Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (13)

3

На идния ден четири карети и две тежки каруци поеха към Нийор. Анжелик с болка осъзнаваше, че това шествие от коне и кочияши, тези викове и това скърцане на колелета са в нейна чест. Толкова прахоляк се вдигна заради госпожица дьо Сансе, която никога не бе имала друга свита, освен стария наемник, въоръжен с пика, че това бе наистина нещо невъобразимо. Лакеи, слугини, музиканти бяха струпани в големите каруци ведно с багажа. Този кортеж от мургави сватбари се движеше по огрян от слънцето път сред нацъфтели овощни градини. Сподирян от смехове, песни, дрънкане на китари, той оставяше подире си ведно с миризмата на коне, стремежа към безгрижен живот.

Децата на Юга се завръщаха в своя жарък край, ухаещ на вино и чесън.

Сред тази весела компания единствен господин Клеман Тонел се държеше важно. Ангажиран извънредно за сватбените тържества, продължили цяла седмица, той бе помолил отначало да го върнат в Нийор, така че нямаше да има нужда от придружители. Ала още първата вечер домоуправителят отиде при Анжелик, за да й предложи услугите си било като домоуправител, било като камериер. Обясни й, че е бил на служба в Париж при знатни сеньори, чиито имена назова. Бил дошъл в Нийор, откъдето е родом, за да уреди наследството на баща си, местния месар, и през това време един прислужник, голям интригант, го изместил от службата при последните господари. Оттогава търсел почтени и знатни люде, на които да бъде полезен.

Дискретен и интелигентен, Клеман бе спечелил благоразположението на прислужницата Маргьорит. Тя потвърди, че един нов, тъй изискан прислужник ще бъде приет с голямо удоволствие в двореца в Тулуза. Според нея, господин графът се обграждал с хора всякакви и от всякакъв цвят, негодни да направят и едно нещо както трябва. Всеки само се шляел по слънцето, а най-ленив бил безспорно домоуправителят, уж натоварен да ги ръководи — Алфонсо.

И така, Анжелик ангажира метр Клеман. Без да осъзнава защо, нещо в него я смущаваше, ала му беше благодарна, че не говори като останалите, тоест няма онзи непоносим акцент, който вече я вбесяваше. В крайна сметка, именно този хладен, гъвкав и прекалено сервилен, до вчера непознат прислужник занапред щеше да представлява за нея родния й край.

Щом отминаха Нийор, столицата на блатата с нейната масивна и черна, сякаш излята от желязо кула, екипажът на госпожа дьо Пейрак бързо се понесе към светлината. Почти незабелязано за себе си, Анжелик се сблъска с един съвсем необичаен пейзаж, без сенки, набразден от лозя надлъж и нашир. Когато заобиколиха Бордо, зелена царевица измести лозята. Недалеч от Беарн пътниците се отбиха в замъка на господин Антонен дьо Комон, маркиз дьо Пегилен, херцог дьо Лозюн.

Анжелик се изненада и същевременно й стана забавно при вида на дребничкия мъж, чието изящество и духовитост според д’Андихос му били създали репутацията на „най-ухажваното момченце в двора“. Самият крал, който се опитвал да бъде сериозен, независимо от младостта си, не можел да устои на остроумните забележки на Пегилен, каращи го да избухва в смях дори посред кралския съвет. Сега Пегилен беше в своите владения, за да изкупва някакво безочие, спрямо господин Мазарини, надхвърлило всички граници. Не изглеждаше кой знае колко натъжен и разказваше хиляди историйки.

Съвсем несвикнала с галантния жаргон, който бе тогава на почит сред придворните, Анжелик не проумяваше и половината от разказите му, ала престоят в дома му беше приятен и забавен, и тя се отпусна. Херцог дьо Лозюн изрази възторга си от нейната красота и й поднесе комплименти в стихове, които импровизира начаса.

— Ах, приятели мои! — възкликна той. — Питам се дали Златният глас на кралството не ще загуби най-високата си нота?

Така Анжелик за пръв път чу да се споменава за Златния глас на кралството.

