Михаил Булгаков
Фаталните яйца (11)

XI глава
Битката и смъртта

В Москва пламтеше лудешка електрическа нощ. Светеха всички прозорци и в жилищата нямаше място, където да не сияят лампи със свалени абажури. Нито в едно жилище в Москва, която наброяваше 4 милиона население, не спеше нито един човек освен пеленачетата. В жилищата ядяха и пиеха както им падне, в жилищата извикваха нещо и час по час разкривени лица надничаха през прозорците от всички етажи, устремявайки погледи към небето, което бе разсечено във всички посоки от прожектори. В небето от време на време пламваха бели светлини, хвърляха разтапящи се бледи конуси към Москва и изчезваха, угасваха. Небето непрекъснато бучеше от много ниския аеропланен тътен. Особено страшно беше на Тверская-Ямска. На Александровската гара през всеки 10 минути пристигаха влакове, композирани как да е от товарни и разнокласни вагони и дори от цистерни, обкичени с обезумели хора, които хукваха по Тверская-Ямска като гъста каша, возеха се в автобусите, возеха се на покривите на трамваите, блъскаха се и падаха под колелата. На гарата час по час пламваше пукотлива тревожна стрелба над главите на тълпата — военните части спираха паниката на подлуделите, хукнали по стрелките на железопътните линии от Смоленска губерния към Москва, час по час с обезумяло леко изхлипване изхвърчаха стъклата на прозорците и виеха всички локомотиви. Всички улици бяха осеяни със захвърлени и стъпкани афиши и същите тия афиши гледаха от стените под парливите малинови рефлектори. Те вече бяха известни на всички и никой не ги четеше. В тях се обявяваше, че в Москва е въведено военно положение. В тях се отправяха предупреждения към паникьорите и се съобщаваше, че за Смоленска губерния част подир част вече заминават отреди от Червената армия, въоръжени с газове. Но афишите не можеха да спрат виещата нощ. В жилищата изтърваваха и трошаха сервизи и вази, тичаха, блъскайки се в ъглите, размотаваха и замотаваха някакви вързопи и куфари с напразната надежда да стигнат до Каланчовския площад, до Ярославската или Николаевската гара. Уви, всички гари, водещи на север и на изток, бяха опасани от много гъст слой пехота и грамадни камиони, люшкайки и дрънчейки с веригите си, натоварени догоре със сандъци, върху които седяха червеноармейци с островърхи шлемове, заприличали на таралежи от обърнатите към всички посоки щикове, извозваха запасите от златни монети от подземията на Народния комисариат на финансите и грамадни сандъци с надпис: „Внимателно. Третяковска галерия“. Коли ръмжаха и профучаваха по цяла Москва.

Много далеч на небето трепкаше отблясък от пожар и се чуваха, разлюлявайки гъстата чернилка на август, непрекъснати топовни гърмежи.

Призори през съвсем безсънната Москва, незагасила нито една лампа, нагоре по Тверская, помитайки всичко изпречило й се, което се притискаше към входовете и витрините, трошейки техните стъкла, премина многохилядната, чаткаща с копита по паветата змия на конната армия. Връхчетата на малиновите качулки се люшкаха на гърбовете и връхчетата на копията боцкаха небето. Мятащата се и виеща тълпа като че ли се посъвзе, щом видя напиращите напред, разсичащи разплисканата пача на безумието редици. В тълпата по тротоарите започнаха да вият призивно, с надежда.

— Да живее конната армия! — викаха истерични женски гласове.

— Да живее! — обаждаха се мъжете.

— Ще ни сгазят! Газят ни!… — виеха някъде.

— Помощ! — крещяха от тротоара.

Кутии цигари, сребърни монети и часовници захвърчаха към редиците от тротоарите, някакви жени изскачаха на паважа и с риск за кокалите си се мъкнеха от двете страни на конния строй, вкопчвайки се в стремената и целувайки ги. Сред непрекъснатото чаткане на копитата от време на време се извисяваха гласовете на взводните:

— Скъси повода.

