Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (11)

1

Маркиз дьо Сансе разглеждаше дъщеря си Анжелик с нескрито задоволство.

— Монахините са направили от теб съвършена девойка, моя малка дивачке!

— О, не зная дали съм съвършена, зависи — възрази Анжелик, като възвърна някогашния си обичаен жест, разтърсвайки къдравата си грива.

Въздухът в Монтлу с неговия сладникав блатен мирис събуди отново независимия й дух. Тя се съвзе и се изправи като посърнало цвете под благотворен дъжд.

Ала бащинското тщеславие на барон Арман не искаше да се смята за победено.

— Във всеки случай, станала си още по-красива — хубостта ти е надминала всичките ми очаквания. Според мен тенът ти е по-мургав, отколкото би подобавало на очите и косата ти. Ала този контраст не е лишен от очарование. Забелязах, впрочем, че повечето от децата ми имат същия цвят на кожата. Боя се, че това е последната оцеляла капка арабска кръв, която, общо взето, хората от Поату са съхранили. Видя ли братчето си Жан–Мари? Човек би казал, че той е истински мавър! — И без да се замисли, внезапно изтърси: — Граф дьо Пейрак дьо Моран поиска ръката ти.

— Моята ръка? — възкликна Анжелик. — Но аз не го познавам.

— Няма никакво значение. Важното е, че Молин го познава. Той ми гарантира, че не мога да мечтая дори някоя от дъщерите ми да сключи брак, който толкова да ме ласкае.

Барон Арман сияеше. С връхчето на бастуна си той откъсна няколко иглики от насипа край изровения път, където се разхождаше с дъщеря си в тази топла априлска утрин.

Анжелик бе пристигнала предната вечер в Монтлу, придружена от Гийом и своя брат Дьони. Тъй като тя изрази недоумение, че като колежанин Дьони е във ваканция по никое време, той й каза, че е получил отпуск, за да присъства на нейната сватба.

„Каква е пък тази сватбарска история?“ — помисли си девойката. Тя все още не гледаше сериозно на всичко това, ала убеденият тон на баща й я разтревожи.

Баронът почти не се беше променил през изтеклите години. Само няколко посивели косъма се бяха прокраднали сред мустаците и кичура на брадичката, модерна по времето на Луи XIII. Анжелик, която очакваше да го завари сломен и разстроен след смъртта на съпругата му, бе почти изненадана, че общо взето, той е бодър и усмихнат.

Когато излязоха на една ливада над пресушените блата, Анжелик се опита да отклони разговора, който застрашаваше да прерасне в конфликт между двама им, а те едва се бяха срещнали.

— Писахте ми, татко, че сте понесли сериозни загуби поради реквизициите и грабежите на войската през годините на кошмарната Фронда.

— Така е, Молин и аз загубихме почти половината от мулетата и без него щяха да ме тикнат в затвора за длъжници, а преди това щях да съм продал всичките си земи.

— Нима му дължите още много? — обезпокои се тя.

— Уви! От четиридесетте хиляди ливри, които Молин ми зае някога, след пет години усилен труд успях да му върна само пет хиляди, като при това той отказваше да ги вземе, твърдейки, че ми ги е опростил и че това бил моят дял в сделката. Трябваше да му се разсърдя, за да го принудя да приеме парите.

Анжелик му каза, че щом самият управител е сметнал за излишни всички тези разплащания, баща й е сгрешил, когато е упорствал в щедростта си.

— Щом ви е предложил тази сделка, Молин е имал някаква изгода. Той не е от хората, които правят подаръци. Но притежава известна честност и ако ви е опростил тези четиридесет хиляди ливри, това означава, че е взел предвид положения от вас труд, услугите, които сте му оказали, и е сметнал, че те струват точно толкова.

— Вярно е, нашата търговийка с мулета и олово с Испания, която успях да отърва от данъци от Поату, та чак до океана, горе–долу напредва. И в годините, когато не ни ограбват и можем да продадем на държавата онова, което ни остава от износа, покриваме разноските си… Това е вярно.

Барон дьо Сансе изгледа озадачено Анжелик.