— Това е най-великият певец на Тулуза — бе обяснението. — След великите трубадури на средните векове, Лангдок не е познавал втори такъв! Вие ще го чуете, госпожо, и не може да не се поддадете на неговото обаяние…

Анжелик прилежно се опитваше да не разочарова домакините с хладното си изражение. Всички тези хора бяха симпатични, понякога тривиални, но пък мили. Жежката мараня, керемидените покриви, листенцата на цъфналите ягоди бяха с цвета на бялото вино, а духовете бяха леки като него.

Само дето колкото повече се доближаваха до целта, толкова по-голяма тежест лягаше на сърцето на Анжелик.

Преди да влязат в Тулуза, се отбиха в едно от обиталищата на граф дьо Пейрак — белокаменен замък в стил Ренесанс. Анжелик се наслади на комфорта в една от залите, в която имаше басейн, застлан с мозайка. Едрата Марго се суетеше около господарката си. Тя се боеше да не би прахът и горещините по пътя да са направили още по-тъмен тена й, чиято матова топлота камериерката тайно не одобряваше. Намаза я с различни мазила и й заръча да лежи неподвижно на една кушетка, докато й правеше масаж, след който последва обезкосмяване. Анжелик не беше шокирана от този обичай, който, докато във всички градове още имаше римски бани, се практикуваше и от простолюдието. Сега го спазваха само девойките от висшето общество. Считаше се за неприлично някоя грандама да запази върху тялото си и най-малкия излишен мъх. Ала докато се престараваха да придадат на тялото й съвършенство, Анжелик неволно изпитваше едва ли не ужас.

„Той няма да ме докосне — повтаряше си тя. — По-скоро ще се хвърля през прозореца.“

Ала нищо не можеше да спре безумния вихър, който вече я бе увлякъл.

На другата сутрин, болна от страх, тя за последен път се качи в каретата, която за броени часове щеше да я отведе в Тулуза. Маркиз д’Андихос седна до нея. Той ликуваше, тананикаше, бърбореше.

Анжелик обаче не го слушаше. От няколко минути бе забелязала, че кочияшът задържа конете. На стотина крачки от екипажа тълпа от хора и конници бе преградила пътя. Когато каретата спря, се чуха песни и викове в такт с ритмичното биене на тамбурините.

— Кълна се в Сен Северен! — възкликна маркизът и скочи от мястото си. — Струва ми се, че вашият съпруг идва да ни посрещне.

— Вече?

Анжелик усети, че пребледнява. Пажовете отвориха вратичките. Трябваше да слезе на пясъчния път, под безпощадното слънце. Небето бе тъмносиньо. Горещ полъх долиташе от пожълтелите царевични ниви, ширнали се наоколо. Пъстроцветната група, която танцуваше фарандола, все повече се приближаваше. Цял рояк дечурлига със странни костюми на червени и зелени ромбове шеметно се премяташе пред конете, чиито ездачи бяха нагласени с чудновати дрехи от розов сатен и обкичени с бели пера.

— Принцовете на любовта, италианските артисти! — възбудено извика маркизът и разпери ръце: възторжен жест, опасен за съседите му. — Ах, Тулуза, Тулуза!…

Тълпата се раздели. Появи се висок, нехайно поклащащ се силует на мъж, облечен в пурпурно кадифе, който се подпираше на абаносов бастун.

Докато той се приближаваше с куцукане, в рамката на пищната черна перука се открояваше все по-ясно едно лице, толкова неприятно за гледане, колкото и походката. Два дълбоки белега, пресичащи слепоочието и лявата буза, държаха клепача полузатворен. Устните бяха плътни, лицето гладко обръснато, нещо, което не беше на мода и правеше още по-необичайна външността на това чудато плашило.

„Това не е той — примоли се Анжелик. — Господи, помогни ми, дано не е той!“

— Вашият съпруг, граф дьо Пейрак, госпожо! — произнесе до нея маркиз д’Андихос.

Тя стори заучения реверанс, като доста го проточи. В уплахата си забелязваше смешни подробности: диамантените токи на обувките на графа, както и това, че токът на едната от тях е доста по-висок, за да смекчи куцането; чорапите с плисета и бродерия, помпозния костюм, шпагата, огромната бяла дантелена яка.

