Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (15)

5

Посетителят бе потънал в прах. Яздеше кон и идваше от Лион през Ним. Беше доста висок, около тридесет и пет годишен мъж. Започна на италиански, после премина на латински, който Анжелик почти не разбираше, и накрая заговори на немски език.

Именно на немски — езикът, който й беше добре познат от детството, графът представи гостенина си на своята съпруга.

— Професор Бернали от Женева ми оказва голямата чест да дойде да разговаряме лично по проблеми на науката, за които от дълги години поддържаме редовна кореспонденция.

Чужденецът се поклони с чисто италианска галантност и заля Анжелик с порой от извинения. Навярно щял да досади с абстрактните си разсъждения и формули на пленителната дама, която се нуждаела от по-леки занимания.

Донякъде от инат, донякъде от любопитство, Анжелик помоли за разрешение да присъства на разговора. Все пак, за да не прояви недискретност, тя седна чак до големия прозорец, който гледаше към двора.

Беше зима, земята бе скована от сух студ, ала слънцето още не се беше скрило. От дворовете долиташе миризмата на мангалите, край които се топлеха ратаите.

Анжелик бродираше и се вслушваше в думите на мъжете, които седяха един срещу друг до мъждукащия в камината слаб огън.

Най-напред заговориха за съвършено непознати на Анжелик личности: за английския философ Бейкън, за французина Декарт, за френския инженер Блондел, от когото много се възмущаваха, тъй като се говорело, че смятал теориите на Галилей за безплодни парадокси.

От всичко това накрая Анжелик разбра, че новопристигналият е страстен привърженик на този Декарт, когото съпругът й, тъкмо обратното, изобщо не одобрява. Заел своята любима небрежна поза в дълбокото тапицирано кресло, Жофре дьо Пейрак имаше мъничко по-сериозен вид, отколкото когато обсъждаше с дамите римите на някой сонет. Свободното му държание рязко се отличаваше от поведението на събеседника му, който седеше като статуя на самия ръб на стола си, изцяло погълнат от вълнението, предизвикано от разговора.

— Вашият Декарт сигурно е гений — казваше графът. — Ала това не означава, че във всичко и за всичко има право.

Италианецът се разпали.

— Любопитен съм да узная какво слабо място сте му намерили. Хайде да видим! Ето един учен мъж, първият, който се противопостави чрез експерименталния си метод на схоластиката и на абстрактните и религиозни идеи. Вместо да съдим за нещата както преди, изхождайки от абсолютни принципи, занапред ще ги преценяваме след задълбочени изследвания и опити, за да извлечем едва после математическите закони. Това именно дължим на Декарт. Как вие, който твърдите, че притежавате реалистичен ум, тъй ценен от хората на Ренесанса, можете да се опълчвате срещу тази система?

— Аз я приемам, повярвайте ми, приятелю. Убеден съм, че без Декарт науката не би успяла да изплува изпод пластовете глупост, където я бяха погребали през последните няколко века. Ала го упреквам в това, че не е бил достатъчно откровен спрямо собствения си гений. В неговите теории се срещат фрапантни грешки, но аз не желая да ви противореча, щом вие сте убеден в противното.

— Дойдох от Женева през снегове и реки, за да приема вашето предизвикателство относно Декарт. Така че — слушам ви.

— Да вземем като пример принципа за гравитацията, тоест, за взаимното привличане на телата и неговата последица — факта, че телата биват притегляни от земята. Декарт твърди, че когато две тела се сблъскат, едното може да задвижи другото само ако първото притежава по-голяма маса. Съгласно този принцип, ако една коркова топка се удари в чугунена, тя не ще успее да я отмести.

— Това е съвсем очевидно. И позволете ми да спомена формулата на Декарт, че аритметичният сбор от величините в движение остава постоянен за различните части на Вселената.

— Не! — извика Жофре дьо Пейрак и се изправи толкова рязко, че Анжелик изтръпна. — Не, тази очевидност е привидна и Декарт я е изследвал експериментално. За да открие заблудата си, достатъчно би било да изстреля с пистолет оловен куршум с тегло една унция в парцалена топка, по-тежка с две ливри. Щеше да се отмести топката.

Бернали смаяно изгледа графа.

— Признавам, че ме обърквате, но дали правилно сте избрали този пример? При стрелбата с пистолет може би се намесва един нов елемент?… Как да го нарека: натиск, сила?…

— Той чисто и просто се нарича скорост. Ала този елемент не е свойствен само на стрелбата. Той е налице винаги, когато дадено тяло се премества в пространството. Онова, което Декарт нарича количество движение, представлява закон за скоростта, а не аритметичен сбор от двете неща.

