Михаил Булгаков
Фаталните яйца (8)

VIII глава
Историята на совхоза

Положително няма по-прекрасно време от зрелия август, па било то и в Смоленска губерния. Лятото на 1928 година, както знаем, беше отлично, с паднали навреме дъждове през пролетта, с ярко горещо слънце, с отлична реколта. Ябълките в бившето имение на Шереметиеви зрееха… горите се зеленееха, жълто се ширеха квадратите на нивите… В лоното на природата човек става по-добър. И Александър Семьонович вече не изглеждаше чак толкова неприятен, както в града. И отвратителната куртка я нямаше на гърба му. Лицето му беше придобило бакърен тен, басмената му риза показваше обрасли с извънредно гъсти черни косми гърди, той беше обут с дочен панталон. И очите му бяха се успокоили и станали по-благи.

Александър Семьонович оживено се спусна тичешком по стъпалата на главния вход с колоните, на които бе закована табела под звезда:

СОВХОЗ „ЧЕРВЕН ЛЪЧ“

и се втурна право към камионетката, която под охрана бе докарала трите черни камери.

През целия ден Александър Семьонович и помощниците му монтираха камерите в бившата зимна градина — оранжерията на Шереметиеви… Надвечер всичко беше готово. Под стъкления таван светна бяло, матово кълбо, сложиха камерите върху тухли и пристигналият заедно с камерите механик, след като пощрака и повъртя лъскавите винтове, запали на азбестовия под в черните сандъчета червения тайнствен лъч.

Александър Семьонович се въртеше наоколо, лично се качи на стълбата, за да провери жиците.

На другия ден от гарата се върна същата камионетка и изплю три сандъка от великолепен гладък шперплат, целите облепени с етикети и с бели на черен фон надписи:

Vorsicht: Eier!

ВНИМАТЕЛНО: ЯЙЦА!

— Абе защо толкоз малко са изпратили? — зачуди се Александър Семьонович, но веднага се разтърча и започна да разопакова яйцата. Разопаковането се извършваше пак в оранжерията и в него вземаха участие: самият Александър Семьонович с необикновено дебелата си жена Маня, едноокият бивш градинар на бившите Шереметиеви, а сега служещ в совхоза на универсалната длъжност пазач, обреченият да живее в совхоза стражник и чистачката Дуня. Това не ти е Москва и всичко тук имаше по-прост, семеен и приятелски характер. Александър Семьонович се разпореждаше, хвърляйки влюбени погледи на сандъците, които му се струваха такъв сериозен компактен подарък под нежната залезна светлина на горните стъкла на оранжерията. Стражникът, чиято пушка кротко дремеше до вратата, късаше с клещи скобите и металните бандажи. Разнасяше се трясък. Сипеше се прах. Александър Семьонович, шляпайки със сандалите си, се суетеше около сандъците.

— По-полека, моля ви се — казваше той на стражника. — По-внимателно. Не виждате ли, че са яйца?…

— Нищо — пъшкаше околийският воин и се напъваше, — ей сега…

„Тррр…“ И се посипваше прах.

Яйцата се оказаха чудесно опаковани: под дъсчения капак имаше слой парафинова хартия, след това попивателна, после започваше плътен слой талаш, после стърготини и сред тях се показваха белите главички на яйцата.

— Чужбинска опаковчица — умилен каза Александър Семьонович, докато ровеше из стърготините, — това не ви е като у нас. Маня, по-внимателно, ще ги изпотрошиш.

— Ти си се побъркал, Александър Семьонович — рече жена му, — чудо голямо. Чунким не съм виждала яйца. Ау, че са едри!

— Чужбина — каза Александър Семьонович, докато редеше яйцата на дървената маса, — туй не са ти нашите селяшки яйца… Сигурно всичките са брамапутри, дявол ги взел! Немски…

— Има си хас — потвърждаваше стражникът и се радваше на яйцата.

— Само не разбирам защо са мръсни — замислено рече Александър Семьонович… — Маня, ти наглеждай. Нека продължат да ги стоварват, а аз отивам на телефона.

И Александър Семьонович се запъти към телефона в кантората на совхоза в отсрещния край на двора.

Вечерта в кабинета на зоологическия институт телефонът зазвъня като луд. Професор Персиков разчорли косата си и отиде при апарата.