Заговориха я, тя нещо отвърна. Думкането на тамбурините, примесено с гръмките звуци на тромпетите, бе оглушително. Когато Анжелик отново се озова в каретата, сноп рози и букети от теменуги паднаха в скута й.

— Цветята или „върховните радости на живота“ — изрече нечий глас. — Те царуват над Тулуза.

Анжелик си даде сметка, че вече не маркиз д’Андихос, а онзи, другият, седи до нея.

За да не вижда ужасното му лице, тя се наведе към цветята.

След малко изникна градът с множество стърчащи кули и червени камбанарии. Шествието пое по тесните улички, тези дълбоки и сенчести коридори от застинала пурпурна светлина.

В двореца на граф дьо Пейрак преоблякоха Анжелик във великолепна рокля от бяло кадифе, гарнирана с бял сатен. Закопчалките бяха обсипани с диаманти. Докато довършваха тоалета, прислужничките й поднасяха ледени напитки. На обяд, сподиряно от тържествен камбанен звън, шествието се отправи към катедралата. Архиепископът очакваше младоженците в преддверието.

След благословията, съгласно обичая на принцовете, Анжелик прекоси сама вътрешността на храма. Куцукащият благородник вървеше пред нея и внезапно тази висока червена фигура й се стори толкова нелепа под замъглените от тамян сводове, сякаш беше на самия Сатана.

Изглежда, навън целият град празнуваше. Анжелик недоумяваше — толкова много шум заради едно чисто лично събитие, каквото бе нейната женитба с граф дьо Пейрак. Погледът й несъзнателно търсеше другаде зрелището, което караше тълпата така широко да се усмихва и да се радва на клоунските премятания. Ала очите на всички бяха обърнати към нея. Благородниците с огнени погледи и пищно облечените дами се кланяха пред нея.

За да се върнат от храма в двореца, младоженците се качиха на два коня с великолепни покривала. Пътят покрай брега на Гарона беше застлан с цветя и конниците с розови дрехи, които маркиз д’Андихос бе нарекъл „принцове на любовта“, продължаваха да изсипват пълни кошници с рози.

Вляво златисто блещукаше реката, от лодките долитаха високи приветствия.

Анжелик осъзна, че се усмихва почти машинално. Небесната синева и уханието на стъпканите цветя я опияняваха. Изведнъж насмалко не извика. Малките пажове от свитата й, които бе сметнала отначало за маскирани, бяха тъмнолики. Внезапно осъзна, че имат наистина черна кожа. За първи път виждаше негри.

Всичко, което Анжелик изживяваше, несъмнено бе някак нереално. Изпитваше ужасяваща самота, сякаш сънуваше объркан кошмар, за който може би на сутринта ще направи опит да си спомни.

И през цялото време пред очите й се мяркаше огреният от яркото слънце обезобразен профил на мъжа, който се наричаше неин съпруг и когото навалицата възторжено приветстваше.

По паважа звъннаха златни монети. С тях пажовете замеряха хората от тълпата, които се сборичкаха сред прахоляка.

* * *

Дълги бели маси бяха наредени под клонестите дървета в градините на двореца. От чучурите пред входа се лееше вино и уличните минувачи можеха да пият до насита. На самото празненство бяха поканени само знатни люде и буржоа.

Пред Анжелик, която седеше между епископа и мъжа в червени одежди, едно по едно се изнизваха безброй блюда: печени крехки яребички, филе от патица, кървави пържоли от дивеч, пъдпъдъци на тиган, пъстърви, зайци, салати, агнешки чревца, гъши пастет. И десертите — праскови с каймак, всевъзможни сладка, меденки и какво ли още не — също бяха безчет, а пирамидите от плодове имаха височината на негърчетата, които ги поднасяха. Едно подир друго следваха вината във всички възможни нюанси, от най-тъмното бордо, та до най-светлия, златист оттенък.