— Но колко ясно се изразявате, дъще! Питам се доколко един тъй практичен и прям начин на изказ подхожда за съвсем младо момиче, току-що излязло от манастир.

Анжелик се разсмя, после каза:

— Изглежда, че в Париж именно жените направляват всичко: политиката, религията, литературата и дори науката. Наричат дамите префинени. Те се събират всеки ден в будоара на някоя от тях с остроумни и учени мъже. Домакинята се изляга на ложето си, а гостите се скупчват в тясното пространство около него и разговарят. Питам се дали, когато отида в Париж, да не си създам и аз един такъв кръжок, в който да се бистрят търговията и сделките.

— Какъв кошмар! — възкликна баронът искрено шокиран. — Анжелик, все пак не ми се вярва урсулинките от Поатие да са ви втълпили подобни мисли.

— Те твърдяха, че съм отлична по смятане и разсъждавам повече, отколкото е нужно… Ала в замяна на това много съжаляваха, че не са успели да ме превърнат в примерна християнка… и лицемерка като сестра ми Ортанс. Тя подхранваше у тях надеждата, че ще постъпи в техния орден, ала прокурорът решително се оказа по-привлекателен.

— Дъще, не трябва да ревнувате, защото Молин, когото вие съдите тъй строго, ви е намерил блестяща партия, която сигурно превъзхожда в редица отношения съпруга на Ортанс.

Девойката тропна недоволно с краче и каза:

— Този Молин наистина прекалява! Ако човек ви слуша, не би ли казал, че по-скоро съм негова, а не ваша дъщеря, щом толкова се е загрижил за моето бъдеще.

— Вие навярно грешите, ако се оплаквате от това, скъпо мое дете — рече баща й с усмивка. — Все пак ме изслушайте. Граф Жофре дьо Пейрак е потомък на старите тулузки графове, чието благородство води своя произход от далеч по-ранна дата, отколкото титлите на нашия крал Луи XIV. Освен това графът е най-богатият и най-влиятелният човек в Лангдок.

— Възможно е, скъпи татко, ала все пак не бих могла току-така да се омъжа за човек, когото дори не познавам и когото самият вие никога не сте виждали.

— Но защо? — учуди се баронът. — Всички благородни госпожици се омъжват по този начин. Нито те, нито случаят имат решаваща дума за брака, изгоден за семействата им, и за един акт, в който ангажират не само своето бъдеще, но и своето име.

— Дали поне… дали поне е млад? — попита нерешително момичето.

— Млад? Млад! — измърмори баронът отегчено. — Това е съвсем излишен за една практична личност въпрос. Всъщност, вярно е, че вашият бъдещ съпруг е по-стар от вас с дванадесет години. Но един мъж на тридесет години е в разцвета на своята сила и привлекателност. Небето може да ви дари с много деца. Ще имате дворец в Тулуза, замъци в Алби и Беарн, карети, тоалети… — Господин дьо Сансе млъкна, изчерпал въображението си. — Що се отнася до мен — каза той в заключение, — смятам, че предложението за женитба от мъж, който също никога не ви е виждал, е изключително голямо щастие, на което човек не можеше да се надява дори…

Те повървяха известно време в пълно мълчание.

— Именно — прошепна Анжелик, — според мен това щастие е прекалено изключително. Защо този знатен граф, който притежава всички необходими достойнства, за да избере за съпруга някоя богата наследница, търси вдън Поату момиче без зестра?

— Без зестра? — повтори Арман дьо Сансе и лицето му се проясни. — Върни се с мен в замъка, Анжелик, за да се преоблечеш за разходка. Ще яздим. Искам нещо да ти покажа.

По заповед на барона в двора на имението един ратай изведе конете от обора и бързо ги оседла. Заинтригувана, девойката не задаваше повече въпроси. Когато се качваше на седлото, тя си помисли, че в крайна сметка е предопределена за съпруга и че повечето нейни съученички се омъжваха така — за кандидати, които им представяха родителите. Защо толкова се бунтуваше срещу този проект? Предназначеният за нея мъж не беше старец. Пък и щеше да стане богата…

Анжелик внезапно осъзна, че изпитва някакво приятно физическо усещане, и се почуди на какво ли се дължи. Ръката на ратая, който й бе помогнал да яхне като амазонка коня, се бе плъзнала преди миг по глезена й и сега го милваше нежно. И при възможно най-добра воля този жест не би могъл да се отдаде на невнимание.

