Михаил Булгаков
Фаталните яйца (5)

V глава
Кокошата история

В забутаното провинциално градче, някога Троицк, а сега Стекловск, Костромска губерния, Стекловска околия, на стъпалата пред една къщурка на някогашната Катедрална, а сега Персонална улица излезе забрадена жена със сива рокля на басмени букети и зарида. Тази жена, вдовицата на бившия катедрален протойерей на бившата катедрала Дроздова, ридаеше толкова гръмогласно, че скоро от отсрещната къщурка през прозорчето се подаде женска глава с вълнена забрадка и възкликна:

— Какво става, Степановна, пак ли?

— Седемнайсетата! — отговори бившата Дроздова, разливайки се в ридания.

— Мале-малее — заскимтя и заклати глава жената със забрадката, — какво става? Разгневил се е Господ, право ти казвам! Ама наистина ли умря?

— Ела, ела виж, Матрьона — мърмореше попадията като хълцаше шумно и тежко, — виж какво й е!

Тракна сивата клюмнала вратичка, босите женски крака преджапаха прашните гърбици на улицата и мократа от сълзи попадия поведе Матрьона към птичарника си.

Трябва да кажем, че вдовицата на отец протойерей Саватий Дроздов, починал през 26-а година от антирелигиозни огорчения, не падна духом, а се зае много успешно с птицевъдство. Щом работите на вдовицата потръгнаха, обложиха я с такъв данък, че птицепроизводството аха-аха да се прекрати, ако не бяха се намерили добри хора. Те посъветваха вдовицата да подаде до местните власти заявление, че тя, вдовицата, основава трудова птицевъдна кооперация. В състава на кооперацията влязоха самата Дроздова, вярната й слугиня Матрьошка и глухата племенница на вдовицата. Вдовицата бе освободена от данъка и птицепроизводството й дотам процъфтя, че през 28-а година из прашното дворче, заградено от кокоши къщурки, се разхождаха близо 250 кокошки, между които имаше дори кохинхинки. Яйцата на вдовицата всяка неделя се появяваха на стекловския пазар, яйцата на вдовицата се продаваха в Тамбов, а от време на време се показваха и на стъклените витрини на някогашния магазин „Сирене и масло“ на Чичкин в Москва.

И ето че седемнайсетата поред от заранта брамапутра, любимата й качулатка, сновеше из двора и повръщаше. „Ър… рр… урл… урл… хо-хо-хо“ — правеше качулатката и извръщаше тъжни очи към слънцето, сякаш го виждаше за последен път. Пред носа на кокошката танцуваше клекнала членката на кооперацията Матрьошка с чашка вода.

— Качулатчице, миличка… пили-пили-пили… пийни си водица — умоляваше я Матрьошка и гонеше клюна на качулатката с чашката, но качулатката не искаше да пие. Тя отваряше широко клюн и виреше глава. След това започна да повръща кръв.

— Господиисусе! — извика гостенката и се плесна по бедрата. — Какви работи стават! Шурти й кръвта като на заклана. Никога не съм виждала, да пукна, ако лъжа, кокошка да я боли стомах, сякаш е човек.

И това бяха последните напътствени думи към клетата качулатка. Тя ненадейно се тръшна на една страна, безпомощно побоцка с клюн из прахоляка и избели очи. После се обърна по гръб, навири и двата си крака и остана неподвижна. Басово се разплака Матрьошка, разплисквайки чашката, разплака се и самата попадия — председателката на кооперацията, а гостенката се наведе над ухото й и зашепна:

— Степановна, да не ми е името Матрьона, ако кокошките ти не са урочасани. Къде се е чуло и видяло таквоз нещо? То таквиз кокоши болести няма! Някой ти е направил магия на кокошките.

— Тия пусти мои врагове! — възкликна попадията към небето. — Какво още искат, да ме уморят ли?

На думите й отвърна мощно петльовско кукуригане и след това от курника се измъкна някак на една страна, съвсем като буен пияница от питейно заведение, проскубан кльощав петел. Той се опули зверски към тях, попристъпя на едно място, разпери крила като орел, но никъде не излетя, а започна да тича из двора, в кръг, като кон на корда. На третия кръг се спря и се изповръща, после взе да храчи и да хъхри, изплю наоколо сума ти кървави петна, капична се и краката му щръкнаха към слънцето като мачти. Женски вой огласи двора. И от кокошите къщурки му отвърна тревожно кудкудякане, пляскане и шаване.