— Е? — попита той.

— Ще говорите с провинция — тихо, със съскане му се обади слушалката с женски глас.

— Добре де. Слушам — с погнуса рече Персиков в черната фуния на телефона… В него нещо изщрака, а след това далечен мъжки глас каза разтревожено в ухото му:

— Да мием ли яйцата, професоре?

— За какво става дума? Какво? Какво питате? — ядоса се Персиков. — Откъде се обаждате?

— От Николское, Смоленска губерния — отговори слушалката.

— Нищо не разбирам. Никакъв Николски не познавам. Кой е?

— Орис — сурово каза слушалката.

— Кой Орис? Ах, да… сетих се… та какво ме питате?

— Да ги мием ли?… Изпратили са ми от чужбина партида кокоши яйца…

— Е, и?…

— … а те са целите в някаква гнусотия…

— Имате някаква грешка… Как могат да са в „гнусотия“, както се изразявате? Е, разбира се, може да са полепнали малко курешки… или още нещо…

— Та да не ги ли мием?

— Разбира се, че няма нужда… Вие да не би вече да зареждате камерите с яйца?

— Зареждам ги. Да — отговори слушалката.

— Хъм — изхъмка Персиков.

— Всичко най — изцъка слушалката и стихна.

— „Всичко най“ — с омраза повтори Персиков на приват-доцент Иванов, — как ви харесва тоя тип, Пьотър Степанович?

Иванов се засмя.

— Той ли беше? Представям си какъв деликатес ще опече там от тия яйца.

— Ааама… — заговори Персиков злобно — представете си, Пьотър Степанович… е, прекрасно… твърде възможно е, че върху деутероплазмата на кокошето яйце лъчът ще окаже същото въздействие, както и върху плазмата на голите. Твърде възможно е, че ще му се излюпят кокошки. Ама нали нито вие, нито аз можем да кажем какви ще са тия кокошки… може би за нищо няма да стават. Може би ще изпукат след два дена. Може би не са годни за ядене! А мога ли да гарантирам, че те ще стоят на краката си?! Може би костите им ще са трошливи. — Персиков беше се запалил, размахваше длан и сгъваше един по един пръстите си.

— Напълно сте прав — съгласи се Иванов.

— Вие можете ли да гарантирате, Пьотър Степанович, че те ще дадат поколение? Може би тоя тип ще изкара стерилни кокошки. Ще ги направи големи колкото куче, а после има да чака потомство от тях до второто пришествие.

— Не мога да гарантирам — съгласи се Иванов.

— Ама какво нахалство — сам се навиваше Персиков, — каква самоувереност! И на всичко отгоре, отбележете, ми се нарежда да инструктирам тоя тарикат — Персиков посочи донесеното от Орис писмо (то беше захвърлено на експерименталната маса)… — а как да инструктирам тоя простак, когато и аз самият нищо не мога да кажа по въпроса?

— Нямаше ли възможност да откажете? — попита Иванов.

Персиков поморавя, взе писмото и го показа на Иванов. Той го прочете и се усмихна иронично.

— Мдаа… — многозначително каза той.

— И още нещо… Два месеца чакам моята поръчка и никой нищо не знае за нея. А на тоя моментално и яйца са му изпратили, и изобщо пълно съдействие…

— Той нищо няма да направи, Владимир Ипатич. И работата ще свърши с това, че ще ви върнат камерите.

— Дано да е по-скоро, че и моите опити се забавят.

— Да, това е най-лошото. При мен всичко е готово.

— Получихте ли скафандрите?

— Да, днес.

Персиков се поуспокои, оживи се.

— Аха… мисля да направим така. Вратите на операционната могат да се уплътнят, а ще отворим прозореца…

— Разбира се — съгласи се Иванов.

— Шлемовете три ли са?

— Три. Да.

— Та така… Вие значи, аз и някого от студентите може да викнем. Ще му дадем третия шлем.

— Гринмут може да вземем.

— Онзи, който сега работи със саламандрите ли? Хъм… Бива си го… макар че, да прощавате, през пролетта не можа да каже как е устроен плавателният мехур на голозъбите — злопаметно добави Персиков.

— Не, бива си го… Добър студент е — застъпи се Иванов.