— А ако приемем, че законът на Декарт е неверен, кой е другият, който вие признавате?

— Законът на Коперник за взаимното привличане на телата — това невидимо свойство, подобно на качеството на магнита, което не се поддава на измерване, ала не може и да се отрече.

Закрил с ръка устата си, Бернали се умисли.

— Разсъждавал съм много върху това и съм спорил със самия Декарт. Срещнахме се в Хага преди той да замине за Швеция, а там, уви, почина. И знаете ли какво ми отговори? Заяви, че трябвало да отхвърлим закона за привличането, защото в него имало „нещо окултно“ и го намирал априори за еретичен и подозрителен.

Граф дьо Пейрак гръмко се разсмя.

— Декарт бе страхливец и явно най-вече го е било грижа да не се лиши от пенсията, която му отпускаше Мазарини. Помнел е за несретника Галилей, който, за да се спаси от изтезанията на Инквизицията, се отказал от „еретичната“ си теория за движението на Земята, а впоследствие, преди да умре, изрекъл с въздишка: „И все пак тя се върти…“. Затова когато Декарт в своя трактат за Вселената донякъде възприема теорията на Коперник за движенията на небесните тела, всъщност се въздържа да потвърди движението на Земята. Ограничава се само с изявлението: „Земята не се движи, тя е увлечена от вихър“. Очарователна хипербола, нали?

— Виждам, че не сте привърженик на горкия Декарт — отбеляза женевецът. — И все пак го считате за гений.

— Ядосвам се на изключителните умове, когато проявяват малодушие. Декарт, за жалост, е имал грижата да оцелее и да осигури насъщния си, а него дължал единствено на великодушието на високопоставените. Ще добавя, че макар и гений на чистата математика, според мен той не е бил тъй силен в областта на динамиката и физиката. Опитите му, що се касае до падането на телата, ако изобщо ги е правил и са били достоверни, са в зачатъчно състояние. За да ги допълни, е трябвало да изтъкне един необичаен, ала според мен не невъзможен факт: въздухът не представлява пустота.

— Какво искате да кажете? Ще ме подлудите с вашите парадокси!

— Смятам, че въздухът, сред който се движим, е всъщност плътен елемент. За нас той е като водата за рибите: среда, притежаваща известна еластичност и устойчивост. С една дума — вещество, невидимо за очите, ала действително съществуващо.

— Ще ме подлудите — повтори гостенинът.

Той се изправи и се заразхожда развълнувано из стаята. После се закова на място, понечи да каже нещо, но само поклати глава и отново седна пред камината.

— Бих се изкушил да ви сметна за луд — добави той, — ако нещо в мен не ме караше да ви вярвам. Вашата теория може би е венецът на моето проучване върху течностите в движение. О, никак не съжалявам, че предприех това опасно пътуване. То ми достави голямата радост да разговарям с един изтъкнат учен. Пазете се обаче, приятелю: щом моя милост, чиито думи далеч не са така дръзки като вашите, имам славата на еретик и бях принуден доброволно да се самозаточа в Швейцария, с вас какво ще стане?

— Но аз не се опитвам да убеждавам никого, освен посветили се на науката умове, които биха могли да ме разберат — отвърна графът. — Нямам дори амбицията да напиша труд за своите занимания и да го издам. Отдавам се на науката с такава наслада, с каквато съчинявам стихове и песни в компанията на приятни дами. Спокоен съм в своя дворец в Тулуза. Кой би дошъл тук, за да се заяжда с мен?

— Окото на властта е вездесъщо — отбеляза Бернали и се огледа неспокойно.

В същия миг Анжелик долови някакъв лек шум. Стори й се, че завесата пред едната от вратите едва забележимо помръдна. Тя изпита тягостно чувство и от този момент вече разсеяно слушаше беседата на двамата мъже. Погледът й неволно се спираше върху лицето на Жофре дьо Пейрак. Здрачът на ранната зимна вечер изпълваше стаята и смекчаваше обезобразените черти на благородника. Черните му очи бяха пълни с плам, той изричаше с небрежна усмивка дори най-сериозните си мисли. В сърцето на Анжелик се прокрадна смут.

Бернали се оттегли, за да се преоблече за вечеря. Анжелик пусна пердето на прозореца. Прислужниците поставиха на масата свещници и разпалиха тлеещия огън. Жофре дьо Пейрак стана от креслото и се доближи до нишата, където бе седнала съпругата му.

— Много сте мълчалива, мила моя. Впрочем, това е нещо обичайно за вас. Не ви ли отегчиха нашите приказки?

