Михаил Булгаков
Фаталните яйца (7)

VII глава
Орис

Не се знае лефортовските ветеринарни ваксини ли излязоха добри, самарските заградителни отреди ли бяха действали както трябва, крутите мерки, взети спрямо изкупвачите на яйца в Калуга и Воронеж, ли бяха ефикасни, или успешно бе работила извънредната московска комисия, но добре е известно, че две седмици след последната среща на Персиков с Алфред Съюзът на републиките напълно се изчисти откъм кокошки. Тук-там в дворчетата из околийските градчета се търкаляха сиротни кокоши пера и предизвикваха просълзяване, а в болниците оздравяваха последните лакомници, привършвайки кървавия дрисък, съпътстван от повръщане. Човешките жертви, за щастие, общо за републиката бяха не повече от хиляда. Епидемията не предизвика безредици. Вярно, във Волоколамск по едно време се появи пророк, който възвести, че морът по кокошките е предизвикан единствено от комисарите, но не можа да си спечели голям успех. На волоколамския пазар набиха няколко милиционери, които изземваха кокошки от селянките, и изпотрошиха прозорците на местната поща. За щастие експедитивните волоколамски власти взеха мерки, в резултат от които, първо, пророкът прекрати дейността си и, второ, бяха сложени нови стъкла на прозорците на пощата.

Когато стигна на север до Архангелск и Сюмкина махала, морът се прекрати от само себе си по тая причина, че нямаше къде да върви — в Бяло море, както знаем, кокошки не се въдят. Спря се и във Владивосток, защото оттам започва океанът. В далечния Юг изчезна и стихна някъде в жежките пространства на Ордубат, Джулфа и Карабулак, а на запад по един много странен начин засече на полската и румънската граница. Климатът ли там беше друг, или изиграха роля преградно-граничните мерки, взети от съседните правителства, но фактът е, че морът не продължи по-нататък. Пресата в чужбина шумно, жадно обсъждаше нечувания в историята мор, а правителството на съветските републики, без да вдига никакъв шум, работеше неуморно. Извънредната комисия за борба с кокошата чума бе преименувана в извънредна комисия за развитие и възраждане на птицепроизводството в републиката и се попълни с нова чрезвичайна тройка, състояща се от шестнайсет души. Бе основан „Добрококош“, между почетните заместник-председатели на който влязоха Персиков и Португалов. Във вестниците под техните портрети се появиха заглавията: „Масово закупуване на яйца в чужбина“ и „Господин Юз иска да провали яйчарската кампания“. Цяла Москва прочете хапливия фейлетон на журналиста Колечкин, който завършваше с думите: „Не си правете устата, господин Юз, за нашите яйца, имате си ваши!“

През последните три седмици професор Персиков съвсем капна от работа. Кокошите събития го извадиха от релсите и стовариха върху му двойна тежест. По цели вечери му се налагаше да участва в заседанията на кокошите комисии и от време на време да изтърпява дълги разговори ту с Алфред Бронски, ту с механичния дебеланко. Наложи му се заедно с професор Португалов и с приват-доцент Иванов и Борнгарт да анатомира и микроскопира кокошки в търсене на бацила на чумата и дори за три вечери да напише на бърза ръка брошурката: „За промените в черния дроб на кокошките при чума“.

В кокошата област Персиков работеше без особен плам, но това си беше съвсем естествено — цялата му глава бе пълна с друго — основно и важно, — с онова, от което беше го откъснала кокошата катастрофа, тоест от червения лъч. Навреждайки на и бездруго подкопаното си здраве, той крадеше от времето за сън и хранене, понякога не се прибираше на Пречистенка, а заспиваше на мушаменото канапе в кабинета си в института, за да може по цели нощи да се занимава с камерата и микроскопа.