— Кажи ми, не е ли туй урочасване?! — победоносно попита гостенката. — Викни отец Сергий, да им чете.

В шест часа вечерта, когато слънцето беше смъкнало огнената си мутра между мутрите на младите слънчогледи, в двора на птицевъдното стопанство отец Сергий, настоятелят на катедралния храм, беше завършил молебена и се измъкваше от патрахила. Любопитни човешки глави стърчаха над вехтата тараба и в пролуките й. Скръбната попадия целуна кръста, хубавичко намокри жълтата като канарче оръфана рубла със сълзи и я връчи на отец Сергий, в отговор на което той с въздишка подхвърли нещо по въпроса, че Господ ни се е разгневил. При това видът на отец Сергий беше такъв, сякаш той прекрасно знае защо именно се е разгневил Господ, ала няма да го каже.

Подир туй тълпата от улицата се разотиде, а тъй като кокошките си лягат рано, никой не разбра, че на съседа на попадията Дроздова са му пукнали в курника наведнъж три кокошки и петелът. Те повръщаха също като кокошките на Дроздова, но смъртта им настъпи в заключения курник тихо. Петелът тупна от летвата надолу с главата и в тази позиция предаде богу дух. Що се отнася до кокошките на вдовицата, те измряха веднага след молебена и до вечерта в курниците стана мъртво и тихо, вкочанените птици лежаха на камари.

Заранта градът стана като ударен от гръм, защото историята бе придобила страшни и чудовищни размери. На улица Персонална до пладне останаха живи само три кокошки, в крайната къщурка, където живееше под наем околийският финансов инспектор, но и те измряха към един часа подиробед. А вечерта градчето Стекловск бръмчеше и кипеше като кошер и из него се разнасяше страшната дума „мор“. Името на Дроздова попадна в местния вестник „Червен боец“ в статията, озаглавена: „Нима кокоша чума?“, а оттам се прехвърли в Москва.

* * *

Животът на професор Персиков придоби странна, тревожна и вълнуваща окраска. С една дума, в тази обстановка направо не можеше да се работи. Щом се отърва от Алфред Бронски, изключи в кабинета си в института телефона, като му свали слушалката, а вечерта, минавайки с трамвая по Охотний ряд, професорът се видя на покрива на огромната сграда с червен надпис „Работнически вестник“. Той, професорът, наситнен, зелен и мигащ, се вмъкваше в купето на таксито, а след него, вкопчено в ръкава му, се вмъкваше механично кълбо, облечено с одеяло. Професорът на покрива, на белия екран, затулваше с юмруци лицето си от виолетовия лъч. След това изскочи огнен надпис: „Професор Персиков, пътувайки с автомобил, дава обяснение на нашия прочут репортер капитан Степанов“. И наистина: покрай храма на Христос, по Волхонка, профуча трепкащ автомобил и в него се мяташе професорът, а физиономията му беше като на приклещен вълк.

— Това са някакви дяволи, а не хора — изръмжа през зъби професорът и си продължи по пътя.

Същата вечер, когато се прибра вкъщи на Пречистенка, зоологът получи от икономката си Маря Степановна 17 бележки с телефонните номера, които са се обаждали по време на неговото отсъствие, и словесната декларация на Маря Степановна, че тя е съсипана. Професорът се накани да накъса бележките, но се спря, защото срещу един от номерата видя добавката: „Народен комисар по здравеопазването“.

— Какво е това? — искрено недоумяваше ученият чудак. — Какво ги е прихванало?

В 10 1/4 същата вечер на вратата се позвъни и професорът се видя принуден да разговаря с някакъв ослепително издокаран гражданин. Професорът го прие благодарение на визитната му картичка, на която бе изобразено (без малко и фамилно име): „Пълномощен шеф на търговските отдели на чуждестранните представителства към Републиката на съветите“.

— Дявол да го вземе — изръмжа Персиков, захвърли на зеленото сукно лупата и някакви диаграми и каза на Маря Степановна: — Поканете тоя пълномощник тук, в кабинета.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Персиков с такъв тон, че на шефа му се издължи лицето. Персиков премести очилата от носа на челото си, след това обратно и огледа посетителя. Той целият лъщеше от лак и скъпоценни камъни и беше сложил на дясното си око монокъл. „Каква гнусна муцуна“ — кой знае защо, си помисли Персиков.