— Още една нощ няма да спя — продължи Персиков, — само че вижте какво, Пьотър Степанович, проверете газа, защото дявол ги знае тия техни доброхими. Ще вземат да ни изпратят някой боклук.

— Не, не — и Иванов взе да размахва ръце, — вчера вече го изпробвах. Трябва да им се признае, Владимир Ипатич, газът е чудесен.

— Върху кого го изпробвахте?

— Върху обикновени жаби. Пуснеш струйка — и мигновено умират. Да, Владимир Ипатич, и още нещо ще направим. Напишете до ГПУ да ви изпратят електрически револвер.

— Не знам как се борави с него…

— Аз се нагърбвам с това — отговори Иванов. — Край Клязма стреляхме с такъв, на шега… там един от ГПУ-то ми беше съсед. Великолепно нещо. И извънредно проста конструкция… Стреля безшумно и до сто метра убива на място… Трепахме гаргите… Според мен и газът ще е излишен.

— Хъм… това е остроумна идея… Много. — Персиков отиде в ъгъла, взе слушалката и извика:

— Я ми дайте оная, как я викаха… „Лубянка“…

* * *

Дните бяха невероятно горещи. Над нивите ясно се виждаше как се гъне прозрачният, мазен зной. А нощите — чудни, омайни и зелени. Луната светеше и така разхубавяваше бившето имение на Шереметиеви, че с думи не може да се опише. Дворецът совхоз светеше като направен от захар, в парка сенките трепкаха, а изкуствените езера бяха станали двуцветни — до половината озарени от лунния стълб, а другата половина потънала в бездънна тъма. На Огрените от луната петна човек спокойно можеше да чете „Известия“ с изключение на шахматната рубрика, която се набира със ситен нонпарей. Но в такива нощи, естествено, почти никой не четеше „Известия“… Чистачката Дуня се озова в горичката зад совхоза и пак там се озова поради съвпадение мустакатият рижав шофьор на раздрънканата совхозна камионетка. Какво правеха те там, не се знае. Бяха се подслонили под рехавата сянка на един бряст, право върху постланото кожено палто на шофьора. В кухнята светеше крушка, там вечеряха двамата градинари, а мадам Орис седеше по бял пеньоар на колонната веранда и мечтаеше, загледана в хубавата месечина.

В 10 часа вечерта, когато стихнаха звуците в разположеното зад совхоза село Концовка, идиличният пейзаж се огласи от прелестните нежни звуци на флейта. Немислимо е да се изрази колко уместни бяха те над горичките и бившите колони на Шереметиевия дворец. Крехката Лиза от „Дама пика“ смеси в дуета гласа си с гласа на страстната Полина и литна към лунните висини като видение от стария и все пак безкрайно свиден, до сълзи омайващ режим.

Угасват… Угасват… —

свирукаше с извивки и въздишки флейтата.

Горичките задрямаха и Дуня, гибелна като горска русалка, слушаше, долепила буза до бодливата, рижава и мъжествена буза на шофьора.

— Майстор е на свирнята, проклетникът — каза шофьорът, прегръщайки Дуня през кръста с мъжествена ръка.

Свиреше на флейта лично завеждащият совхоза Александър Семьонович Орис и свиреше, трябва да му признаем, прекрасно. Работата е там, че навремето флейтата беше специалността на Александър Семьонович, Чак до 1917 година, той служеше в известния концертен ансамбъл на маестро Петухов, който всяка вечер огласяше със стройни звуци фоайето на уютното кино „Вълшебни сънища“ в град Екатеринослав. Но великата 1917 година поведе по нови пътища и Александър Семьонович. Той напусна „Вълшебни сънища“ и прашния звезден сатен във фоайето и се впусна в откритото море на войната и революцията, сменил флейтата с гибелен маузер. Вълните дълго го подмятаха, изхвърляйки го многократно ту в Крим, ту в Москва, ту в Туркестан, ту дори във Владивосток. Нужна беше именно революция, за да се изяви докрай същината на Александър Семьонович. Стана ясно, че този човек безспорно е велик и, естествено, не му е мястото във фоайето на „Сънища“. Без да се впущаме в дълги подробности, ще кажем, че последната 1927-а и началото на 28-а година завариха Александър Семьонович в Туркестан, където той, първо, беше главен редактор на огромен вестник, а освен туй, като местен член на висшата стопанска комисия, се прочу с изумителната си дейност по напояването на Туркестанския край. През 1928 година Орис пристигна в Москва и получи напълно заслужена почивка. Висшата комисия на организацията, чийто билет с чест носеше в джоба си провинциално старомодният човек, го оцени и му определи спокойна и почетна длъжност. Уви! Уви! За голямо нещастие на републиката кипящият мозък на Александър Семьонович не угасна, в Москва Орис се натъкна на изобретението на Персиков и в стаята на хотела „Червен Париж“ на Тверская на Александър Семьонович му хрумна идеята как с помощта на Персиковия лъч да се възродят за един месец кокошките в републиката. Орис бе изслушан в комисията по животновъдството, там се съгласиха с него и той отиде с написаното на дебела хартия писмо при чудака зоолог.