Баронът беше влязъл в замъка, за да обуе други ботуши и да смени нагръдника си.

Анжелик трепна от раздразнение и конят направи няколко крачки.

— Какво те прихваща, селяко?

Тя почувства как се изчервява и се ядоса на самата себе си, защото неволно си призна, че пленителна тръпка премина по тялото й от тази краткотрайна милувка.

Слугата, широкоплещест Херкулес, вдигна глава. Кестеняви кичури почти закриваха тъмните очи, които блеснаха с фамилиарна закачливост.

— Никола! — извика Анжелик, а в нея се водеше вътрешна борба между удоволствието, че вижда отново някогашния си другар в игрите, и между смущението от дръзкия му жест.

— А–а, ти си познала Никола — каза барон дьо Сансе, който се приближаваше с големи крачки. — Това е най-големият непрокопсаник в нашия край и една непоправима лудетина. Не го интересуват ни оран, ни мулета. Лентяй и женкар — това е твоето някогашно добро приятелче, Анжелик!

Младежът изглежда изобщо не се засрами от преценките на господаря си. Той продължи да гледа дръзко Анжелик и да се смее едва ли не безочливо. Разтворената му риза оголваше широки, помургавели от слънцето гърди.

— Хей, момче, вземи едно муле и ела с нас! — каза баронът, който нищо не забелязваше.

— Добре, господарю.

Тримата ездачи прекосиха подвижния мост и поеха по пътя вляво от Монтлу.

— Къде отиваме, татко?

— До стария оловен рудник.

— До порутените пещи край владенията на Нийолското абатство?

— Точно така.

Анжелик си спомни за обителта на безпътните монаси, за лудешкото си детско приключение, когато бе решила да замине за Америка, за разказа на брат Анселм за оловото и среброто и разработката на мините през средните векове.

— Не виждам защо това парче необработена земя…

— Това парче земя вече е обработено, сега се нарича Аржантиер и тъкмо то представлява цялата ти зестра. Спомняш си, че Молин поиска от мен да си възвърна наследствените права върху рудника и да издействам освобождаването от данъци на една четвърт от продукцията. След като успяхме да постигнем това, той повика саксонски работници. Като видях колко държи на тази доскоро изоставена земя, един ден му казах, че ще ти я дам за зестра. Струва ми се, че идеята да те омъжи за граф дьо Пейрак е покълнала в изобретателния му ум именно тогава, защото всъщност този тулузки благородник жадува да я купи. Не разбрах много добре какъв вид сделка сключват двамата с Молин. Предполагам, че именно той повече или по-малко е човекът, който получава мулетата и металите, дето изпращаме по море за Испания. Това доказва, че много повече благородници, отколкото някои си въобразяват, живо се интересуват от търговия. Бях склонен обаче да мисля, че граф дьо Пейрак има достатъчно владения и земи, за да не прибягва до похватите, присъщи на простолюдието. Ала може би това го развлича. Казват, че бил голям особняк.

— Ако съм разбрала добре — промълви Анжелик, — вие сте знаели, че тази мина е желана, и сте дали да се разбере, че тя върви в комплект с дъщерята?

— Ама че под странен ъгъл поставяте нещата, Анжелик! Намирам за прекрасно решението да ви дам мината за зестра. Желанието да видим дъщерите си добре задомени е било главната грижа на двама ни с бедната ти майка. А ние в нашето семейство не продаваме земите си. Въпреки най-жестоките трудности сме успели да запазим непокътнати наследствените владения, макар дьо Плеси да е хвърлил око на моите прословути пресушени блата. Но ако омъжа дъщеря си не само за една благородническа чест, а за голямо богатство, това наистина ще ме задоволи. Земята ще си остане наше притежание. Няма да отиде в чужди ръце, а ще стане достояние на нов клон от семейното дърво, на един нов съюз.