— Не, напротив, заинтригувана съм — отвърна Анжелик след кратко мълчание и за пръв път погледът й не се изплъзна от погледа на съпруга й. — Не твърдя, че разбрах всичко, но ще ви призная: тези спорове ми допадат повече от дискусиите за поезията на дамите и на техните пажове.

Жофре дьо Пейрак се приведе и се вгледа внимателно в Анжелик.

— Вие сте една странна малка женичка. Изглежда започвате да се опитомявате, ала не преставате да ме смайвате. Опитах какво ли не, за да прелъстя жената, която желая, ала никога не ми беше хрумвало да използвам и математиката в своята игра.

Анжелик не успя да възпре усмивката си и страните й пламнаха. Леко смутена, тя сведе очи към ръкоделието си и за да смени темата на разговора, попита:

— Значи вие се занимавате с физически опити в тайнствената си лаборатория, която тъй ревностно охранява Куаси–Ба?

— И да, и не. Имам някои измерителни уреди, но се занимавам в лабораторията главно с химически изследвания на металите, да речем, на златото и среброто.

— Алхимия — развълнувано произнесе Анжелик и видението на замъка на Жил дьо Рец тутакси изплува пред очите й. — Защо златото и среброто не ви излизат от ума? — с внезапна жар попита тя. — Човек би казал, че ги търсите навред, не само в своята лаборатория, ала и в Испания, и в Англия, та дори и в нашия малък оловен рудник в Поату… А Молин ми каза, че притежавате и златна мина в Пиренеите. Защо ви е толкова злато?…

— Много злато и сребро са нужни, за да бъде човек свободен, госпожо. Чуйте какво казва Андре льо Шаплен като мото на ръкописа си „Изкуството да обичаш“: „За да се занимаваш с любов, не трябва да имаш материални грижи!“.

— Не си въобразявайте, че ще ме спечелите с подаръци и пари — рече Анжелик и отново се затвори в себе си.

— Нищо не си въобразявам, скъпа. Чакам ви. Въздишам. „Всеки влюбен трябва да бледнее в присъствието на своята възлюблена“. И аз бледнея. Може би намирате, че не съм достатъчно блед? Зная, че горещо се препоръчва на трубадурите да коленичат пред дамата на сърцето си, ала това движение трудно се удава на моя крак. Извинете ме! Но бъдете сигурна, че ведно с божествения поет Бернар дьо Вантадур бих могъл да възкликна: „Любовните терзания, на които ме подлага хубавицата, чийто покорен роб съм аз, ще бъдат причина за смъртта ми!“ Умирам, госпожо!

Анжелик поклати укорително глава и се разсмя.

— Не ви вярвам. Нямате вид на умиращ… Усамотявате се в лабораторията си или обикаляте дворците на префинените тулузки дами, за да ги напътствате в поетичните им творения.

— Нима ви липсвам, госпожо?

Тя се поколеба с усмивка на устните — искаше й се да запази шеговития светски тон.

— Липсват ми развлечения, а именно вие сте олицетворение на Развлечението и Разнообразието.

Анжелик отново се зае да бродира. Вече не знаеше дали я привлича, или плаши изражението, с което понякога я гледаше Жофре дьо Пейрак при тези забавни словесни игри, които светският живот многократно им предоставяше. Той внезапно спираше да я провокира с шегите си и сред настъпилата тишина Анжелик сякаш се поддаваше на някаква странна власт, която я обгръщаше и изгаряше. Имаше чувството, че дрехите й изчезват, малките й гърди напираха под дантеления корсаж, изпитваше желание да затвори очи…

„Възползва се от това, че е приспал недоверието ми, за да ме омагьоса“ — рече си тази вечер тя в миг на сладостна уплаха.

Жофре дьо Пейрак привличаше жените. Анжелик не би могла да отрече този факт, който отначало я смайваше, ала сега вече ставаше разбираем. От вниманието й не беше се изплъзнало вълнението на красивите й приятелки, които се разтреперваха само щом чуеха да приближават по коридора неравните стъпки на хромия благородник. Достатъчно беше той да се появи и цялата дамска компания изпадаше в някаква странна трескавост. Графът умееше да разговаря с жените. Намираше хапливи и нежни слова, владееше тайната да изрази с думи онова, което създава впечатлението, че си отличена сред всички останали. Самата Анжелик леко настръхваше от неговия ласкав глас. Прималяваше й при спомена за поверителния разговор с дойката Фантин: „Той примамва младите жени със странни песни…“.

Когато Бернали се появи отново, Анжелик стана, за да го посрещне. Тя докосна граф дьо Пейрак и неволно съжали, че той не протегна ръка да я прегърне през кръста.