Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (16)

6

Истеричен смях отекна в пустата галерия. Анжелик спря и се огледа. Смехът продължаваше, достигаше най-остри нотки, сетне падаше ниско като ридание, за да се извиси отново. Смееше се жена. Анжелик не я виждаше. Това крило на двореца, където случайно се бе озовала през жаркия следобед, обикновено бе тихо. Още при първите жеги месец април бе изпълнил с леност и нега двореца Ге Савоар. Пажовете дремеха по стълбите. Анжелик, която не обичаше да спи следобед, бе решила да обходи новия си дом — все още не познаваше всичките му кътчета. Стълбите, залите, галериите, пресечени тук–там от лоджии, бяха безброй. През прозорците се виждаше градът. Между високите ажурни камбанарии прозираше лазурът на небето, край бреговете на Гарона се простираха обширните червеникави кейове.

Всичко спеше. Дългите поли на Анжелик шумоляха по плочника като есенни листа.

Този пронизителен смях бе избухнал внезапно. Анжелик зърна в дъното на галерията една полуотворена врата. Чу се плисък на вода и кикотът рязко секна.

— Сега, след като се успокоихте, ще ви изслушам.

Това бе гласът на Жофре дьо Пейрак.

Анжелик се доближи съвсем тихо до вратата и надникна през процепа. Съпругът й бе седнал. Виждаше се само облегалката на креслото и ръката на Жофре дьо Пейрак, в която димеше една от онези кафяви пръчици, наричани пури.

На плочника пред него, сред локва вода бе коленичила една изключително красива жена, която Анжелик виждаше за първи път. Непознатата бе облечена със скъпа черна рокля и очевидно бе цялата мокра. Празното бронзово ведро до нея свидетелстваше за какво бе послужила ледената вода, предназначена за изстудяване на бутилки с изтънчени вина.

Жената, чиито дълги черни коси бяха полепнали по слепоочията, смаяно гледаше омачканите дантели на ръкавите около китките си.

— Към мен ли? — извика тя със задавен глас. — Към мен ли се отнасяте така?

— Наложително бе, красавице — отвърна й Жофре със снизходителен укор. — Не можех да ви позволя да продължите така да се унижавате пред мен. Никога не бихте ми го простили. Хайде, станете, Карменчита. В тази жега дрехите ви ще изсъхнат бързо. Седнете тук, срещу мен.

Жената с мъка се изправи. Тя беше висока и се отличаваше с разточителната хубост, прославена в картините на Рембранд и Рубенс.

Непознатата се настани в посоченото й кресло. Гледаше право пред себе си с безумен поглед.

— Но какво има? — рече графът и Анжелик потрепери при този глас, който сам по себе си притежаваше чар, убягнал й досега. — Нека разсъдим заедно, Карменчита. Напуснахте Тулуза преди повече от година, за да заминете за Париж със съпруга си, чийто висок пост за вас бе залог за бляскав живот. Отидохте толкова далеч в неблагодарността си към малкото ни провинциално общество, че нито веднъж не пратихте вест. И изведнъж се втурвате в Ге Савоар, крещите, настоявате… Какво искате?

— Любов! — отвърна тя с дрезгав и задъхан глас. — Не мога да живея без теб. Ах, не ме прекъсвай! Нямаш представа как се измъчих през тази дълга година. Да, аз си въобразявах, че Париж ще утоли изцяло ненаситната ми жажда за развлечения и наслади, но насред най-прекрасните дворцови празненства ме обземаше отегчение. Спомнях си за Тулуза, за розовия дворец Ге Савоар. Улавях се как говоря за него с блеснали очи и хората ми се подиграват. Имах любовници, но грубостта им ме отвращаваше. Тогава разбрах: липсваше ми ти. Нощем дълго лежах будна и виждах теб, виждах очите ти, озарени от пламъка на камината, твоите бели ръце…

— И грациозната ми походка — каза той със смях.

Стана и се доближи до нея, като нарочно куцаше по-силно от обикновено. Жената го погледна.

— Не се опитвай да ме отблъснеш, подценявайки себе си. Куцането ти, твоите белези от рани — какво може да бъде всичко това за жените, които си обичал, в сравнение с полученото от теб?

Тя простря ръце към него.

— Сладострастие, ето какво им даваш ти. Преди да те срещна, бях студена. Ти запали в мен опустошителен огън.

Сърцето на Анжелик биеше до пръсване. Тя се страхуваше, без да знае от какво — може би се боеше, че съпругът й ще докосне това прекрасно златисто рамо, предложено така безсрамно.

Ала графът се бе подпрял на масата и пушеше с невъзмутимо изражение. Бе се обърнал в профил към нея и обезобразената страна на лицето му не се виждаше. Внезапно Анжелик разбра с изненада, че открива пред себе си съвсем друг човек, чиито чисти, мъжествени черти ясно се открояваха на фона на гъстата смолисточерна коса.

— Прекалено сладострастните хора не умеят истински да обичат — рече той и нехайно изпусна синьо кълбенце дим. — Спомни си предписанията на куртоазната любов, научени от теб в двореца Ге Савоар. Върни се в Париж, Карменчита, тъкмо той е убежище за хора като теб.

— Ако ме изгониш, ще се оттегля в манастир. Впрочем, и моят съпруг иска да ме заточи там.

— Прекрасна идея, скъпа. Чувам, че в столицата набожността била на мода и там основавали множество благочестиви убежища. Нима кралица Ана Австрийска не купи наскоро прекрасната обител „Вал дьо Грас“, за да настани там бенедиктинките, пък и „Визитасион“ в Шайо се ползва с висок престиж.