Някъде пееха весело и закачливо и в трепкащата рекламна светлина от конете гледаха лица с накривени малинови калпаци. Прекъсвайки от време на време редиците на конниците с открити лица, минаваха пак на коне странни фигури със странни фереджета, с преметнати на гърба тръби и със стоманени бутилки, закачени за гърбовете им с ремъци. След тях пълзяха грамадни автоцистерни с много дълги ръкави и маркучи, съвсем като на пожарникарските коли, и тежки, разтрошаващи паветата, затворени отвсякъде и светещи с тесните си бойници танкове с гъсенични лапи. Прекъсваха се редиците на конниците и се зареждаха автомобили, обковани целите със сиви брони, със същите щръкнали навън тръби и с бели нарисувани черепи от двете страни с надписа „Газ“ и „Доброхим“.

— Спасете ни, братя! — започнаха да вият от тротоарите. — Бийте гадовете… Защитете Москва!

— Майката… майката… — разнасяше се от редица на редица. Цигарите прехвърчаха на пачки в осветения нощен въздух и сащисаните хора от конете навсякъде виждаха озъбени в усмивка лица. По редиците се разля глуха и караща сърцето да трепне песен:

Ни асо, ни дама, ни вале

на гадовете няма да помогнат.

Ще ги прецакаме на бойното поле…

Гръмогласно тътнещо „ура“ се разнесе над цялата тази каша, защото се пусна слух, че пред редиците със същата малинова качулка като всички конници язди станалият легендарен преди 10 години, поостарял и посивял командир на конната грамада. Тълпата започна да вие и към небето отлитна, успокоявайки донякъде свитите сърца, тътенът „ура… ура“…

* * *

Институтът беше слабо осветен. До него събитията долитаха само на отделни, мъгляви и глухи отзвуци. Веднъж под огнения часовник близо до Манежа изтрещя като ветрило залп, бяха разстреляли на място мародерите, които се опитали да ограбят едно жилище на Волхонка. Автомобилното движение по улицата беше слабо, то се бе струпало около гарите. В кабинета на професора, където едва-едва светеше една лампа, хвърляйки сноп върху бюрото, Персиков седеше, сложил глава върху ръцете си, и мълчеше. Около него се развяваше слоест дим. Лъчът в сандъчето беше угаснал. В терариумите жабите мълчаха, защото вече спяха. Професорът не работеше, нито пък четеше. Отместен настрана, под левия му лакът лежеше вчерашният бюлетин с телеграмите, отпечатан на тясна хартиена лента. В него се съобщаваше, че Смоленск гори целият и че артилерията обстрелва можайската гора по квадрати, за да унищожи залежите от крокодилски яйца, снесени във всички влажни дерета. Съобщаваше се, че самолетната ескадрила край Вязма е действала много успешно и е заляла с газ почти цялата околия, но че човешките жертви в тези пространства са неизчислими, защото населението, вместо да напуща околностите в рамките на една правилна евакуация, поради паниката се е мятало на разпокъсани групички на свой риск, втурвайки се кой накъдето види. Съобщаваше се, че на можайското направление самостоятелната кавказка кавалерийска дивизия блестящо е спечелила боя с щраусовите ята, изклала ги е до крак и е унищожила грамадно количество щраусови яйца. При това дивизията понесла незначителни загуби. От страна на правителството се съобщаваше, че ако гадовете не бъдат спрени в 200-километровата зона около столицата, тя ще бъде евакуирана в пълен ред. Служителите и работниците трябва да запазят пълно спокойствие. Правителството ще приложи най-сурови мерки, за да не допусне смоленската история, в резултат на която, поради паниката, предизвикана от неочакваното нападение на гърмящи змии на брой няколко хиляди, градът пламнал навсякъде, където били оставени запалени печки, защото населението се впуснало в безнадеждно масово бягство. Съобщаваше се, че Москва е снабдена с продоволствие най-малко за половин година и че съветът към главнокомандващия взема срочни мерки за брониране на жилищата, за да могат да се водят боеве с гадовете по самите улици на столицата, в случай че червените армии и ескадроните не сполучат да спрат нашествието на влечугите.

Всичко това професорът не беше го чел, гледаше с изцъклени очи пред себе си и пушеше. Освен него в института имаше само двама души — Панкрат и час по час започващата да плаче икономка Маря Степановна. Тя прекарваше вече трета безсънна нощ в кабинета на професора, който за нищо на света не искаше да се откъсне от своето единствено останало угаснало сандъче. Сега Маря Степановна беше се настанила на мушаменото канапе, в сянката в ъгъла, и мълчеше, скръбно умислена, гледайки как чайникът с предназначения за професора чай започва да кипи на триногата на газовата горелка. Институтът мълчеше и всичко стана внезапно.