Анжелик зърна до чинията си нещо, наподобяващо малка златна вила. С този прибор си служеха повечето от присъстващите, като забождаха мръвките, за да ги поднесат към устата си. Тя понечи да последва примера им, ала на няколко пъти не сполучи и предпочете да борави с лъжицата, оставена на масата, защото явно бяха предположили, че Анжелик не умее да си служи с чудатия малък прибор, който всички наричаха „вилица“. Този глупав инцидент още повече засили притеснението й.

Едва ли има нещо по-тягостно и непоносимо от увеселенията, в които сърцето не участва. Скована от страх и ненавист, Анжелик бе напълно изтощена от целия този шум и от това изобилие. Горда по природа, тя с нищо не се издаваше, усмихваше се и успяваше да каже на всекиго по някоя и друга ласкава дума. Благодарение на желязната дисциплина в обителта на урсулинките, Анжелик съумяваше въпреки умората да седи безупречно изправена и да се държи с достойнство. Само едно не успя да си наложи — да се обърне към граф дьо Пейрак, и като осъзнаваше напълно колко е странно това й държание, тя пренесе цялата си учтивост върху другия свой съсед, архиепископа. Този доста красив мъж бе в разцвета на своите четиридесет години. В маниерите му се долавяше някаква благост и светско изящество, ала от сините му очи лъхаше извънреден хлад. Единствено архиепископът сякаш не споделяше общото веселие.

— Какво разхищение! Какво разхищение! — повтори той с въздишка, като се огледа наоколо. — Само като си помисля за всички сиромаси, които всеки ден се трупат пред вратата на епископията, за болните, оставени на произвола на съдбата, за децата от селата на неверниците, които не успяваме да изтръгнем от ереста поради липсата на пари, сърцето ми се облива в кръв. Занимавате ли се с богоугодни дела, дъще?

— Току-що излизам от манастир, монсеньор. Ала за мен ще е цяло щастие да се посветя на милосърдие под вашите напътствия.

Той я погледна проницателно и едва доловимо се усмихна, като самовлюбено вирна понапълнялата си брадичка.

— Благодаря ви за покорството. Ала зная, че една млада господарка на голям дом има безброй задължения, изискващи цялото й време. Тъй че не ще ви откъсна от тях, преди вие самата да изразите подобно желание. Не е ли най-важна обаче за една жена задачата, на която тя би трябвало да посвети всичките си грижи, а именно — да извоюва благотворно влияние върху духа на своя съпруг? Това е напълно по силите на една любяща, ловка съпруга.

Духовникът се наведе над нея и скъпоценните камъчета по епископския му кръст хвърлиха лилави мълнии в очите на Анжелик.

— Една жена може всичко — повтори той, — ала между нас да си остане, госпожо, избрали сте си доста странен съпруг…

„Как ли не, аз съм го избрала… — с ирония помисли тя. — Дали баща ми поне веднъж е зърнал този страшен палячо? Съмнявам се. Татко ме обичаше искрено. За нищо на света не би желал да ме направи нещастна. И ето: той ме виждаше богата, а пък аз самата се виждах обичана… Сестра Сент–Ан все ми повтаряше, че не бива да бъда романтична… Този архиепископ изглежда приятен човек. Да не би с хората от неговата свита да са се сбили пажовете на граф дьо Пейрак, и то в самата катедрала?…“

Междувременно с настъпването на вечерта смазващата жега бе понамаляла. Скоро щяха да открият бала. От гърдите на Анжелик се отрони въздишка.

„Ще танцувам до зори — каза си тя, — ала за нищо на света не ще приема да остана дори за миг насаме с него…“

Тя нервно стрелна с очи съпруга си. Всеки път, щом зърнеше това белязано лице със святкащи като въглени зеници, направо й призляваше. Левият клепач, който бе затворен от зле зарасналата рана, придаваше на изражението на графа някаква зловеща ироничност.

Отпуснат в тапицираното си кресло, той току-що бе захапал нещо като кафява пръчица. Един слуга донесе с маша горящ въглен, който доближи до върха на клечката.