Очите на Карменчита гневно заискриха.

— И това е всичко, което можеш да ми кажеш? Готова съм да се погреба в манастир, а ти дори не се трогваш!

— Почти не съм способен да изпитвам състрадание. Ако някой е за окайване в цялата тази история, това е съпругът ти, херцог дьо Меркур, който бе тъй неблагоразумен да те доведе от Мадрид. И повече не ме намесвай в своето вулканично съществувание, Карменчита. Отново ще те подсетя за правилата на галантната любов: „Влюбеният не бива да има повече от една възлюблена“. И още нещо: „Новата обич прокужда старата“.

— За мен ли говориш, или за себе си? — попита тя. Черният цвят на косите и дрехите придаваше мраморна белота на пребледнялото й лице. — Нима говориш така заради онази жена, твоята съпруга? Смятах, че този брак бе осъществен, за да задоволи алчността ти. Някаква история за земя, нали така ми каза? Значи нея си избрал за своя възлюблена?… О, не се съмнявам, че в твоите ръце тя ще бъде забележителна ученичка. Възможно ли е тъкмо ти да се влюбиш в момиче от Севера?

— Не от Севера, а от Поату. Познавам Поату, неведнъж съм ходил там — хубав край, бивше владение на кралство Аквитания. Селяните говорят на наречие, близко до нашия лангдок, пък и Анжелик има тен на южнячка.

— Разбрах, ти не ме обичаш вече! — извика внезапно жената. — Познавам те по-добре, отколкото си мислиш.

Тя се хвърли на колене пред Жофре дьо Пейрак и се вкопчи в елека му.

— Все още не е късно. Обичай ме. Вземи ме. Вземи ме!

Анжелик не можеше да слуша повече и избяга. Тичешком прекоси галерията, после слезе по витата стълба на кулата. На долните стъпала налетя на Куаси–Ба, който свиреше на китара и тихо тананикаше с мекия си кадифен глас някаква песен от своя роден край. Той я посрещна с широка усмивка и поздрави на завален френски:

— Добър ден, госпожо.

Тя не отвърна и продължи да тича. Дворецът се беше пробудил. В големия салон вече се бяха събрали няколко дами с дъсчици за писане в ръка и пиеха освежителни напитки. Една от тях я повика:

— Анжелик, скъпа! Бихте ли ни намерили вашия съпруг? В тая жега нашата „фантазия“^[1] работи твърде вяло, за да можем да дискутираме…

Анжелик не спря, ала намери сили да се усмихне на бъбривките.

— Говорете си! Дискутирайте! След малко ще се присъединя към вас.

Най-сетне тя стигна до своята стая и се хвърли на леглото. „Това е вече прекалено!“ — повтаряше си. Лека–полека обаче бе принудена да признае, че сама не знае защо е толкова разстроена. Тъй или иначе, това бе непоносимо. Така не можеше да продължава.

Анжелик яростно захапа дантелената си кърпичка и мрачно се огледа наоколо. Прекалено много любов, ето какво я вбесяваше. Всички говореха за любов, обсъждаха любовта в този дворец, в този град, където архиепископът мяташе мълнии от амвона и с гръмлив глас обричаше на пъклен огън (поради липсата на кладите на Инквизицията) прокълнатата плът на развратниците и свободомислещите, както и на техните метреси с всичките им бижута и богати тоалети. Проповеди, които визираха най-вече Ге Савоар.

Ге Савоар — весели науки! Какво ли означаваше това? Весели науки? Нежни познания? Тази тайна разпалваше огън в хубавите очи, караше красивите гърди да дишат учестено, вдъхновяваше поетите, увличаше музикантите. И маестрото на този нежен и безумен балет беше сакатият, ту подигравателен, ту сантиментален магьосник, покорил Тулуза със своето богатство и развлечения! Никога след епохата на трубадурите Тулуза не бе виждала подобен размах, подобен триумф. Тя се беше отърсила от гнета на Севера и отново откриваше истинското си предназначение…

— О, колко го мразя, ненавиждам го! — извика Анжелик и тропна с крак.

Тя силно разлюля позлатеното звънче и когато Маргьорит влезе, Анжелик й нареди да приготви всичко за нейното незабавно заминаване за малката къща на брега на Гарона.

 

 

Нощта се беше спуснала вече. Анжелик дълго стоя на балкона на своята стая. Постепенно спокойствието на речния пейзаж уталожи силната й възбуда.

Тази вечер тя не беше способна да остане в Тулуза, да се разхожда с карета по булевард Фериа, за да слуша певците, а сетне достолепно да изиграе ролята си на домакиня на празничната вечеря, която граф дьо Пейрак възнамеряваше да даде в градините, на светлината на венециански фенери. Очакваше съпругът й почти насила да я върне, за да посрещат гостите, ала от града не дойде вестоносец, който да повика бегълката. Така тя реши, че не се нуждаят от нея. Не бе нужна никому тук. Беше чужденка.

Когато разбра, че Маргьорит е разочарована, загдето не ще присъства на градинското увеселение, Анжелик я изпрати обратно в двореца, като задържа при себе си само една млада камериерка и няколко души пазачи — предградието на Тулуза, където благородниците строяха своите вили, не бе защитено от крадците и испанските дезертьори.

Останала сама, Анжелик се помъчи да се съсредоточи и разбере какво става в сърцето й. Тя опря чело о каменния парапет и тъжно си помисли:

„Никога няма да проумея любовта“.