Към края на юли напрежението поспадна. Работата на преименуваната комисия потече нормално и Персиков се върна към своите прекъснати експерименти. Микроскопите бяха заредени с нови препарати, в камерата под лъча зрееше с приказна бързина рибешки и жабешки хайвер. От Кьонигсберг с аероплан докараха специално поръчаните стъкла и към края на юли под наблюдението на Иванов механиците монтираха две нови големи камери, в които лъчът достигаше в основата си ширината на цигарена кутия, а на изхода цял метър. Персиков радостно потри ръце и започна да се готви за някакви тайнствени и сложни опити. Най-напред се разбра по телефона с народния комисар на просветата и слушалката му изквака най-любезно и всяческо съдействие, а след това пак по телефона Персиков викна другаря Пилев-Шопаров, завеждащия отдел „Животновъдство“ към върховната комисия. Пилев прояви към Персиков най-топло внимание. Ставаше дума за голямата поръчка в чужбина, направена по заявка на професор Персиков. Пилев каза по телефона, че веднага ще телеграфира в Берлин и Ню Йорк. След това от Кремъл се осведомиха как вървят работите на Персиков и важният и благ глас попита не му ли трябва на Персиков автомобил.

— Не, благодаря ви. Предпочитам да пътувам с трамвая — отговори Персиков.

— Но защо? — попита тайнственият глас и се позасмя снизходително.

С Персиков изобщо всички разговаряха или с почитание и ужас, или пък с гальовна усмивка, сякаш беше малко, макар и едро момченце.

— Той върви по-бързо — отговори Персиков, след което звучният бас-баритон от слушалката каза:

— Е, както искате.

Мина се още една седмица, при което Персиков, отдалечавайки се все повече от стихващите кокоши въпроси, всецяло се потопи в изучаването на лъча. От безсънните нощи и преумората главата му се проясни, сякаш беше прозрачна, и олекна. Червените кръгове сега не слизаха от очите му и почти всяка нощ Персиков спеше в института. Само веднъж напусна зоологическото си убежище, за да изнесе в грамадната зала на Цекубу^[1] на Пречистенка доклад за своя лъч и за въздействието му върху яйцеклетката. Това беше гигантски триумф на зоолога чудак. В колонната зала от ръкоплясканията нещо се ронеше и падаше от таваните, съскащите дъгови прожектори заливаха със светлина черните смокинги на цекубистите и белите рокли на жените. На естрадата, до катедрата, в една чиния, сложена на стъклена маса, тежко дишаше и посивяваше влажна жаба, голяма колкото котка. На естрадата хвърляха бележки. Между тях имаше седем любовни и Персиков ги накъса. Председателят на Цекубу насила го издърпваше на естрадата, за да се кланя. Персиков се кланяше ядосано, ръцете му бяха потни, мокри и черната вратовръзка се намираше не под брадата му, а зад лявото му ухо. Пред него като в мъгла се мержелееха стотици жълти лица и мъжки бели гърди, изведнъж един жълт пистолетен кобур се мярна и изчезна някъде зад бялата колона. Персиков го забеляза смътно и го забрави. Но когато си тръгна след доклада и заслиза по малиновия килим на стълбището, изведнъж се почувства зле. За миг нещо черно закри яркия полилей във вестибюла и Персиков премаля и усети, че му се гади… Замириса му на изгоряло, стори му се, че по врата му лепкаво и горещо се стича кръв… И професорът се хвана с разтреперана ръка за перилото.

— Прилоша ли ви, Владимир Ипатич? — връхлетяха го отвсякъде разтревожени гласове.

— Не, не — отговори Персиков, съвземайки се, — просто съм се преуморил… да… Ще ви помоля за чаша вода…

* * *

Беше много слънчев августовски ден. Той пречеше на професора, затова щорите бяха спуснати. Подвижен рефлектор на едно краче хвърляше снопче остра светлина върху отрупаната с инструменти и стъкла маса. Смъкнал назад облегалката на въртящото се кресло, Персиков пушеше изнемощял и през лентите на дима гледаше с мъртви от умора, но доволни очи открехнатата врата на камерата, където, загрявайки леко и бездруго задушния и мръсен въздух в кабинета, тихо лежеше червеният сноп на лъча. На вратата се почука.