Концертът над стъклените води, горичките и парка вече беше към края си, когато ненадейно стана нещо, което го прекъсна предсрочно. А именно: в Концовка кучетата, които по това време би трябвало да спят, изведнъж нададоха непоносим лай, постепенно преминал във всеобщ мъчителен вой. Воят, разраствайки се, литна над нивята и на воя изведнъж му отвърна картечният милионогласен концерт на жабите от изкуствените езера. Всичко това беше толкова страховито, че за миг тайнствената омайна нощ сякаш помръкна.

Александър Семьонович остави флейтата и излезе на верандата.

— Маня. Чу ли? Проклети кучета… Как мислиш, защо пощръкляха?

— Откъде да знам? — отговори Маня, загледана в месечината.

— Слушай, Манечка, я ела да погледнем яйчицата — предложи Александър Семьонович.

— Ей Богу, Александър Семьонович, съвсем си се побъркал с тия твои яйца и кокошки. Почини си малко!

— Не, Манечка, да идем.

В оранжерията грееше яркото кълбо. Дойде и Дуня с пламнало лице и светнали очи. Александър Семьонович нежно отвори контролните стъкла и всички започнаха да надничат в камерите. На белия азбестов под кротуваха в правилни редици изпъстрените с петна яркочервени яйца, в камерите беше беззвучно… а горе кълбото от 15 000 свещи съскаше тихо…

— Ех, ще излюпя аз пиленца! — с ентусиазъм рече Александър Семьонович, надничайки ту отстрани през контролните процепи, ту отгоре през широките вентилационни отвори. — Ще видите… Какво? Няма ли да ги излюпя?

— А вие знаете ли, Александър Семьонович — каза Дуня усмихната, — селяните в Концовка разправят, че сте били антихрист. Викат, че яйцата ви били дяволски. Грехота било да се излюпват с машина. Заканваха се да ви убият.

Александър Семьонович трепна и се извърна към жена си. Лицето му прежълтя.

— Ха, кажете де! Ама че хора! Постига ли се нещо с такива хора? А? Манечка, ще трябва да направим събрание… Утре ще викна сътрудници от околията. Лично ще им държа реч. Тук изобщо ще трябва да се поработи… В тоя пущинак какво искаш?…

— Простотия — обади се стражникът, който беше се излегнал на шинела си до вратата на оранжерията.

Другият ден бе ознаменуван от много странни и необясними събития. Заранта, още при първия блясък на слънцето, горичките, които обикновено приветстваха светилото с неспирно и мощно птиче чуруликане, го посрещнаха с пълно безмълвие. Това бе забелязано от абсолютно всички. Съвсем като пред буря. Но от никаква буря и помен нямаше. Разговорите в совхоза придобиха странен и двусмислен за Александър Семьонович нюанс и най-вече поради това, че от думите на един чичко, по прякор Козята брада, известен размирник и мъдрец от Концовка, стана известно, че уж всички птички се били събрали на ята и на разсъмване се измели от Шереметиево, отлитайки на север, което беше просто глупаво. Александър Семьонович съвсем се вкисна и денят му отиде в опити да се свърже по телефона с град Грачовка. Оттам на Александър Семьонович му обещаха да изпратят тия дни двама оратори на две теми — международното положение и въпроса за „Добрококош“.

