

— При тях, господин графе, вятърът завърта мелничните камъни.

— Докато при мен пещите не се движат, но всмукват въздуха.

— Въздухът не може да се всмуква, защото той е празно пространство.

— И все пак ще видите, че коминът има адска тяга.

Монахът три пъти се прекръсти преди да прекрачи прага след Анжелик и графа, а черният Куаси–Ба тържествено ги поздрави с ятагана си, преди да го прибере в ножницата.

В дъното на обширна зала аленееха две пещи. Третата, еднаква с първите две, не беше запалена. Пред тях имаше странни уреди от кожа и желязо, както и някакви медни тръби.

— Това са ковашките мехове, ползвам ги, когато ми трябва особено силен огън, например при топенето на медта, златото или среброто — обясни Жофре дьо Пейрак.

По стените имаше дълги лавици, прикрепени една над друга. Те бяха отрупани с гърненца и стъкленици, върху чиито етикети бяха изписани кабалистични знаци и формули.

— Това са запасите ми от най-различни вещества: сяра, мед, желязо, калай, олово, боракс, аурипимент, арсеник, цинобър, живак, адски камък, сярна киселина. Освен това разполагам с витриол, непречистена азотна киселина, амоняк. На горния рафт са епруветките и съдовете от стъкло, метал и керамика, а ето и ретортите и дестилаторите. В малкото помещение в дъното има складирани скални отломъци, в които се съдържат невидими за окото злато и сребро. Това е сребърен хлорид, който ми донесе от Мексико един испански благородник.

— Господин графът навярно иска да се пошегува с невежеството на един беден монах, като твърди, че това восъчно вещество съдържа сребро, при положение че не забелязвам дори и една лъскава точица.

— Почакайте, сега ще ви покажа.

И графът взе голям въглен от купчината пред пещите. От рафта свали лоена свещ, която запали от жаравата, издълба с желязно шило дупчица във въглена и я запълни със зрънца от сиво–жълтия и полупрозрачен сребърен хлорид, добави и боракс. После взе извита медна тръбичка и я доближи до пламъка на свещта, като духна умело към дупчицата. Двете вещества се стопиха, издуха се, промениха цвета си, а след това се появиха малки мехурчета, които с едно по-силно духване графът сля в блестяща топчица, голяма колкото лещено зърно.

Накрая Жофре дьо Пейрак угаси свещта и с върха на ножа извади малкия искрящ слитък от дупчицата във въглена.

— Ето стопено сребро, което извлякох пред очите ви от тази странна наглед скала.

— Толкова ли просто извършвате и трансмутацията на златото?

— Не извършвам никаква трансмутация. Аз просто извличам благородните метали от рудите, в които те вече се съдържат, само че не във вид на чисти метали.

Монахът не изглеждаше съвсем убеден. Той се покашля и се огледа наоколо.

— Какви са тези тръби и сандъци?

— Канализационни съоръжения за промиване на злато по китайски образец.

Поклащайки глава, монахът се приближи предпазливо до едната пещ, където къкреха няколко гърнета, пълни с червеникава, отчасти разтопена смес.

— Тук виждам прекрасна инсталация, ала тя с нищо не ми напомня „Атанора“ или прословутата „къщичка на пилето на мъдреца“.

Пейрак избухна в смях и едва не се задави, но после, след като се успокои, се извини.

— Прощавайте, отче, ала последната ми колекция от тези достопочтени дивотии бе разрушена от онзиденшната експлозия, на която бе свидетел Негово Преосвещенство.

На лицето на монаха се изписа дълбоко уважение.

— Монсеньорът ми разказа за това. Значи вие успявате да получите нетрайно злато, което експлодира?

— За да не скривам нищо от вас, ще ви кажа, че успявам да получа и избухлив живак.

— Ами философското яйце?

— То е в главата ми!

— Богохулствате! — възкликна разтревожен монахът.

— Каква е тази история за пиле и яйце? — попита Анжелик. — Никой досега не ми е споменавал за тях.

Беше й хвърли презрителен поглед. Ала тъй като видя, че графът прикрива усмивката си, а шевалие дьо Жермонта се прозява съвсем открито, монахът се задоволи с тази непретенциозна аудитория, поради липса на по-добра.

— Във философското яйце се извършва Великото превращение — започна той, като прикова огнения си поглед в невинните очи на младата жена. — В него участват чистото злато, сиреч Слънцето, и финото сребро, тоест Луната, към които се присъединява живачната амалгама или Меркурий. Херметикът използва философското яйце, за да ги подложи на нарастващо и намаляващо нагряване върху добре темпериран огън, а именно Вулкан. В резултат се развиват семенните зародиши — Венера. Ето това е философският камък — самозараждащо се вещество, което е видимо за очите. От този момент нататък реакциите в яйцето протичат по определен ред. Важно е най-вече да се внимава за появата на трите цвята: черно, бяло и червено, респективно свидетелстващи за гниенето, загубването на част от материята и зачервяването на философския камък. С други думи — за редуването на смъртта и възкръсването, през което според античните философи трябва да премине всяко вегетиращо вещество, за да може да се възпроизведе. Световният Дух, който е всъщност посредник между душата и универсалното тяло, представлява истинската действена причина за всякакъв вид самозараждане, вдъхващо живот на четирите основни елемента… Този дух е скрит в златото, но уви! Той остава там бездеен и затворен. Задачата на мъдреца е да го пусне на свобода.

