Л. Дж. Смит
Полунощ (25)

25

— Ще спим в склада и ще облепим стените с амулетите от самозалепващи се листчета — додаде Мередит мрачно. — Ако ни стигнат. Имам още един пакет, но едва ли ще покрият стените на цяла стая.

— Добре — кимна Елена. — У кого е ключът на Шиничи?

Мат вдигна ръка.

— В моя…

— Не ми казвай! — възпря го Елена. — У мен е ключът на Мисао. Не бива да ги губим. Стефан и аз сме единият отбор; вие — другият.

Изведоха Мисао, като я подкрепяха от двете страни, от стаята на Стефан и надолу по стълбите. Мисао не се опита да избяга, не се бори с тях, нито им проговори. Това още повече изпълни Мат е подозрения към нея. Видя, че Елена и Стефан се споглеждат, и бе сигурен, че и те се чувстват по същия начин.

Но какво друго можеха да сторят с нея? Нямаше друг начин, човешки или дори нечовешки, за да я обезвредят за неопределено време. Звездната й сфера беше у тях и според книгите се предполагаше, че чрез нея могат да я контролират, но тя беше права — изглежда, това бе старомоден и остарял метод, защото не сработи. Те се опитаха, докато Стефан и Мередит я държаха здраво, а Мат донесе звездната сфера от тайното място, където я държеше — в една кутия за обувки върху горния рафт в гардероба му.

Докато държаха почти празната сфера, двамата е Елена се опитаха да накарат Мисао да им каже къде е звездната сфера на брат й, обсипваха я с въпроси, но напразно. Не се получи.

— Може би, когато в нея има толкова малко течност, правилата не важат — заключи накрая Елена. Ала това бе малко утешение. За всички.

Докато водеха Мисао към кухнята, Мат си мислеше, че планът на двете китсуне беше много глупав: два пъти да се престорят на Стефан. Да го направят още веднъж, след като знаеха, че противниците им са нащрек, ето това бе глупаво. А Мисао не изглеждаше толкова глупава.

Мат имаше лошо предчувствие.

 

 

Елена също имаше много лошо предчувствие за това, което правеха. Когато огледа лицата на останалите, видя, че и те го споделят. Но никой не можа да измисли по-добър план. Не можеха да убият Мисао. Не бяха убийци, способни да убият хладнокръвно едно болно, несъпротивляващо се момиче.

Не беше трудно да се досети, че Шиничи има много остър слух и вече ги е чул да ходят върху скърцащите дървени дъски на пода в кухнята. Освен това предполагаше, че той знае — чрез духовната им връзка, просто логически или по някакъв друг начин, — че Мисао е точно над него. Нямаше да изгубят нищо, ако викат през затворената врата.

— Шиничи, сестра ти е при нас! Ако си я искаш обратно, кротувай и не ни предизвиквай да я хвърлим надолу по стълбите.

Отговорът откъм зимника бе тишина. Елена предпочете да приеме, че мълчанието е знак на покорство. Поне Шиничи не ги засипваше със заплахи.

— Добре — прошепна Елена. Беше застанала точно зад Мисао. — Когато преброя до три, ще я бутнем колкото може по-силно.

— Почакай! — разнесе се нещастният шепот на Мат. — Ти каза, че няма да я хвърлим надолу по стълбите.

— Животът никога не е честен, не е справедлив — отсече Елена сурово. — Да не би да мислиш, че той не ни е подготвил някоя изненада?

— Но…

— Стига, Мат — обади се Мередит тихо. Тя държеше копието в бойна готовност в лявата си ръка, а с дясната се бе приготвила да бутне панела, за да отвори вратата към зимника. — Всички готови ли са?

Всички кимнаха. Елена изпита жал към Мат и Стефан, които бяха най-честните и чувствителни от тях.

— Едно — прошепна тихо, — две, три.

На три Мередит натисна скрития механизъм върху стената. Това, което последва, сякаш ставаше на забавен кадър.

На „две“ вече бе започнала да избутва Мисао към вратата. На „три“ и останалите се присъединиха към нея.

Но вратата все едно се отваряше цяла вечност. И преди тази вечност да свърши, всичко се обърка.

Зеленината около главата на Мисао разпростря клони във всички посоки. Една вейка изскочи внезапно и се уви около китката на Елена. Тя чу как Мат нададе вик на ярост и разбра, че друг клон се е докопал до него.

— Бутайте! — изкрещя Мередит и Елена видя насоченото към нея копие. Мередит разсичаше зеленината, свързана с Мисао. Лозата, врязала се в китката на Елена, падна на пода.

Всички угризения дали да хвърлят Мисао надолу по стълбите, тутакси се изпариха. Елена се присъедини към приятелите си, като се опитваше да я бутне през отвора. Но долу в зимника нещо не беше наред. Като начало те бутаха Мисао към катраненочерен мрак… и някакво движение.