Вечерта също не мина без сюрпризи. Ако заранта замлъкнаха горичките, показвайки съвсем ясно колко подозрително неприятна е тишината сред дърветата, ако по пладне изчезнаха някъде врабците от совхозния двор, то вечерта млъкна изкуственото езеро в Шереметиевка. Това беше наистина изумително, защото на всички тукашни хора на четирийсет версти околовръст прекрасно им беше известно прочутото квакане на шереметиевските жаби. А сега те сякаш бяха измрели. От изкуственото езеро не се дочуваше нито един глас и острицата се издигаше беззвучно. Редно е да признаем, че Александър Семьонович съвсем се разстрои. За тези произшествия се заговори, и то се заговори по най-неприятния начин, тоест зад гърба на Александър Семьонович.

— Това наистина е странно — каза по време на обеда Александър Семьонович на жена си, — не мога да разбера защо им е трябвало на тия птички да отлитат.

— Откъде да знам? — отговори Маня. — Може би заради твоя лъч?

— Ти, Маня, си най-обикновена патка — отговори Александър Семьонович и захвърли лъжицата, — приличаш ми на селяните. Какво общо има с това лъчът?

— Отде да знам. Остави ме на мира.

Вечерта дойде третата изненада — пак завиха кучетата в Концовка, и хем как! Над лунните нивя ечеше непрекъснат стон, злобен и жален.

Александър Семьонович се почувства донякъде възнаграден от още един сюрприз, но този път приятен, а именно в оранжерията. В камерите започна да се чува непрестанно чукане в червените яйца. „Так… так… так… так…“ — чукаше ту в едно, ту в друго, ту в трето яйце.

За Александър Семьонович чукането в яйцата бе триумфално чукане. Начаса бяха забравени странните произшествия в горичката и в изкуственото езеро. Всички се събраха в оранжерията: и Маня, и Дуня, и пазачът, и стражникът, който беше оставил пушката си до вратата.

— Ха сега де! Какво ще кажете? — победоносно питаше Александър Семьонович. Всички с любопитство доближаваха уши до вратичката на първата камера. — С клюновете си чукат пиленцата — продължаваше грейнал Александър Семьонович. — Нямало съм да излюпя пиленца, а? Не, драги мои — и в изблик на чувства потупа стражника по рамото. — Такива ще излюпя, че ще ахнете. Сега да си отваряте очите — строго добави той. — Щом започнат да се излюпват, веднага ми обадете.

— Добре — отговориха му в хор пазачът, Дуня и стражникът.

„Так… так… так…“ — закипяваше ту в едно, ту в друго яйце от първата камера. Наистина картината на раждащия се пред очите ти нов живот в тънката лъскава черупка бе толкова интересна, че цялата компания още дълго седя на преобърнатите с дъната нагоре празни сандъци, гледайки как в загадъчната мъждукаща светлина узряват малиновите яйца. Разотидоха се да спят доста късно, когато над совхоза и околностите беше се разляла зеленикавата нощ. Тя беше загадъчна и, може да се каже, страшна вероятно защото пълното й мълчание час по час се нарушаваше от започващия безпричинен, безкрайно жален и страдалчески вой на кучетата в Концовка. Какво ги беше прихванало проклетите песове — не се знаеше.

Заранта Александър Семьонович го чакаше неприятност. Стражникът беше крайно сконфузен, слагаше ръце на сърцето си и се кълнеше, че не бил спал, но нищо не е забелязал.

— Необяснима работа — уверяваше стражникът, — аз съм непричинен, другарю Орис.

— Благодаря ви, много съм ви признателен — скастри го Александър Семьонович, — какво си мислите бе, другарю? За какво сте сложен? Да гледате. Щом е тъй, кажете ми къде са се дянали. Нали са се излюпили? Избягали са значи. Значи вие сте оставили вратата отворена и сте се замъкнали някъде. Да ми намерите пилетата!

— Няма къде да се замъквам. Не си ли зная аз работата — засегна се най-сетне воинът, — че да ме хокате, без да има за какво, другарю Орис?!

— Тогаз къде са се дянали?