— Ах, графе, примерът, който давате, е за окайване! — възкликна архиепископът и смръщи вежди. — Смятам тютюна за пъклен десерт. Нищо, че го използват по лекарски съвет, уж за да прочистят мозъците си от насъбралата се течност. Аз въпреки всичко трудно бих оправдал употребата му, защото ми се струва, че подобни пациенти изпитват от тютюна нездрава наслада и доста често се извиняват с болестта, за да го смъркат за щяло и нещяло. Пушачите на лула обаче са изметът на нашите кръчми, където глупеят с часове благодарение на това прокълнато растение. За пръв път виждам благородник да пуши тютюн по този вулгарен начин.

— Нямам лула и не смъркам тютюн. А го пуша така, както съм виждал да правят това някои диваци в Америка. Никой не може да ме обвини, че съм груб като мускетар или превзет като някой придворен господинчо…

— Има ли два начина да се прави нещо, вие на всяка цена ще изнамерите трети — отбеляза начумерено архиепископът. — Ето например, в този миг забелязвам още една ваша особеност. Не слагате във виното си нито жабешки камък, нито парченце от рога на еднорог. А кой не знае, че няма по-сигурни предпазни мерки срещу отровата, която нечия неприятелска ръка би могла да сипе в чашата ви. Дори младата ви съпруга се съобрази с този благоразумен обичай. Двете вещества наистина променят цвета си при допир с отрова. Вие обаче никога не ги използвате. Нима се считате за неуязвим или… нямате врагове? — добави духовникът и Анжелик се смая от острия блясък на погледа му.

— Не, монсеньор — отвърна граф дьо Пейрак, — смятам само, че най-добрият начин да се опазите от отровата е нищо да не слагате в чашата, а всичко да поемате през устата.

— Какво искате да кажете?

— Това, че всеки божи ден трябва да поглъщате по мъничко смъртоносна отрова.

— И вие го правите? — извика архиепископът с искрен ужас.

— От най-ранна възраст, монсеньор. Сигурно не знаете, че баща ми стана жертва на флорентинската отрова, макар че жабешкият камък, който слагаше в чашата си, имаше големината на гълъбово яйце. Моята майка, жена без предразсъдъци, потърсила истинския начин, за да предпази поне мен. От един роб, мавър от Нарбона, узнала как човек да се защити от отровата чрез самата отрова.

— Във вашите разсъждения винаги има някакъв парадокс и това ме изпълва с тревога — угрижено произнесе архиепископът. — Човек би казал, че жадувате всичко да реформирате, а кой не знае какъв страхотен безпорядък причини и в църквата, и в кралството думата Реформа. Питам ви отново: защо практикувате този способ, без да сте сигурен в него, след като другите два са напълно изпитани? Разбира се, ако не сте се снабдили с фалшификати. Прекалено много шарлатани се навъдиха сред търговците на подобни предмети. Но един от моите монаси — Беше, който извънредно се е пристрастил към висшите науки и се занимава под мое покровителство с алхимия, ще ви набави напълно достоверни екземпляри.

Граф дьо Пейрак леко се приведе, за да може да вижда архиепископа. При това движение гъстите му черни къдрици докоснаха ръката на Анжелик и тя се отдръпна инстинктивно. В същия миг забеляза, че съпругът й не носи перука и че буйната му коса е дар от природата.

— Интересува ме — заяви графът, — как самият Беше си ги набавя. Като дете съм убивал стотици жаби. И не открих в мозъка на нито една от тях прословутия защитен камък. Колкото до еднорога, обиколил съм целия свят и стигнах до твърдото убеждение, че това е митично животно — сиреч, нещо, което не съществува.

— Казаното се нуждае от потвърждение, господине. Нека отдадем дължимото на мистериите и не се домогваме да узнаем всичко.

— За мен има само една мистерия — отчетливо промълви графът, — как мъж с вашия ум сериозно може да вярва на подобни… измишльотини…

„Господи — помисли си Анжелик, — за пръв път чувам подобна наглост, отправена към духовник с толкова висок сан!“

Тя се обръщаше ту към единия, ту към другия от двамата мъже, чиито погледи се бяха кръстосали. Пръв нейният съпруг изглежда забеляза колко е развълнувана. Отправи й усмивка, която странно разполови лицето му, ала откри снежнобели зъби.