— И как постъпвате вие, отче, за да освободите този дух, който стои в основата на всичко и е пленник на златото? — попита Пейрак.

Алхимикът обаче не долови иронията му. Отметнал назад глава, той мислено преследваше отколешната си мечта.

— За да бъде освободен духът, е нужен философският камък. Ала и той не е достатъчен. Трябва да се даде тласък, начало на явлението, което ще преобрази всичко в чисто злато.

Той помълча малко, унесен в мислите си.

— След дълги години труд, струва ми се, бих могъл да кажа, че съм постигнал известни резултати. Така например, след като съединих живака (женското начало) с чистото злато (мъжкото начало), поставих тази смес в Атанор или къщичката на пилето на мъдреца — в този храм, светилището, което би трябвало да притежава всяка алхимическа лаборатория. Яйцето, представляващо херметически затворена реторта със съвършено овална форма, за да бъде предотвратено всякакво изпарение, поставих в пещта в съд с пепел. Под въздействието на топлината живакът успя да разтопи златото, ала за жалост жизненият зародиш на моето чисто злато още не беше достатъчно укрепнал и успях да трансформирам само повърхностния слой на метала, но не и вътрешността.

— Ала вие навярно сте правили опити да подсилите този ваш агонизиращ зародиш? — попита Жофре дьо Пейрак и в очите му проблесна закачливо пламъче.

— Да, при това на два пъти и, струва ми се, бях доста близо до целта. Ето как постъпих първия път. Дванадесет дни изкисвах в сок от млечка, синчец и тученица оборски тор. После дестилирах сместа и получих червеникава течност. В нея отново накиснах тор. Появиха се червеи, които се изпоядоха помежду си, но един оцеля. Изгорих го и след като стана на пепел, смесих останките му с витриол и други съставки. Само че резултатът бе незавиден.

— Пфу! — възкликна отвратен шевалие Жермонта.

Анжелик хвърли смаян поглед на съпруга си, който обаче запази пълно спокойствие.

— А втория път какво направихте? — попита той.

— Втория път бях извънредно обнадежден. Един пътешественик, озовал се след корабокрушение на непознат бряг, ме беше снабдил с девствено чиста пръст, върху която не беше стъпвал човешки крак. Всъщност, точно в такава пръст се съдържа семето или зародишът на металите — сиреч, истинският философски камък. Изглежда обаче тази пръст не е била съвсем девствена, защото не получих желаните резултати — с натъжено изражение завърши монахът.

Сега и Анжелик я досмеша и за да прикрие усмивката си, тя попита:

— Нима лично вие, Жофре, не ми споменахте, че след корабокрушение сте се озовали на пустинен остров, сред мъгли и ледове?

Беше подскочи и с грейнали очи сграбчи за раменете граф дьо Пейрак.

— Попаднали сте след корабокрушение на непозната земя? Знаех си аз, подозирах! Значи вие сте човекът, за когото се споменава в херметическите писания? Онзи, който се е върнал от „задната част на света, където се вихрят гръмотевични бури, придружени от силен вятър, градушки и проливен дъжд“. Там, където: „ако подириш, ще намериш търсеното от теб“.

— Вашето описание донякъде отговаря на истината — нехайно отвърна графът. — Ще добавя само една бълваща огън планина, заобиколена от ледове, които ми се сториха вечни. И нито една жива душа наоколо. Там се намира Огнената земя. Спасиха ме моряци от португалски платноход.

— Бих дал живота и дори душата си за шепа девствена пръст! — възкликна Беше.

— Уви, отче, признавам, че не се сетих да взема!

Монахът му хвърли мрачен и подозрителен поглед и Анжелик разбра, че не вярва на думите му.

Младата жена наблюдаваше тримата събеседници, които стояха пред нея сред този странен декор от епруветки и колби. Жофре дьо Пейрак, хромият благородник от Лангдок, се беше облегнал на тухлената стена на една от пещите и високомерно и присмехулно изслушваше доводите на останалите. Без капка стеснение, той показваше, че пет пари не дава за разсъжденията на този Дон Кихот в алхимията и на този отрупан с панделки Санчо Панса. На подобен комичен фон Жофре дьо Пейрак изглеждаше толкова извисен, разкрепостен и изключителен, че сърцето на Анжелик се разтуптя до пръсване под напора на силните чувства.

„Аз го обичам! — внезапно осъзна тя. — Обичам го и се боя за него. Ах, дано нищо не му сторят! Не преди… Не преди…“

Обзета от суеверен страх, Анжелик не посмя да довърши мисълта си: не преди той да ме вземе в прегръдките си…