Зимникът беше пълен с… нещо. С някакви неща.

Елена погледна надолу към глезена си и с ужас видя гигантска ларва, която, изглежда, бе изпълзяла от зимника. Или поне ларва бе първото, с което й хрумна да го сравни — може би беше гол охлюв без глава. Беше полупрозрачна, черна, дълга около трийсет сантиметра, но според нея, доста дебела, за да я обхване с ръка. Изглежда, се придвижваше по два начина: единият по познатия начин като гъсеница, а другият, като просто се залепваше към останалите ларви, които се пръскаха над главата на Елена като отвратителен фонтан.

Елена погледна нагоре и съжали. По-добре да не го бе правила.

Над тях се извиваше кобра, изпълзяла от зимника в кухнята. Беше кобра, съставена от черни полупрозрачни ларви, залепени една за друга. От време на време някоя се изхлузваше и падаше сред групата. Следваше вик.

Ако Бони беше с тях, щеше да пищи, докато винените чаши в бюфета не се пръснат, помисли си Елена обезумяло. Мередит се опитваше да нападне кобрата с копието, като в същото време тършуваше в джоба на джинсите си, за да извади самозалепващите се листчета.

— Аз ще ги извадя — рече задъхано Елена и пъхна ръка в джоба на Мередит. Пръстите й напипаха малкото снопче с листчета и тя ги измъкна триумфално.

Точно в този миг първата лъскава ларва падна върху голата й кожа. Искаше да изпищи от болка, когато малките й крачета или зъби, или малки пипала — с каквото и да се бе закрепила гадината към нея — изгаряха и жилеха кожата й. Девойката извади едно тънко листче от снопчето, което не беше самозалепващо се листче, но пак беше амулет върху прозирна хартия, и го залепи върху отвратителното нещо, приличащо на ларва.

Нищо не се случи.

Сега Мередит забиваше копието в средата на кобрата. Елена видя друга от тварите да пада почти върху обърнатото й нагоре лице и успя да се извърне, така че вместо това улучи яката й. Тя опита с друго листче от снопчето и когато то просто отлетя — ларвите изглеждаха лепкави, но не бяха, — тя нададе животински вик и откъсна с две ръце противните гадини, впили се в нея. Те паднаха, но по кожата й останаха червени белези, а тениската й се скъса на рамото.

— Амулетите не действат! — изкрещя тя на Мередит.

Мередит бе застанала под люлеещата се качулата глава на ларвата кобра, и забиваше ли, забиваше копието, опитвайки се да достигне центъра.

— И без това амулетите няма да стигнат! — разнесе се приглушеният й глас. — Тези ларви са прекалено много. По-добре бягай!

— Всички да се махат оттук! — изкрещя в същия миг Стефан. — Там има нещо твърдо!

— Точно това се опитвам да достигна! — проехтя отговорът на Мередит.

— Къде е Мисао? — викна като обезумял Мат.

Последния път, когато Елена я бе видяла, тя се бе гмурнала в гърчещата се маса от разделения на сегменти мрак.

— Няма я! — изкрещя му в отговор Елена. — Къде е госпожа Флауърс?

— В кухнята — отвърна й глас зад нея. Елена се извърна и видя възрастната жена да дърпа с две ръце снопчетата билки, висящи над печката.

— Добре! — викна Стефан. — Всички да отстъпят няколко крачки назад. Ще разгърна Силата. Направете го — веднага!

Гласът му изплющя като камшик. Всички отстъпиха назад, дори Мередит, която пронизваше змията с копието си.

Стефан сключи ръка около нищото, около късче пространство, и то се превърна в искряща, вихреща се, ярка енергия. Запрати я право към кобрата, съставена от ларви.

Последва експлозия и внезапно рукна дъжд от ларви. Елена стисна здраво зъби, за да не се разпищи. Овалните полупрозрачни тела на ларвите покапаха по пода на кухнята като презрели или обрулени сливи. Когато Елена се осмели да погледне отново, видя върху тавана черно петно.

Под него се усмихваше Шиничи.

Мередит, бърза като светкавица, се опита да го прониже с копието. Ала Шиничи беше по-бърз, отскочи и избягна следващия и по-следващия й удар.

— Такива сте, вие, хората — заговори Шиничи. — Все едни и същи. Глупави до един. Когато Полунощ най-после ви настигне, ще разберете колко сте глупави. — Изрече „Полунощ“ все едно казваше „Апокалипсис“.

— Ние бяхме достатъчно умни, за да разберем, че не си Стефан — заяви Мат зад гърба на Шиничи.

Шиничи завъртя очи.

