Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Роковые яйца, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Борис Мисирков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2018 г.)
Издание:
Автор: Михаил Булгаков
Заглавие: Избрано
Преводач: Борис Мисирков; Лиляна Минкова
Година на превод: 1986; 1989
Език, от който е преведено: Руски
Издател: ИК „Фама“
Година на издаване: 2007
Тип: сборник
Националност: Руска
Редактор: Игор Шемтов
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-597-303-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6974
История
- —Добавяне
III глава
Персиков хваща
Работата беше следната. Когато доближи гениалното си око до окуляра, професорът за пръв път през своя живот обърна внимание, че в пъстрата завъртулка особено ярко и дебело изпъкваше един лъч. Този лъч беше яркочервен на цвят и стърчеше от завъртулката като малко острие, колкото игла, да речем.
За беля този лъч прикова за няколко секунди набитото око на виртуоза.
В него — в лъча — професорът съзря нещо, което беше хиляда пъти по-значително и по-важно от самия лъч, това ефимерно чедо, случайно родено при движението на огледалото и обектива на микроскопа. Благодарение на това, че асистентът повика професора в своя кабинет, амебите бяха престояли час и половина под действието на този лъч и ето какво бе станало: докато в диска извън лъча зърнестите амеби бяха се натръшкали отпуснато и безпомощно, там, където преминаваше червеният заострен меч, ставаха странни явления. В червената ивичка кипеше живот. Дивите амеби, протягайки псевдокраченца, се стремяха с всички сили към червената ивица и в нея (по някакъв вълшебен начин) се съживяваха. Някаква сила бе вдъхнала в тях духа на живота. Те напираха на глутници и се боричкаха помежду си за място в лъча. В него се извършваше лудешко, друга дума не може да се подбере, размножаване. Трошейки и събаряйки всички закони, известни на Персиков като петте му пръста, те се пъпкуваха пред неговите очи с мълниеносна бързина. Разпадаха се на части в лъча и всяка от частите само за 2 секунди ставаше нов и бодър организъм. За няколко мига тия организми порастваха и съзряваха единствено за да дадат тутакси на свой ред ново поколение. В червената ивица, а после и в целия диск стана тясно и се започна неизбежна борба. Новоизлюпените яростно се нахвърляха едни върху други, разкъсваха се и се поглъщаха. Между родените лежаха труповете на загиналите в борбата за съществуване. Побеждаваха най-добрите и най-силните. И тия най-добри бяха ужасни. Първо, по обем те близо два пъти надминаваха обикновените амеби, а второ, се отличаваха с някаква особена злоба и пъргавина. Движенията им бяха устремни, псевдокраченцата им — значително по-дълги от нормалните и те действаха с тях, без преувеличение, като октоподи с пипалата си.
Втората вечер професорът, отслабнал и пребледнял, забравил да яде, пришпорващ нервите си само с дебели саморъчно свити цигари, изучава новото поколение амеби, а третия ден премина към първоизточника, тоест към червения лъч.
Газът в горелката съскаше тихо, по улицата пак тътреше крака движението и професорът, отровен от стотната цигара, полузатворил очи, се отпусна на облегалката на въртящия се стол.
— Да, сега всичко ми е ясно. Съживил ги е лъчът. Това е нов, неизследван от никого, от никого неоткрит лъч. Първото, което ще трябва да се изясни, е само от електричеството ли се получава той или и от слънцето — мърмореше си Персиков.
За още една нощ и това се изясни. С три микроскопа Персиков хвана три лъча, от слънцето нищо не хвана и се изрази така:
— Редно е да сметнем, че в спектъра на слънцето го няма… хъм… е, с една дума, редно е да сметнем, че той може да се получи само от електрическата светлина. — Погледна с любов матовия глобус горе, позамисли се вдъхновено и покани в кабинета си Иванов. Разказа му всичко и му показа амебите.
Приват-доцент Иванов се смая, той бе направо смазан: как може едно такова просто нещо като тая тънка стрела да не бъде забелязано досега, дявол да го вземе! От когото и да е, па макар и от самия него, Иванов, и наистина е чудовищно! Достатъчно е само да погледне човек…
— Погледнете, Владимир Ипатич! — казваше Иванов, долепил ужасен окото си до окуляра. — Ама може ли такова нещо?!… Те растат пред очите ми… Вижте, вижте.