— Простете, госпожо, че спорим така във ваше присъствие. Монсеньорът и аз сме лични врагове.

— Нямам врагове сред човеците! — възмутено извика архиепископът. — Защо забравяте милосърдието, което трябва да обитава сърцето на един Божи служител? Вие може и да ме мразите, ала не и аз. Когато ви гледам, изпитвам тревогата на пастира за заблудената овца. И ако не се вслушате в словата ми, ще съумея да отделя зърното от плявата!

— Ах! — възкликна графът и злокобно се изсмя. — Та това е самият наследник на прословутия Фулк дьо Ньой, епископ и дясна ръка на ужасния Симон дьо Монфор, който издигна кладите на албигойците и превърна в пепелище изтънчената цивилизация на Аквитания! След цели четири века Лангдок оплаква своето разрушено великолепие и тръпне от разказите за тези чудовищни събития. Аз, потомък на най-древен тулузки род, в чиито вени тече кръвта на лигурите и вестготите, се вцепенявам от страх, когато ме погледнете с тези сини очи на северняк. Потомък на Фулк, издънка на другите варвари, които насадиха тук сектантството и нетърпимостта, ето какво се чете в очите ви!

— Семейството ми е едно от най-старите в Лангдок! — извика архиепископът и се надигна от мястото си. Южняшкият му говор стана почти неразбираем за Анжелик. — Самият вие, нечуван безсрамнико, отлично сте осведомен, че половин Тулуза ми принадлежи по наследство! От векове владеем земи в този край.

— Четири века! Само четири века, монсеньор! — възкликна Жофре дьо Пейрак и също се изправи. — Пристигнали сте тук с талигите на Симон дьо Монфор, ведно в опозорените кръстоносци. Нашественик. Човек от Севера! Човече от Севера, какво търсите на трапезата ми?!

Ужасена, Анжелик се питаше дали двамата няма да се хванат за гушите, ала при последните думи на тулузкия граф всички гости весело се разсмяха. Усмивката на архиепископа обаче не беше съвсем искрена. Ала все пак, когато Жофре дьо Пейрак с лек поклон поиска прошка от свещеника, той благосклонно поднесе към устните му сановническия пръстен.

Анжелик бе твърде озадачена, за да се присъедини към бурните изблици на околните. Думите, които двамата мъже си размениха преди миг, съвсем не бяха безобидни, ала е вярно, че за южняците смехът често става прелюдия към най-мрачни трагедии. У тях се долавяше същата пламенна екзалтация, чийто полъх Анжелик бе усетила в детството си, когато слушаше историите на дойката Фантин. Благодарение на това не се чувстваше вече чужденка сред тукашното импулсивно общество.

— Пречи ли ви тютюневият дим, госпожо? — попита внезапно графът, който се наведе и направи опит да улови погледа й.

Тя поклати глава в знак на отрицание. Изтънченият аромат на тютюна засилваше меланхолията й, напомняше й за стария Гийом, седнал пред огнището на голямата кухня в Монтлу. Старият Гийом, дойката, всичко, което бе тъй близко до сърцето й, изведнъж бе останало толкова далече.

В градината засвириха цигулки. Макар и уморена до смърт, Анжелик охотно прие поканата на маркиз д’Андихос. Танцьорите се стекоха в големия, покрит с плочник двор, освежен от струите на фонтан. В манастира Анжелик бе научила доста от танците, които бяха на мода, и не изглеждаше не на място сред благородниците и дамите на тази светска провинция, повечето от които често и дълго бяха пребивавали в Париж. За първи път присъстваше на истински прием и тъкмо когато танците започнаха да й доставят удоволствие, стана някакво раздвижване. Двойките се разпръснаха под натиска на множеството, което се стичаше обратно към празничните маси. Танцьорите запротестираха, ала някой извика:

— Той ще пее!

Другите започнаха да повтарят:

— Златният глас! Златният глас на кралството!