— Е? — попита Персиков.

Вратата скръцна меко и влезе Панкрат. Той застана мирно и пребледнявайки от страх пред божеството, каза така:

— Орис иска да влезе при вас, господин професоре.

На бузите на учения се появи подобие на усмивка. Той присви очички и рече:

— Това е интересно. Само че аз съм зает.

— Тяхна милост разправя, че има официално писмо от Кремъл.

— Орис с официално писмо? Рядко съчетание — изрече Персиков и добави: — Добре де, дай го насам!

— Слушам — отговори Панкрат и изчезна като смок зад вратата.

След малко тя пак скръцна и на прага се появи човек. Персиков скръцна на винта и през рамо, над очилата, се вторачи във влезлия. Персиков беше твърде далеч от живота — не се интересуваше от него, но сега дори на него му се наби в очи основната и главната черта на влезлия човек. Той беше странно старомоден. През 1919 година този човек би бил напълно уместен по улиците на столицата, би бил търпим през 1924 година, в началото й, но през 1928 година бе странен. Сега, когато дори най-назадничавата част от пролетариата — хлебарите — облякоха сака, когато в Москва рядко се срещаше куртката — старомодното облекло, изоставено напълно в края на 1924 година, влезлият беше облечен с кожена двуредна куртка, зелен панталон, гети и половинки на краката, а на кръста му висеше огромен едновремешен пистолет маузер с жълт очукан кобур. Лицето на влезлия направи на Персиков същото впечатление, което правеше на всички — крайно неприятно впечатление. Малките му очички гледаха света изумено и в същото време уверено, в късите му крака с плоски табани имаше нещо просташко. Лицето му беше синкаво избръснато. Персиков веднага се намръщи: Изхърка безмилостно с винта и гледайки дошлия вече не над очилата, а през тях, рече:

— Писмо ли носите? Къде е то?

Влезлият явно бе зашеметен от онова, което видя. Изобщо той не беше от тези, които се смущават, но този път се смути. По очичките му личеше, че го е смаял преди всичко шкафът с 12 лавици, който стигаше до тавана и беше наблъскан с книги. След това, разбира се, камерите, в които като в ада мъждукаше малиновият, набъбнал в лещите лъч. И самият Персиков в полумрака до острата игла на лъча, изпадащ от рефлектора, беше достатъчно странен и величествен на въртящото се кресло. Пришълецът впери в него поглед, в който през самоувереността забележимо прескачаха искрици на уважение, не подаде никакво писмо, а каза:

— Аз съм Александър Семьонович Орис!

— Е? Какво има?

— Назначен съм за завеждащ показния совхоз „Червен лъч“ — поясни дошлият.

— Е та?

— Затуй съм дошъл при вас, другарю, с поверителен документ.

— Та за какво става дума? По-накратко, ако може.

Пришълецът разкопча куртката си и извади заповед, напечатана на великолепна дебела хартия. Подаде я на Персиков. А след това без покана седна на въртящото се столче.

— Внимавайте да не бутнете масата — с омраза изрече Персиков.

Пришълецът уплашено погледна масата, на другия край на която във влажния тъмен отвор мъждукаха безжизнено като изумруди нечии очи. От тях лъхаше хлад.

Щом прочете документа, Персиков скочи от креслото си и се втурна към телефона. След няколко секунди той вече говореше припряно и крайно ядосано:

— Моля ви се… Не мога да разбера… Как така? Аз… Без да ми поискате съгласието, без да се посъветвате с мен… Но той кой знае колко бели ще направи!!!

Когато чу това, непознатият се извъртя крайно засегнат заедно със столчето.