Анжелик вървеше малко по-назад, затова баронът не можеше да види изражението на лицето й. Белите зъбки хапеха устните в безсилна ярост. Как да обясни на баща си доколко е унизителен самият начин, по който бяха поискали ръката й, щом като той е толкова убеден, че извънредно ловко е обезпечил щастието на дъщеря си? Тя все пак се опита да продължи борбата.

— Ако си спомням добре, не бяхте ли дали рудника под аренда за десет години на Молин? Значи остават кажи–речи още три години. Как давате за зестра едно място, което друг държи под аренда?

— Молин не само, че е съгласен, но ще продължи да използва мината от името на господин дьо Пейрак. Впрочем работата вече започна, преди три години, както ще видиш сама. Ето че пристигнахме.

След един час езда бяха стигнали до рудника. До днес Анжелик бе смятала, че тази черна мина и протестантските села се намират накрай света. А сега й се стори, че са на две крачки. Грижливо поддържаният път затвърди новото й впечатление. За работниците бе построено малко селце.

Бащата и дъщерята слязоха от конете, а Никола се приближи, за да държи юздите.

Онова унило място, което Анжелик чудесно си спомняше, бе неузнаваемо.

Един водопровод осигуряваше течаща вода и задвижваше няколко вертикално поставени воденични камъка. Чугунени чукове с приглушен грохот стриваха ситните отломъци, докато големите скални късове се раздробяваха ръчно.

Две пещи червенееха и огромни кожени мехове раздухваха пламъците. Черни планини от дървени въглища се извисяваха край пещите, а останалата част от площадката пред мината бе задръстена с купища камъни.

Някои от работниците изхвърляха с лопати скалния пясък, изтласкван от воденичните камъни в дървените гърла на улеите, в които се стичаше водата. Други го изравняваха с мотики.

Доста голяма постройка бе издигната малко встрани и масивните й врати с железни решетки бяха заключени с огромни катинари. Охраняваха я двама мъже, въоръжени с мускети.

— Складът за оловни и сребърни слитъци — обясни баронът.

Много горд, той добави, че някой ден ще помоли Молин да й го покаже.

После заведе Анжелик да разгледа близката мина. Огромни стъпала, всяко с височина четири метра, образуваха нещо като римски амфитеатър.

Тук–там под скалата зееха черни отвори, от които внезапно се появяваха колички, теглени от магарета.

— Тук има десет миньорски семейства от Саксония, опитни леяри и каменоломци. Те и Молин разработиха рудника.

— И каква е годишната печалба? — осведоми се Анжелик.

— И таз добра, никога не съм си задавал подобен въпрос… — призна с леко смущение Арман дьо Сансе. — Нали разбираш, Молин си плаща редовно арендата. Той пое и всички останали разноски. Тухлите за пещта са внесени от Англия, а навярно и от Испания контрабанда през Лангдок.

— И по всяка вероятност с посредничеството на онзи, когото сте ми отредили за съпруг.

— Напълно е възможно. Изглежда, той се занимава с безброй различни неща. Между другото, той е и учен и собственоръчно направи чертежите на тази машина, която работи с пара.

Баронът заведе дъщеря си до ниския вход на една от подземните галерии.

Показа й накладения огън, който се поддържаше денонощно. От врящия на него огромен котел излизаха две омотани с парчета плат тръби, които потъваха в нещо като кладенец. Струя вода избликваше на равни интервали над земната повърхност.

— Това е една от първите работещи с пара машини в света. Тя изпомпва подпочвената вода. Граф дьо Пейрак е усъвършенствал това свое изобретение по време на пребиваването си в Англия. Виждаш, че щом искаш да станеш жена с финес, в негово лице ще имаш толкова учен и духовит съпруг, колкото аз самият съм невежа и пипкав — добави той с тъжна гримаса. — О, добър ден, Фриц Хауер.

Един от работниците до машината свали кепето си и дълбоко се поклони. Лицето му беше сякаш посивяло от скалния прах, който се бе набил в кожата след дълги години труд в мините. Ръката му бе осакатена, два пръста липсваха. Той беше набит и прегърбен и това създаваше впечатлението, че има прекалено дълги ръце. Кичури коса падаха над малките му блестящи очи.