— Наблюдавам ги вече трети ден — вдъхновено отговори Персиков.
После между двамата учени се проведе разговор, чийто смисъл се свеждаше до следното: приват-доцент Иванов се наема да конструира с помощта на лещи и огледала камера, в която този лъч ще може да бъде получен в увеличен вид и извън микроскопа. Иванов се надява, дори е съвсем сигурен, че това е извънредно лесно. Той ще получи лъча, Владимир Ипатич да не се съмнява. Тук стана малка засечка.
— Аз, Пьотър Степанович, когато обнародвам труда си, ще напиша, че камерите са конструирани от вас — вметна Персиков, защото усети, че засечката трябва да се ликвидира.
— О, това не е важно… Впрочем, разбира се…
И засечката тутакси изчезна. Оттам нататък и Иванов бе погълнат от лъча. Докато Персиков слабееше и се изтощаваше, прекарвайки целите дни и половината от нощите над микроскопа, Иванов си играеше в грейналия от лампи физически кабинет, комбинирайки лещи и огледала. Помагаше му механикът.
От Германия, по одобрена от Комисариата на просветата заявка, Персиков получи три пратки, съдържащи огледала, двойноизпъкнали, двойновдлъбнати и дори някакви изпъкнало-вдлъбнати шлифовани стъкла. Работата свърши с това, че Иванов конструира камерата и в нея наистина хвана червения лъч. Редно е да му признаем, че го хвана майсторски: лъчът стана дебел близо 4 сантиметра в диаметър, остър и силен.
На 1 юни камерата бе монтирана в кабинета на Персиков и той стръвно започна опити с жабешки хайвер, осветен с лъча. За 2 денонощия от зрънцата се излюпиха хиляди попови лъжички. Само за едно денонощие поповите лъжички по необясним начин се превърнаха в жаби, и то толкова злобни и лакоми, че половината от тях тутакси бе изплюскана от другата половина. За сметка на това оцелелите взеха извън всякакви срокове да снасят хайвер и вътре в 2 дена вече без какъвто и да било лъч дадоха ново поколение, и то съвсем неизброимо. В кабинета на учения започна да става дявол знае какво: поповите лъжички плъзнаха от кабинета по целия институт, из терариумите и просто по пода във всички ъгли ехтяха гръмогласни хорове като в блато. Панкрат, който и бездруго се плашеше от Персиков като от огън, сега изпитваше към него само едно чувство: вцепеняващ ужас. След една седмица и самият учен усети, че се побърква. Институтът се усмърдя на етер и цианкалий, с който Панкрат насмалко не се отрови, защото избърза да си свали маската. В края на краищата можаха да изтребят с отрови разрасналото се блатно поколение и да проветрят кабинетите. На Иванов Персиков каза следното:
— Знаете ли, Пьотър Степанович, въздействието на лъча върху деутероплазмата и изобщо върху яйцеклетката е изумително.
Иванов, студеният и сдържан джентълмен, прекъсна професора с необичаен тон:
— Владимир Ипатич, какво сте седнали да ми говорите за дребни подробности, за деутероплазмата. Да го кажем направо: вие сте открили нещо нечувано. — Явно с голямо напъване, но все пак Иванов изцеди от себе си думите: — Професор Персиков, вие сте открили лъча на живота!
Слаба руменина изби по бледите, небръснати скули на Персиков.
— Хайде де… — измънка той.
— Вие — продължи Иванов — ще се сдобиете с такова име… Свят ми се завива. Разбирате ли — страстно продължи той, — Владимир Ипатич, че героите на Уелс в сравнение с вас са просто нищожества… А аз си мислех, че това са измишльотини… Спомняте ли си неговата „Храна на боговете“?
— А, туй беше роман — отговори Персиков.
— Ама колко известен, божичко!…
— Забравил съм го — отговори Персиков, — помня, че го четох, но съм го забравил.
— Как може да не помните, я погледнете — Иванов вдигна от стъклената маса за крачето една невероятно грамадна мъртва жаба с подут корем, на муцуната й дори след смъртта личеше злобен израз, — това е направо чудовищно!