Гостът започна отдалеч и, по-точно казано, поиска разрешение да запали пура, вследствие на което Персиков го покани да седне с голяма неохота. След това гостът изрече дълги извинения по повод на това, че е дошъл късно, „но… денем господин професорът не може да бъде хванат… хихи… пардон… намерен“. (Когато се смееше, гостът хлипаше като хиена.)

— Да, аз съм зает човек! — толкова кратко му отговори Персиков, че лицето на госта повторно се издължи.

Въпреки това той си е позволил да обезпокои прочутия учен — времето, както се казва, е пари… нали пурата не пречи на професора?

— Мър-мър-мър — отговори Персиков. Той разреши…

Нали професорът е открил лъча на живота?

— Ама моля ви се, на какъв живот! Това са вестникарски измишльотини! — оживи се Персиков.

— Ах, не, хи-хи-хе… — Той прекрасно разбира скромността, която краси всички истински учени… излишно е да приказваме… Днес са се получили телеграми… В световните столици като например Варшава и Рига вече е известно всичко за лъча. Името на проф. Персиков се повтаря по цял свят… Цял свят със затаен дъх следи работата на проф. Персиков… Но на всички прекрасно им е известно колко тежко е положението на учените в Съветска Русия, антър ну соа ди… Нали тук няма външни лица?… Уви, тук не умеят да ценят труда на учения и поради това той би искал да си поговори с професора… Една чужда държава предлага на професор Персиков съвсем безкористна помощ в неговите лабораторни експерименти. Защо му е тук да хвърля бисер, както се казва в Светото писание? На държавата й е известно какво е изтърпял професорът през 19-а и 20-а година по време на тая, хи-хи… революция. Естествено, всичко ще се държи в строга тайна… професорът ще запознае държавата с резултатите от работата си, а срещу това тя ще финансира професора. Нали е построил камера, интересно би било да се видят чертежите на тази камера…

И гостът извади от вътрешния джоб на сакото си белоснежна пачка банкноти…

Същинска дреболия, 5000 рубли например като капаро професорът може да получи в момента… и от разписка няма нужда… професорът дори ще засегне пълномощния търговски шеф, ако отвори дума за разписка.

— Вън!!! — толкова страшно изрева Персиков, че пианото в гостната издаде звук от тънките клавиши.

Гостът изчезна така, че разтрепераният от ярост Персиков след малко вече се съмняваше идвал ли е той, или това е халюцинация.

— Тия галоши негови ли са?! — кресна подир миг Персиков в антрето.

— Забрави ги — отговори разтреперана Маря Степановна.

— Да се изхвърлят!

— Къде да ги изхвърля?! Нали ще дойде да си ги поиска?!

— Предайте ги на домовия комитет. Срещу разписка. Да не съм видял повече тия галоши! На комитета! Да приемат шпионските галоши!…

Маря Степановна се прекръсти, вдигна великолепните вносни галоши и ги изнесе през задния вход. Там постоя зад вратата, а после скри галошите в килера.

— Предадохте ли ги? — бушуваше Персиков.

— Предадох ги.

— Искам разписката.

— Ама недейте така, Владимир Ипатич. Председателят е неграмотен!…

— Още. На секундата. Искам. Да ми се даде. Разписка. Вместо него да се разпише някой грамотен тиквеник!

Маря Степановна само повъртя глава, излезе и след 1/4 час се върна със следната бележка:

„Получени за фонда от проф. Персиков 1 (един) чи гал. Колесов“

— А това какво е?

— Жетонът на галошите.

Персиков стъпка жетона с крака, а разписката сложи под пресата на бюрото си. След това някаква мисъл помрачи високото му чело. Той се втурна към телефона, вдигна по тревога Панкрат в института и го попита: „Всичко ли е наред?“ Панкрат зарева в слушалката нещо такова, от което можеше да се разбере, че според него всичко е наред. Но Персиков се успокои само за малко. Начумерен, той сграбчи телефона и изрече в слушалката следното:

— Дайте ми тая, как й викаха, „Лубянка“. Мерси… На кого там от вас трябва да кажа… при мен тук идват някакви подозрителни субекти с галоши, да… Професорът от IV университет Персиков…

Слушалката изведнъж рязко прекъсна разговора, Персиков се сащиса и започна да мърмори през зъби някакви псувни.