— Намирам, че прилича малко на Вулкан, бога на подземното царство — рече господин дьо Сансе. — Изглежда няма човек, който да познава земните недра по-добре от този саксонски работник. Може би затова външността му е тъй необичайна. Всичко, свързано с мините, винаги ми е изглеждало твърде неясно и не знам дали в цялата тази работа няма и малко магьосничество. Твърдят, че Фриц Хауер познавал тайната как се превръща оловото в злато. Виж, това би било цяло чудо. Както и да е, той работи от няколко години с граф дьо Пейрак, който го изпрати в Поату, за да изгради Аржантиер.

„Граф дьо Пейрак! На всяка крачка граф дьо Пейрак!“ — помисли си Анжелик, извън себе си от раздразнение.

Тя произнесе високо:

— Може би затова е толкова богат вашият граф дьо Пейрак. Превръща в злато оловото, което му праща този Фриц Хауер. А мен току-виж ме превърнал в жаба…

— Наистина ме огорчавате, дъще. Какъв е този присмехулен тон? Защо говорите така, сякаш аз се опитвам да ви направя нещастна? Нищо в този проект не оправдава недоверието ви. Очаквах радостни възгласи, а чувам само сарказми.

— Прав сте, татко, простете ми — промълви Анжелик, сконфузена и отчаяна от разочарованието, което се четеше по честното лице на селския благородник. — Монахините често казваха, че не съм като другите и ги озадачавам с реакциите си. Няма да скрия от вас, че вместо да ме радва, това сватосване ми е крайно неприятно. Дайте ми време да поразмисля, да свикна…

Докато беседваха, бяха се върнали при конете. Анжелик се метна светкавично на седлото, за да избегне прекалено усърдната помощ на Никола, но не успя да попречи на слугата да я докосне с поводите.

„Колко досадно! — каза си тя с неудоволствие. — Ще трябва да го поставя на мястото му, съвсем строго.“

Крайпътните насипи бяха обсипани с цъфнал глог. Пленителното ухание, напомнящо за дните на детството, поуталожи раздразнението на девойката.

— Татко — внезапно каза тя, — май ми е ясно, че бихте желали да взема бързо решение относно граф дьо Пейрак. Току-що ми хрумна една идея: ще ми позволите ли да отида при Молин? Бих искала да разговарям сериозно с него.

Баронът погледна слънцето, за да се ориентира за часа.

— Скоро ще стане пладне, но смятам, че Молин с удоволствие ще те покани на обяд. Върви, дъще. Никола ще те придружи.

Анжелик едва не се отказа, но не искаше да покаже, че отдава и най-малко значение на селянина, и като кимна весело за довиждане на баща си, препусна в галоп. Ратаят, който яздеше муле, скоро изостана.

Когато половин час по-късно мина покрай кованата врата на замъка Плеси, Анжелик се наведе, за да зърне в дъното на алеята с кестените бялото видение.

„Филип“ — сети се тя и се изненада, че това име се мярна в паметта й, сякаш за да засили унилото й настроение.

Ала всички от фамилията дьо Плеси бяха все още в Париж. Макар и бивш сподвижник на господин дьо Конде, маркизът бе съумял да спечели отново благоволението на кралицата и на кардинал Мазарини, докато принцът, победителят при Рокроа, един от най-прославените френски генерали, служеше позорно на испанския крал във Фландрия. Анжелик се попита дали изчезването на ковчежето с отрова бе изиграло някаква роля в съдбата на господин дьо Конде. Във всеки случай, нито кардинал Мазарини, нито кралят и по-младият му брат бяха отровени. А се говореше, че господин Фуке, душата на някогашния заговор против Негово Величество, наскоро е бил назначен за главен интендант на финансите.

Мисълта, че една малка, никому неизвестна селянка може би е променила хода на историята, се стори забавна на Анжелик. Би трябвало някой ден да се увери дали ковчежето е все още в скривалището си. Ами пажът, когото бе обвинила, какво ли го бе сполетяло? Много важно! Това нямаше никакво значение.

Анжелик чу тропота на препускащото муле на Никола, което се приближаваше. Тя пришпори коня и скоро се озова пред дома на управителя.