— Извинявам се — започна той, — аз съм завеж…

Но Персиков му се закани с куката и продължи:

— Извинявайте, не мога да разбера… Аз най-сетне категорично протестирам. Не съм съгласен да се правят опити с яйца… Преди аз самият да съм ги провел…

В слушалката нещо квакаше и потракваще и дори отдалеч се разбираше, че гласът от слушалката е снизходителен и говори с малко момченце. Работата свърши с това, че поморавелият Персиков затръшна слушалката и каза не в нея, а към стената:

— Измивам си ръцете.

Върна се до масата, взе от нея документа, прочете го веднъж от горе на долу над очилата, после от долу на горе през очилата и неочаквано изрева:

— Панкрат!

Панират се появи на вратата като от отвор в пода на оперна сцена. Персиков го погледна и изръмжа:

— Махай се, Панкрат!

И Панкрат, без да изрази на лицето си ни най-малко учудване, изчезна.

След това Персиков се извърна към пришълеца и заговори:

— Моля… Подчинявам се. Не е моя работа. Пък и не ми е интересно.

Пришълецът повече се смая, отколкото се обиди от държането на професора.

— Извинявам се — започна той, — нали сте другар?…

— Само това знаете — другар, та другар… — мрачно избоботи Персиков и млъкна.

„Я го гледай“ — изписа се на лицето на Орис.

— Изви…

— Та да си дойдем на думата — прекъсна го Персиков. — Това е дъговата лампа. От нея получавате посредством преместване на окуляра — Персиков тракна с капака на камерата, която приличаше на фотоапарат — сноп светлина, който можете да фокусирате посредством преместване на обективите, ето го № 1… и на огледалото № 2 — Персиков загаси лъча, пак го запали на пода на азбестовата камера, — а на пода в лъча можете да сложите каквото поискате и да правите опити. Извънредно просто, нали?

Персиков искаше да изрази ирония и презрение, но пришълецът не ги забеляза, защото се вглеждаше внимателно с лъскавите си очички в камерата.

— Само ви предупреждавам — продължи Персиков, — че не бива да си пъхате ръцете в лъча, защото според моите наблюдения той предизвиква разрастване на епитела… а злокачествено ли е то, или не, за съжаление още не съм могъл да установя.

Пришълецът тутакси скри чевръсто ръце зад гърба си, изтървавайки кожения си каскет, и погледна ръцете на професора. Те бяха целите в йод, а дясната беше бинтована в китката.

— А вие, професоре?

— Можете да си купите гумени ръкавици от Швабе на Кузнецки — ядосано му отговори професорът. — Това не е моя грижа.

Изведнъж Персиков погледна пришълеца като през лупа:

— Откъде се взехте? Изобщо… защо вие?…

Орис най-сетне много се засегна.

— Изви…

— Все пак трябва да знам каква е работата!… Защо сте се вкопчили в тоя лъч?…

— Защото въпросът е извънредно важен…

— Аха. Извънредно, а? Тогава… Панкрат!

И когато Панкрат се появи:

— Чакай да си помисля.

И Панкрат покорно изчезна.

— Аз — каза Персиков — не мога да разбера следното: защо са това бързане и тая поверителност?

— Вие, професоре, направо ме смайвате — отговори Орис, — не знаете ли, че всички кокошки изпукаха до една?

— Че какво от това? — разкрещя се Персиков. — Вие какво искате, да ги възкресите моментално ли? И защо с помощта на един още неизучен лъч?

— Другарю професор — отговори Орис, — чудя ви се, честна дума. Казвам ви, че трябва да възобновим птицевъдството у нас, защото в чужбина пишат по наш адрес какви ли не гадости. Да.

— Нека си пишат…

— Хайде, хайде — загадъчно отговори Орис и поклати глава.

— Бих искал да знам на кого му е хрумнало да отглежда кокошки направо от яйца…

— На мен — отговори Орис.

— Аха… Тъй… А защо, ако мога да знам? Откъде сте научили за свойствата на лъча?

— Бях на доклада ви, професоре.

— Аз с яйца още нищо не съм правил!… Само се каня!