От тротоара ненадейно се зачуха пълни с омраза звънливи викове, които накараха Маря Степановна да скочи и да изпищи. На улицата се замяркаха светлините на фенери и се чу гласът на Панкрат във вестибюла. Професорът зле възприе този шум. Надигна глава, измърмори: „Я как са се разбеснели… какво да правя сега.“ И отново изпадна в унес. Но той бе нарушен. Страшно се задумка по обкованата врата на института откъм Херцен и всички стени се разтресоха. След това се пръсна голямото стъкло в съседния кабинет. Издрънча и се изсипа стъклото в кабинета на професора и едно сиво паве прехвърча през прозореца и направи на сол стъклената маса. Жабите в терариумите заподскачаха и надигнаха вопъл. Защура се и запищя Маря Степановна, втурна се към професора, хвана го за ръцете и завика: „Бягайте, Владимир Ипатич, бягайте.“ Той стана от въртящия се стол, изпъна се, сви показалеца си на кука и й отговори, при което очите му за миг придобиха предишния си остър блясък, подсещащ за някогашния вдъхновен Персиков.

— Никъде няма да ида — изрече той, — това е просто глупост, те се мятат като луди… А щом цяла Москва е полудяла, къде да ида? И, моля ви се, престанете да викате. Какво съм виновен аз? Панкрат! — повика той и натисна бутона.

Вероятно искаше Панкрат да сложи край на цялата суетня, която никога не бе обичал. Но Панкрат вече нищо не можеше да направи. Грохотът завърши с това, че двойната врата на института се разтвори и отдалеч се дочуха изстрели, като от тапешник, а после целият каменен институт екна от топуркане, викове и трошене на стъкла. Маря Степановна се вкопчи в ръкава на Персиков и започна да го тегли нанякъде, той се изскубна от нея, изправи се в цял ръст и както си беше по бяла престилка, излезе в коридора.

— Е? — попита той. Вратата се разтвори и първото, което се появи в нейната рамка, беше гърбът на един военен с малинов кант и звезда на левия ръкав. Той отстъпваше гърбом откъм вратата, през която напираше да мине яростната тълпа, и стреляше с револвер. После побягна към Персиков и му извика:

— Спасявайте се, професоре, нищо повече не мога да направя.

Отвърна му писъкът на Маря Степановна. Военният профуча покрай Персиков, който стоеше като бяла статуя, и изчезна в мрака на криволичещите коридори в срещуположния край. Хората нахълтваха през вратата и крещяха:

— Удрете го! Убийте го.

— Световния злодей!

— Ти изпусна гадовете!

Разкривени лица, разпрани дрехи заподскачаха в коридорите и някой стреля. Замяркаха се тояги. Персиков отстъпи малко назад, притвори вратата на кабинета, където в ужас бе коленичила на пода Маря Степановна, разпери ръце като разпнат… той не искаше да пусне тълпата вътре и се развика ядосано:

— Това е феноменална лудост… вие сте същински диви зверове. Какво искате? — Зави: — Вън оттук! — и завърши фразата си с рязкото, познато на всички провикване: — Панкрат, изпъди ги!

Но Панкрат вече никого не можеше да изпъди. Панкрат с премазана глава, стъпкан и разкъсан на парчета, лежеше неподвижно във вестибюла и нови и нови тълпи нахлуваха покрай него, без да обръщат внимание на стрелбата на милицията от улицата.

Един нисък човек с маймунски криви крака, с разпрано сако, с разкъсан нагръдник, кривнат на една страна, изпревари другите, втурна се към Персиков и със страшен удар на тоягата си му разцепи черепа. Персиков се олюля, започна да пада настрана и последната му дума беше:

— Панкрат… Панкрат.

Съвсем невинната Маря Степановна я убиха и разтерзаха в кабинета, камерата, където бе угаснал лъчът, бе натрошена на парченца, на парченца бяха направени терариумите, обезумелите жаби бяха изтребени и изпотъпкани. Тълпата изпотроши стъклените маси, изпочупи рефлекторите, а след един час институтът пламтеше, около него се търкаляха трупове, заградени от верига въоръжени с електрически револвери, и пожарникарските автомобили, изпомпвайки вода от крановете, лееха струи през всички прозорци, от които с бучене изхвърчаха дълги огнени езици.