След като приключиха с трапезата, управителят Молин въведе Анжелик в малкия си кабинет, където преди няколко години бе приел баща й. Там именно бе положено началото на сделката с мулетата и девойката изведнъж си спомни двусмисления отговор, който управителят бе дал на въпроса на практичното дете: „А какво ще ми дадете в замяна? — В замяна ще получите съпруг“. Дали той още тогава не е замислял брака й с този чудат тулузки граф? Възможно е да беше така, защото Молин бе човек с прозорлив ум, кроящ хиляди проекти. Всъщност управителят на съседния замък не й беше антипатичен. Леко неискреното му държание бе резултат на подчиненото му положение. Той бе просто един васал, който съзнаваше, че е по-умен от своите господари.

За семейството на съседния дребен владетел намесата му бе истинско провидение, но Анжелик знаеше, че единствено личният интерес на управителя стои в основата на неговата щедрост и подкрепа. Това й харесваше, защото я освобождаваше от угризението, че му дължи унизителна признателност. Тя се изненадваше все пак от искрената симпатия, която й вдъхваше този пресметлив хугенот от простолюдието.

„Сигурно е така, защото този човек създава нещо ново и може би трайно“ — си каза внезапно Анжелик. Същевременно не биваше да допуска да бъде свързана с проектите на управителя, наравно с някоя магарица или слитък олово.

— Господин Молин — произнесе тя отчетливо, — баща ми настойчиво ми говори за някаква моя женитба, която вие сте уговорили с някой си граф дьо Пейрак. Като имам предвид твърде голямото ви влияние върху баща ми, което сте си извоювали през последните години, неволно подозирам, че съм призована да играя роля във вашите търговски комбинации. Бих искала да зная каква?

Събеседникът й изкриви тънките си устни в студена усмивка.

— Благодаря на Небето, че ви срещам отново такава, каквато имаше изгледи да станете, когато в този край ви наричаха „малката фея на блатата“. Аз наистина обещах на господин граф дьо Пейрак красива и умна жена.

— Прекалено сте се заангажирали. Можех да стана грозотия и идиотка и това доста би навредило на занаята ви на сводник.

— Никога не се нагърбвам със задължения само въз основа на презумпции. Мои познати от Поатие неколкократно са ме осведомявали за вас. А и лично аз ви видях миналата година на едно погребално шествие.

— Значи вие сте ме държали под наблюдение! — извика ужасена Анжелик. — Като пъпеш, който зрее под стъклен похлупак!

В същото време обаче сравнението й се стори толкова смешно, че тя избухна в смях и гневът й се изпари. Всъщност по-скоро предпочиташе да знае на какво би могла да разчита, отколкото да се остави да я хванат в капана като голяма бяла птица.

— Бих могъл да опитам да ви говоря на езика на вашата класа — отвърна сериозно Молин — и да се скрия зад куп традиционни съображения: една девойка, още твърде млада, няма нужда да знае защо родителите са й избрали този или онзи съпруг. Сделките с олово и сребро, пък и всичко, свързано с търговия и митници, не се обсъжда с жени, особено благородни госпожици… А да не говорим за развъждането на добитъка. Ала на мен ми се струва, че ви познавам, Анжелик, и не ще се придържам към този стил.

Тя не се шокира от фамилиарния му тон.

— Защо мислите, че можете да разговаряте с мен по-различно, отколкото с баща ми?

— Трудно е да ви обясня, госпожице. Не съм философ и ако съм научил нещо, зная го от опит, от работата, която съм вършил. Извинете ме за прекалената откровеност, но ще ви кажа нещо. Хората от вашето съсловие никога не ще разберат какво ме подтиква и въодушевява: работата.

— Селяните работят къде–къде повече от вас, струва ми се.

— Те се бъхтят. Това не е същото. Те са глупави и невежи и не съзнават интереса си, както и благородниците, които пък не произвеждат нищо. Колкото до тях, не ги бива за друго, освен да водят разорителни войни. Баща ви тепърва започва да прави нещо, ала простете, госпожице, той никога няма да разбере работата.