— Знам ли?! — побесня най-сетне воинът. — Аз сам мога ли да ги увардя? За какво съм сложен! Да гледам някой да не задигне камерите. И си изпълнявам длъжността. Ей ви ги камерите. А по закон не съм длъжен да ви ловя пилетата. Кой знае какви пилета ще ви се излюпят, може да са толкоз чевръсти, че и с велосипед да ги гониш, пак да не ги стигнеш!

Александър Семьонович се поумири, измърмори още нещо и изпадна в състояние на почуда. Работата наистина беше странна. В първата камера, която заредиха най-напред, две яйца, намиращи се в самата основа на лъча, се оказаха разчупени. И едното от тях дори беше се търкулнало настрана. Черупката се виждаше на азбестовия под, в лъча.

— Дявол ги знае — мърмореше Александър Семьонович, — прозорците са затворени, през покрива ли са излетели?

Навири глава и погледна натам, където в стъкления покрив имаше няколко широки дупки.

— Какви ги приказвате, Александър Семьонович?! — крайно се зачуди Дуня. — Как тъй пиле ще хвърчи? Тук някъде са… пили… пили… пили… — завика тя и занаднича из ъглите на оранжерията, където бяха струпани прашни саксии, някакви дъски и боклуци. Но нито едно пиле не се обади.

Целият щатен състав два часа търча из двора на совхоза да търси чевръстите пилета и никъде нищо не намери. Денят премина крайно възбудено. Караулът на камерите бе увеличен с пазача, на когото се даде най-строга заповед през петнайсет минути да поглежда през прозорчетата на камерите и стане ли нещо, да вика Александър Семьонович. Стражникът седеше начумерен до вратата, сложил пушката между колената си. Александър Семьонович толкова се улиса в работа, че седна да обядва чак след един часа. Следобеда си поспа час, час и нещо на хладина на бившата отоманка на Шереметиев, пийна си совхозен сухарен квас, прескочи до оранжерията и се убеди, че сега там всичко е в пълен ред. Старият пазач лежеше по корем на една рогозка и гледаше, примигвайки, през контролното стъкло на първата камера. Стражникът бодърстваше, без да напуща вратата.

Но имаше и новини: яйцата в третата камера, които бяха заредени най-късно, започнаха някак да примляскват и да цъкат, сякаш вътре в тях хлипаше някой.

— Брей, как зреят — каза Александър Семьонович, — туй се вика зреене, сега виждам. Видя ли бе? — адресира се той до пазача.

— Да, в тая работа има хляб — отговори му старецът, клатейки глава и със съвсем двусмислен тон.

Александър Семьонович поклеча малко край камерите, но в негово присъствие нищо не се излюпи, стана, поразтъпка се и заяви, че няма да напуска чифлика, а само ще иде до изкуственото езеро да се изкъпе, и в случай на нужда незабавно да го повикат. Изтича до двореца, влезе в спалнята, където имаше два тесни пружинени кревата с разбутани завивки и на пода бяха изсипани купчина зелени ябълки и камари просо, приготвено за бъдещите пилета, въоръжи се с хавлиена кърпа, а след кратък размисъл взе и флейтата, за да си посвири на спокойствие над водната шир. Той бодро изтърча от двореца, прекоси двора на совхоза и се запъти по върбовата алейка към изкуственото езеро. Бодро крачеше Орис, размахвайки хавлиената кърпа и стиснал флейтата под мишница. Небето и през върбите го обливаше със зной и тялото му го смъдеше и искаше час по-скоро да се цамбурне във водата. Вдясно от Орис започваха гъсти буренаци, в които той се изплю пътем. И веднага в дълбините на перестата мешавица се зачу шумолене, сякаш някой влачеше греда. Александър Семьонович почувства мимолетно неприятно изтръпване, обърна глава към гъсталака и го загледа учудено. Изкуственото езеро от два дена насам не беше се обаждало е никакви звуци. Шумоленето стихна, над буренаците се мярнаха привлекателно гладката повърхност на изкуственото езеро и сивият покрив на съблекалнята. Няколко водни кончета се стрелнаха пред Александър Семьонович. Той вече се канеше да свие към дъсченото кейче, когато неочаквано шумоленето в зеленината се повтори и към него се присъедини късо изсъскване, сякаш бяха избили масло и пара от локомотив. Александър Семьонович се стресна и взе да се вглежда във високата стена на буренака.