— Ще пиете ли чай, Владимир Ипатич? — плахо се осведоми Маря Степановна, надничайки в кабинета.

— Никакъв чай няма да пия… мър-мър-мър, и дявол да ги вземе всичките… до един са пощурели.

Точно след десет минути професорът посрещаше в кабинета си нови гости. Единият от тях, приятен, закръглен и много учтив, беше облечен със скромна, походна военна куртка и брич. На носа му като кристална пеперуда бе кацнало пенсне. Изобщо приличаше на ангел с лачени ботуши. Вторият, дребничък, страшно мрачен, беше цивилно облечен, но цивилното му седеше така, сякаш го притесняваше. Третият гостенин се държеше особено, не влезе в кабинета на професора, а остана в полутъмното антре. При това осветеният и пронизан от струи тютюнев дим кабинет беше целият пред очите му. На лицето на този трети, който също беше цивилно облечен, се кипреше пенсне с тъмни стъкла.

Двамата в кабинета направо измъчиха Персиков, докато разглеждаха визитната картичка, докато го разпитваха за петте хиляди и го караха да опише външността на госта си.

— Абе дявол го знае — боботеше Персиков, — накъсо казано, отвратителна мутра. Дегенерат.

— А не му ли е стъклено окото? — дрезгаво попита дребният.

— Дявол го знае. Не, впрочем не е стъклено, очите му шарят.

— Не е ли Рубинщейн? — въпросително и тихо каза ангелът на дребния цивилен. Но той поклати глава мрачно и отрицателно.

— Рубинщейн няма да даде без разписка, в никой случай — забоботи той — Не е работа на Рубинщейн това. Тук е била някоя по-голяма клечка.

Историята с галошите предизвика експлозивен, извънредно жив интерес от страна на гостите. Ангелът каза по телефона на домовата канцелария само няколко думи: „ГПУ вика незабавно секретаря на домкома Колесов в жилището на професор Персиков с галошите“, и Колесов начаса, пребледнял, се появи в кабинета, понесъл галошите в ръце.

— Васенка! — тихо викна ангелът оногова, който седеше в антрето. Той се надигна бавно и се помъкна към кабинета като разглобен. Тъмните стъкла напълно бяха погълнали очите му.

— Е? — попита той лаконично и сънено.

— Галошите.

Затъмнените очи се плъзнаха по галошите и на Персиков му се стори, че изпод стъклата настрана само за миг блеснаха съвсем не сънени, а, напротив, изумително бодливи очи. Но те моментално угаснаха.

— Е, Васенка?

Оня, на когото му викаха Васенка, отговори с отпуснат глас:

— Какво толкова се чудите? Галошите са на Пеленжковски.

Фондът незабавно се лиши от подаръка на професор Персиков. Галошите изчезнаха в един вестник. Крайно зарадваният ангел с куртката стана и започна да стиска ръката на професора и дори държа кратка реч, чието съдържание се свеждаше до следното: това прави чест на професора… Професорът може да бъде спокоен… повече никой няма да го безпокои, нито в института, нито вкъщи… ще бъдат взети мерки, камерите му са в пълна безопасност…

— А не е ли възможно да разстреляте репортерите? — попита Персиков, като гледаше над очилата си.

Този въпрос много развесели гостите. Не само начумереният дребосък, но дори затъмненият се усмихна в антрето. Ангелът, грейнал, обясни, че това е невъзможно.

— А що за мръсник беше тоя, който идва при мен?

Изведнъж всички престанаха да се усмихват и ангелът отговори уклончиво, че това трябва да е бил някой дребен аферист, няма смисъл да му се обръща внимание… и въпреки това той много моли гражданина професор да държи в пълна тайна тазвечерното произшествие, и гостите си отидоха.

Персиков се върна в кабинета си, при диаграмите, но въпреки това не можа да се залови за работа. Телефонът изхвърли огнено кръгче и един женски глас предложи на професора, ако желае, да се ожени за интересна и пламенна вдовица със седемстайно жилище. Персиков заквича в слушалката:

— Съветвам ви да идете на психиатър… — и получи второ обаждане.