— Ей Богу, работата ще потръгне — убедително и неочаквано сърдечно каза Орис, — вашият лъч е толкова изключителен, че не пилета, ами и слонове могат да се отгледат с него.

— Знаете ли какво — рече Персиков, — вие не сте ли зоолог? Не? Жалко… от вас би излязъл много смел експериментатор. Да… но рискувате… да ви сполети неуспех… и само ще ми изгубите времето…

— Ще ви върнем камерите. Какво толкоз?

— Кога?

— Ами щом изкарам първата партида.

— Колко уверено го казвате! Добре! Панкрат!

— Довел съм хора — каза Орис. — И охрана…

Надвечер кабинетът на Персиков осиротя… Масите се оголиха. Хората на Орис откараха трите големи камери и оставиха на професора само първата му, малката, с която бе започнал опитите.

Започна да пада здрач, тъмата завзе института, потече по коридорите. В кабинета се чуваха монотонни стъпки — Персиков в тъмното кръстосваше голямата стая от прозорците до вратата… Чудно нещо: тая вечер необяснимо тъжно настроение налегна хората, населяващи института, и животните. Жабите, кой знае защо, подеха особено тягостен концерт и църцореха зловещо и предупреждаващо. На Панкрат му се наложи да лови в коридора един смок, който беше излязъл от клетката си, а когато го хвана, видът на смока беше такъв, като че ли се е наканил да тръгне накъдето му видят очите, само и само да се махне.

По късен здрач прозвуча звънец от кабинета на Персиков. Панкрат се появи на прага. И видя странна картина. Ученият стоеше самотно насред кабинета и гледаше масите. Панкрат се окашля и застана неподвижно.

— Ето, Панкрат — каза Персиков и посочи оголялата маса.

Панкрат се ужаси. В здрача му се стори, че професорът се е просълзил. Това беше толкова необикновено, толкова страшно.

— Тъй вярно — плачливо отговори Панкрат и си помисли: „По-добре да беше ме нахокал!“

— Ето — повтори Персиков и устните му трепнаха съвсем като на детенце, на което изневиделица са отнели любимата играчка.

— Знаеш ли, драги ми Панкрат — продължи Персиков, извръщайки се към прозореца, — жена ми, която избяга от мен преди петнайсет години, беше постъпила в една оперета, а сега излиза, че е починала… Гледай каква история, мили ми Панкрат… Получих писмо.

Жабите квакаха жално и здрачът забулваше професора. Ето я… нощта. Москва… някъде някакви големи глобуси зад прозорците светнаха… Панкрат от смущение се изпритесни, от страх стоеше с долепени до бедрата ръце…

— Отивай си, Панкрат — тежко изрече професорът и махна с ръка, — лягай си да спиш, миличък, добричък Панкрат.

И нощта настъпи. Панкрат изхвръкна от кабинета, кой знае защо, на пръсти; дотича в стаичката си, разрови дрипите в ъгъла, измъкна изпод тях начената бутилка руска люта водка и гаврътна на един дъх близо цяла водна чаша. Замези си с хляб и сол и очите му се поразвеселиха.

Късно вечерта, вече някъде към полунощ, Панкрат, седнал бос на пейката в оскъдно осветения вестибюл, говореше на безсънното дежурно бомбе, като си почесваше гърдите под басмената риза:

— Що ли не я е убил, ей бо…

— Ама наистина ли плачеше? — с любопитство питаше бомбето.

— Ей… бо… — уверяваше го Панкрат.

— Велик учен — съгласи се бомбето, — то се знае, че жена си с жаба не можеш да замениш.

— Никогаж — съгласи се Панкрат.

После помисли малко и добави:

— Намислил съм да викна моята булка тук… то наистина какво да прави на село. Само че тя тия гадове хич не ги понася.

— Права си е жената, много са гнусни — съгласи се бомбето.

От кабинета на учения не се чуваше нито звук. А и светлина нямаше в него. Нямаше я ивичката под вратата.