— Вие смятате, че татко няма да успее? — внезапно се уплаши девойката. — Пък аз мислех, че работите му вървят, и вашият интерес към тях беше доказателство за това.

— Доказателство може да бъде износът на няколко хиляди мулета годишно, а има и още едно по-важно доказателство — значителен и при това нарастващ приход. Само това са истински признаци, че сделката ни е успешна.

— Е, добре, нали именно това ще постигнем един ден?

— Не, защото отглеждането на животни, та и на цели стада, дори човек да е заделил пари за тежки времена — болести или войни, все пак си остава скотовъдство и нищо повече. Също както земеделието — то отнема много време и труд, а не е кой знае колко доходно. Впрочем, никой никога не е забогатял истински от земи и добитък: спомнете си за огромните библейски стада, чиито пастири са живели най-скромно.

— Ако сте на това мнение, господине, не разбирам защо е трябвало да се впускате в подобна сделка — продължителна и слабодоходна.

— Но именно тук, госпожице, ние с господин баща ви ще имаме нужда от вас.

— Все пак не съм в състояние да накарам магариците ви да раждат поне два пъти годишно.

— Бихте могли да ни помогнете да удвоим доходите от тях.

— Изобщо не виждам как.

— Лесно ще схванете идеята ми. Най-важното за една рентабилна сделка е тя да напредва бързо, но тъй като ние не можем да променим Божиите закони, налага ни се да използваме слабостта на човешкия ум. И така, мулетата са фасадата на нашата сделка. Те покриват текущите разходи, поддържат добрите ни отношения с военното интендантство, на което продаваме кожи и животни. Те ни дават главно възможността да се движим свободно, без мита и пътни такси, и да прекарваме безпрепятствено по пътищата цели кервани. По този начин експедираме заедно с контингента мулета и нашето олово и сребро за Англия. На връщане животните са натоварени с черна шлака, която сме кръстили „фондан“, един продукт, който е необходим за работата в мината и който всъщност представлява злато и сребро, пристигнало от воюваща Испания през Лондон.

— Вече изпуснах нишката, Молин. Защо изпращате сребро в Лондон, за да го връщате обратно?

— Връщам двойно или тройно количество. А колкото до златото, граф Жофре дьо Пейрак притежава в Лангдок златоносни залежи. Стане ли собственик на мината Аржантиер, разменните операции с тези два скъпоценни метала, които ще извършвам от негово име, няма да будят никакви подозрения, тъй като официално златото и среброто ще идват от тези две мини, които му принадлежат. В това се състои истинската ни сделка. Защото, разберете ме правилно, количеството злато и сребро, което се добива във Франция, е нищожно, но в замяна, без да заобиколим данъците и митницата, можем да вкараме купища испанско злато и сребро. Слитъците, които представям в менителниците, не говорят. Те не могат да си признаят, че не пристигат от Аржантиер или Лангдок, а от Испания чрез посредничеството на Лондон. Така, давайки законната печалба на кралската хазна, ние ще внасяме, като използваме нашата мина за параван, големи количества скъпоценни метали, без да се харчим за работна ръка и мита и без да се разораваме за големи съоръжения, защото едва ли някой би се усъмнил точно колко произвеждаме тук, пък и е длъжен да се довери на декларираните от нас цифри.

— Но ако ви хванат, не рискувате ли да ви пратят на каторга заради тази търговия?

— Ние не фабрикуваме фалшиви монети. Впрочем нямаме и намерение да упражняваме този занаят когато и да било. Напротив, именно ние зареждаме редовно кралската съкровищница с чисто злато и сребро, които държавата проверява, щемпелува и сече на монети. Само че когато мините в Аржантиер и Лангдок се обединят под едно име, това прикритие ще ни позволи да реализираме бърза печалба от испанските скъпоценни метали. Испания е претъпкана със злато и сребро, пристигнало от Америка. Загубила е вкус към всякаква работа и живее само от размяната на суровини с останалите държави. Лондонските банки й служат за посредници. Испания е и най-богатата, и най-бедната страна в света. Колкото до Франция, тя, пряко волята си, ще се обогати от тези търговски отношения, които поради лошото икономическо управление се осъществяват в тайна, а преди всичко ще се обогатим и ние, защото вложените от нас суми ще ни се възвърнат по-бързо и в огромни размери, за разлика от търговията с магарици, раждащи само веднъж на десет месеца, от която си докарваме печалба най-много десет на сто.