Този път Персиков поомекна, защото лицето, а то беше доста известно, му се обаждаше от Кремъл. То дълго и съчувствено разпитва Персиков за работата му и изяви желание да посети лабораторията. След разговора Персиков си избърса челото и остави слушалката до телефона. Тогава в горната квартира отекнаха странни тръби и се разнесоха воплите на валкириите — радиоприемникът на директора на текстилното обединение бе хванал Вагнеровия концерт в Болшой театър. През воя и грохота, които се сипеха откъм тавана, Персиков закрещя на Маря Степановна, че ще даде директора под съд, че ще строши това радио, че ще избяга от Москва където му очите видят, защото очевидно са си поставили за цел да го изгонят. Строши лупата, легна си да спи в кабинета на коженото канапе и заспа, унесен от нежното ромолене на клавишите на прочутия пианист, долитащо от Болшой театър.

Изненадите продължиха и на другия ден. Когато стигна с трамвая до института, Персиков завари на стъпалата пред главния вход непознат нему гражданин с модно зелено бомбе. Той внимателно огледа Персиков, но не му зададе никакви въпроси и затова Персиков го изтърпя. Но във вестибюла на института освен сащисания Панкрат при влизането на Персиков се изправи второ бомбе и го поздрави любезно:

— Добро утро, гражданино професор.

— Какво искате? — страшно попита Персиков, докато свличаше с помощта на Панкрат палтото от гърба си. Но бомбето бързо укроти Персиков, като му прошепна с най-нежен глас, че професорът няма защо да се тревожи. То, бомбето, се намира тук тъкмо за да отърве професора от всякакви натрапчиви посетители… че професорът може да бъде спокоен не само за вратата на кабинета си, но и за прозорците. След това непознатият обърна за миг ревера на сакото си и показа на професора някаква значка.

— Хъм… при вас работата май е добре организирана — измуча Персиков и добави наивно: — А какво ще ядете тук?

Бомбето се усмихна и обясни, че ще го сменят.

Трите дена след това преминаха великолепно. Професора на два пъти го посетиха от Кремъл и веднъж дойдоха студентите да ги изпита. Студентите бяха изпопукани до един и по лицата им се четеше, че Персиков вече буди в тях направо суеверен ужас.

— Станете кондуктор! Вие не можете да се занимавате със зоология — ехтеше откъм кабинета.

— Строг ли е? — попита бомбето Панкрат.

— Уу, да не ти дава Господ — отговори Панкрат, — някой и да издържи, излиза, клетникът, от кабинета и се олюлява. Пот шурти от него. И право в бирарията.

Покрай всички тия дребни грижи професорът не усети как се изнизаха трите денонощия, но на четвъртото пак го върнаха към действителния живот и причина за това стана един тънък и писклив глас откъм улицата.

— Владимир Ипатич! — викна гласът през отворения прозорец на кабинета откъм улица Херцен. На гласа му провървя: през последните дни Персиков беше се преуморил. В този момент той тъкмо си почиваше, гледаше безразлично и отпуснато със зачервените си като на зайче очи и пушеше в креслото. Той повече не можеше. И затова дори с известно любопитство надникна през прозореца и видя на тротоара Алфред Бронски. Професорът веднага позна титулувания притежател на визитната картичка по островърхата мека шапка и по бележника. Бронски нежно и почтително се поклони на прозореца.

— Ах, вие ли сте? — попита професорът. Не му стигнаха сили да се ядоса и дори му се стори интересно какво ли ще стане по-нататък. Прикрит от прозореца, той се чувстваше в безопасност от Алфред. Несменяемото бомбе на улицата незабавно обърна ухо към Бронски. На лицето на репортера цъфна безкрайно умилна усмивка.

— Няма да ви задържам, драги професоре — започна Бронски, напрягайки гласа си от тротоара, — имам само едно въпросче, и то чисто зоологическо. Позволявате ли да ви го задам?

— Задайте го — лаконично и иронично отговори Персиков и си помисли: „Все пак в тоя мръсник има нещо американско.“

— Какво ще кажете относително кокошките, драги професоре? — викна Бронски, събрал дланите си като фуния.

Персиков се смая. Седна на перваза на прозореца, после се смъкна от него, натисна копчето и викна, сочейки прозореца с пръст:

— Панкрат, пусни онзи от тротоара да влезе.

Когато Бронски се появи в кабинета, Персиков дотам разшири благоволението си, че му изръмжа: „Седнете!“

И Бронски, възхитено усмихнат, седна на въртящото се столче.