— Александър Семьонович — прозвуча в тоя момент гласът на жената на Орис и бялата й блузка се мярна, скри се, но пак се мярна сред малините. — Чакай, и аз ще дойда да се окъпя.

Жена му бързаше към изкуственото езеро, но Александър Семьонович нищо не й отговори, целият прикован към бурените. Една сивкавомаслинена греда започна да се надига от гъсталака и да расте пред очите му. Гредата бе изпъстрена с някакви мокри жълтеникави петна, както му се стори на Александър Семьонович. Тя взе да се източва, като се гънеше и мърдаше, и се източи толкова нависоко, че нисичката чепата върба остана под нея… След това горната част на гредата се пречупи, наведе се леко и над Александър Семьонович се оказа нещо, наподобяващо по височина московски електрически стълб. Само че това нещо беше близо три пъти по-дебело от стълба и значително по-красиво от него благодарение на люспестата си татуировка. Без още да разбира каквото и да е, но вече примирайки, Александър Семьонович погледна към горния край на ужасния стълб и сърцето му за няколко секунди престана да тупка. Стори му се, че в августовския ден е свил внезапен студ, а пред очите му притъмня, сякаш гледаше слънцето през летните си гащи.

Излезе, че в горния край на гредата имало глава. Тя беше сплескана, заострена и украсена с жълто кръгло петно на маслинен фон. Лишените от клепачи, отворени ледени и тесни очи се намираха дълбоко под покрива на главата и в тези очи святкаше съвсем невиждана злоба. Главата направи такова движение, сякаш беше клъвнала въздуха, целият стълб се прибра в бурените, останаха само очите и се загледаха, без да мигат, в Александър Семьонович. Той, плувнал в лепкава пот, произнесе четири думи, съвсем невероятни и предизвикани от влудяващия страх. Толкоз хубави бяха тия очи между листата.

— Какви са тия шеги…

След това му дойде наум, че факирите… да… да… в Индия… плетената кошничка и картинката… Укротяват.

Главата пак щръкна и започна да излиза и тялото. Александър Семьонович доближи флейтата до устните си, изписука дрезгаво и засвири, запъхтявайки се ежесекундно, валса от „Евгений Онегин“. Очите в буренака тутакси пламнаха от непримирима омраза към тази опера.

— Ти пощуря ли, че свириш на тая жега? — чу се веселият глас на Маня и Александър Семьонович зърна с крайчеца на окото си някъде вдясно едно бяло петно.

След това кански писък прониза целия совхоз, разрасна се и литна нагоре, а валсът заподскача като с пречупен крак. Главата от бурените се стрелна напред, очите й изоставиха Александър Семьонович, зарязаха го. От бурените изскочи като пружина една змия, дълга десетина метра и дебела колкото човек. От пътя се вдигна облак прах и валсът секна. Змията се шмугна покрай завеждащия совхоза право натам, където беше бялата блузка. Орис видя съвсем ясно: Маня стана жълто-бяла и дългата й коса щръкна като направена от тел на половин аршин над главата. Змията пред очите на Орис отвори за миг устата си, от която изскочи нещо, приличащо на вилица, и така захапа за рамото премалялата Маня, започнала да се свлича в прахоляка, че я подхвърли на половин аршин над земята. Тогава Маня повтори срязващия предсмъртен вик. Змията се нави като огромна бургия, опашката й размете цял смерч и започна да стяга Маня, Тя не издаде повече нито звук и само Орис чу как пращяха костите й. Високо над земята се издигна главата на Маня, нежно притисната до змийската буза. От устата на Маня рукна кръв, изскочи строшената й ръка и изпод ноктите й цръкнаха фонтанчета от кръв. След това змията изкълчи челюстите си, зина, отведнъж надяна главата си върху главата на Маня и започна да се нахлузва върху нея като ръкавица на пръст. От змията във всички посоки лъхаше такова горещо дишане, че то докосна лицето на Орис, а опашката й насмалко не го насмете от пътя в лютивия прахоляк. Тогава именно косата на Орис побеля. Отначало лявата и после дясната половина на черната му като ботуш глава се покри със сребро. Обзет от смъртен страх, той най-сетне се отскубна от пътя и без да вижда никого и нищо, огласяйки околностите с дивашки рев, търти да бяга…