Анжелик най-неочаквано за себе си страшно се заинтересува от тези остроумни комбинации.

— Ами оловото, с него какво смятате да правите? Само за параван ли ви служи или и то става за търговия?

— Оловото е извънредно доходно. От него има нужда за лов и по време на война. Напоследък изключително поскъпна, особено след като кралицата майка извика флорентински майстори, които да инсталират бани във всички нейни дворци, за да не остане назад от свекърва си Катерина Медичи. Сигурно сте видели този модел къпалня в замъка Плеси, оборудвана с римска вана и всевъзможни оловни тръби.

— И маркизът, вашият господар, ли е посветен в многобройните ви проекти?

— Не — отвърна със снизходителна усмивка Молин. — Той не би разбрал нищо, пък и най-малкото би могъл да ми отнеме длъжността управител на неговите владения, макар че е доволен от начина, по който я изпълнявам.

— Ами баща ми, той наясно ли е с вашия трафик на злато и сребро?

— Помислих си, че би му било неприятно дори само ако знае, че испански метали ще минават през земите му. Не е ли за предпочитане да го оставя да вярва, че малкото доходи, които му дават възможност да преживява, са резултат от честен и рутинен труд?

Анжелик се засегна от леко презрителната ирония, която долови в гласа на управителя. Тя сухо попита:

— И защо именно аз имам честта да получа тези разкрития за вашите комбинации, които от десет левги миришат на каторга?

— Не може да става и дума за каторга, но дори да възникнат трудности с административните власти, нещата се уреждат с няколко екюта: сама се убедете дали Мазарини и Фуке не получават повече кредит от чистокръвните принцове и самия крал именно поради баснословното си богатство. Що се отнася до вас, убеден съм, че вие ще се бъхтите в стръките, докато не разберете защо са ви впрегнали в тях. Всъщност работата е проста. Граф дьо Пейрак се нуждае от Аржантиер. А баща ви ще си даде земята, само ако устрои в замяна някоя от дъщерите си. Знаете колко е твърдоглав. Никога няма да продаде нито парченце от наследените земи. От друга страна, граф дьо Пейрак иска да се свърже с жена с наистина знатно потекло и сметна тази комбинация за изгодна.

— А ако аз сметна да отхвърля идеята ви?

— Вие няма да пожелаете да тикнат баща ви в затвора за длъжници — натъртено рече управителят. — Малко трябва, за да изпаднете всички отново в по-голяма мизерия от тази, която вече сте изпитали. И какво бъдеще се очертава за вас самата? Ще остареете в нищета като лелите си… Колкото до братята ви и по-малките ви сестри, вашият отказ ще ги лиши от образование и сетне ще ги принуди да емигрират в чужбина… — Когато видя, че очите на девойката заискряха от гняв, той тактично добави: — Но защо ме принуждавате да рисувам тази мрачна картина? Бях си въобразил, че вие сте с друга закалка, за разлика от благородниците, които предпочитат герба си пред хляба и живеят от милостините на краля… Не се излиза от трудностите, ако не се заловиш здравата с тях и не платиш нещо от себе си. Иначе казано, човек трябва да действа. Ето защо не скрих нищо от вас, за да сте наясно накъде да насочите усилията си.

Никакви други думи не биха могли да засегнат по-силно Анжелик. Никога никой не беше се обръщал към нея с толкова близки на характера й слова. Тя рязко се изправи, сякаш я бяха шибнали с камшик. Видя отново Монтлу в порутини, малките си братя и сестри в торището, а майка си със зачервени от студа ръце и баща си, седнал пред малкото писалище и съчиняващ усърдно прошението си до краля, който никога не отговаряше…

Управителят на имението Плеси ги бе извадил от бунището. Сега идваше ред да се плаща.

— Разбрано, господин Молин — промълви Анжелик с безизразен глас. — Аз ще се омъжа за граф дьо Пейрак.