— Обяснете ми, ако обичате — започна Персиков, — вие ли пишете там, в тия ваши вестници?

— Да, аз.

— Добре, тогава не ми е ясно как можете да пишете, след като не сте се научили да говорите правилно. Какви са тия „няма да ви задържам“ и „относително кокошките“? Сигурно сте искали да попитате „относно кокошките“?

Бронски се разсмя с половин уста, но почтително:

— Валентин Петрович ни редактира.

— Кой е тоя Валентин Петрович?

— Завеждащият литературната част.

— Както и да е. Впрочем аз не съм филолог. Да оставим настрана вашия Валентин Петрович. Какво именно желаете да научите относно кокошките?

— Изобщо всичко, което кажете, професоре.

В този момент Бронски се въоръжи с молив. В очите на Персиков засвяткаха победоносни искри.

— Грешката ви е, че сте дошли при мен, аз не съм специалист по пернатите. Най-добре би било да потърсите Емелян Иванович Португалов, в I университет. Лично аз знам твърде малко…

Бронски възхитено се усмихна, за да покаже, че е разбрал шегата на драгия професор. „Шега — мило!“ — драсна той в бележника си.

— Впрочем, ако ви е интересно, моля. Кокошките, или гребенестите… са род птици от клас кокошеви. От семейство фазанови… — започна Персиков на висок глас и гледайки не Бронски, а нейде към далечината, където пред него се подразбираха хиляди души — от семейство фазанови… фазанидо. Представляват птици с месесто-кожен гребен и две перки под долната челюст… хъм… макар че може да е и само една в средата на брадичката… Какво друго? Крилата им са къси и заоблени… Опашка средно дълга, донякъде стъпаловидна и дори, бих казал, покривообразна, средните пера са сърповидно извити… Панкрат, донеси от моделния кабинет модел №705, надлъжен разрез на петел… впрочем трябва ли ви това?… Панкрат, недей да носиш модела… Повтарям ви, че не съм специалист, по-добре идете при Португалов. Тъй, лично на мен са ми известни 6 вида диви кокошки… хъм… Португалов знае повече… в Индия и в Малайския архипелаг. Например банкивският петел, или казинту, той обитава предпланините на Хималаите, цяла Индия, Асам и Бирма… Вилоопашатият петел, или галус вариус, се среща на Ломбок, Сумбав и Флорес. А на остров Ява се среща интересният петел галус енсус, в Югоизточна Индия мога да ви препоръчам много красивия зонератов петел… После ще ви го покажа на рисунка. Що се отнася до Цейлон, там срещаме петела на Стенли, който не се размножава никъде другаде.

Бронски седеше опулен и пишеше като луд.

— Какво още да ви съобщя?

— Бих искал да науча нещо за кокошите болести — съвсем тихо прошепна Алфред.

— Хъм… аз не съм специалист… Португалов попитайте… Впрочем… Е, лентовидни глисти, смукачи, кърлежи, кокошинки, бълхи, кокоша холера, дифтеритно възпаление на лигавицата… Пневмономикоза, туберкулоза, кокоши кел… сума болести има (искри играеха в очите на Персиков)… отравяне, да речем, с бленика, тумори, английска болест, жълтеница, ревматизъм, гъбичките ахорнон шенлайни… много интересна болест. При заболяване от нея на гребена се образуват малки петънца, наподобяващи плесен…

Бронски избърса потта от челото си с цветна носна кърпа.

— А коя според вас, професоре, е причината за сегашната катастрофа?

— Каква катастрофа?

— Как, ама не сте ли чели, професоре? — учуди се Бронски и измъкна от чантата си измачкан брой „Известия“.

— Не чета вестници — отговори Персиков и се намръщи.

— Но защо, професоре? — нежно попита Алфред.

— Защото печатат всякакви дивотии — каза Персиков, без да се замисля.

— Но как може, професоре? — меко прошепна Бронски и разгърна вестника.

— Какво е това? — попита Персиков и чак се надигна от мястото си. Сега искри заподскачаха в очите на Бронски. Той подчерта с острия си, лакиран пръст невероятно едрото заглавие, заемащо цялата горна част на страницата: „Кокоши мор в републиката“.

— Какво? — попита Персиков и премести очилата на челото си.