— И ме затворихте в малка стая с дървен таван. Забравихте ли, че китсуне господстват над всички растения и дървета? Сега стените са пълни с малахи като ларви. Целите гъмжат от тях. — Очите му блеснаха и Елена видя как погледна назад, към отворената врата на зимника.

Завладя я все по-нарастващ ужас. В същото време Стефан изкрещя:

— Махайте се оттук! Излезте от къщата! Вървете на безопасно място!

Елена и Мередит се втренчиха една в друга, за миг сковани от страх. Бяха от различни отбори, но изглежда, не можеха да се разделят. Тогава Мередит се окопити и отиде в задната част на кухнята, за да помогне на госпожа Флауърс. Мат вече беше там.

Накрая и краката на Елена се отлепиха от пода и се задвижиха бързо. Стефан я сграбчи и двамата се втурнаха към предната врата. Някъде отдалеч тя чу вика на Шиничи:

— Донесете ми костите им!

Кожата на една от ларвите, която Елена бе откъснала от себе си, избухна и тя видя нещо да изпълзява. Това наистина са малахи, осъзна момичето. Умалени версии на онзи, който бе погълнал половината ръка на Мат, оставяйки онези дълги и дълбоки белези, след като той я бе издърпал навън.

Видя, че един малах се е впил в гърба на Стефан. Изпълнена с ярост, сграбчи единия край на гадината и задърпа неистово, въпреки че Стефан се задъха от болка. Когато най-после го отскубна, от долната страна зърна нещо, което приличаше на дузини малки детски зъби. Запрати го към стената тъкмо когато достигнаха предната врата.

Там едва не се сблъскаха с Мат, Мередит и госпожа Флауърс, които излизаха от кабинета. Стефан отвори широко вратата и когато всички минаха през нея, Мередит я затвори с трясък. Няколко малахи — ларви и слузести летящи личиники — излязоха заедно с тях.

— Къде ще сме в безопасност? — попита Мередит трескаво. — Имам предвид, наистина в безопасност, през следващите няколко дни? — Двамата продължаваха да придържат от двете страни госпожа Флауърс и от бързината, с която се движеха, Елена предположи, че възрастната жена трябва да е лека като перце. Тя не спираше да повтаря:

— О, господи! О, мили боже!

— У дома? — предложи Мат. — Кварталът не е от най-добрите, но ставаше за живеене последния път, когато го видях, а и мама замина с доктор Алпърт.

— Добре, в къщата на Мат — като използваме специалните ключове. Но да го направим от склада. За нищо на света не желая отново да отварям тази врата — заяви Елена.

Когато Стефан понечи да я вдигне на ръце, тя поклати глава.

— Добре съм. Бягайте колкото се може по-бързо и размазвайте всеки малах, попаднал на пътя ви.

Стигнаха до склада, сподиряни от звук, подобен на пищящо жужене, който можеше да бъде издаван единствено от малах.

— Сега какво? — попита Мат задъхано, докато помагаше на госпожа Флауърс да седне на леглото.

Стефан се поколеба.

— Наистина ли смяташ, че у вас е безопасно?

— Има ли изобщо безопасно място? Но къщата е празна или поне би трябвало да е.

Междувременно Мередит дръпна настрани Елена и госпожа Флауърс. За ужас на Елена тя държеше една от по-малките ларви, с вътрешната й страна нагоре.

— О, господи, не… — понечи да възрази Елена, но Мередит я изпревари.

— Приличат на зъби на малки деца, нали?

Госпожа Флауърс изведнъж се оживи.

— Наистина! А ти каза, че бедрената кост, която намерихме в гъсталака…

— Да. Със сигурност беше човешка, но навярно не е била оглозгана от човешки същества. Човешки деца — кимна Мередит.

— А Шиничи изкрещя на малаха да му донесе костите ни… — Елена преглътна мъчително. Сетне отново погледна към ларвата. — Мередит, отърви се някак си от тази гадина! Сигурно всеки миг ще се превърне в летящ малах.

Мередит се огледа нерешително наоколо.

— Добре — просто го пусни и аз ще го настъпя — рече Елена, като пое дълбоко дъх, за да потисне гаденето.

Мередит пусна дебелата, полупрозрачна черна твар, която експлодира, щом се удари в пода. Елена я настъпи, но гадината не се смачка. Вместо това, когато девойката вдигна крака си, противното нещо се опита да се шмугне под леглото. Копието го разряза точно на две.

— Момчета — обърна се Елена към Мат и Стефан, — трябва да се махнем оттук сега. Навън има ято летящи малахи!

Мат се извърна към нея:

— Като онзи, който…

— По-малки, но смятам, че са също като онзи, който те нападна.

— Добре, ето какво измислих — заговори Стефан по начин, който тутакси изпълни Елена с безпокойство. — Някой все пак трябва да отиде в Тъмното измерение, за да види какво става с Бони. Предполагам, че тъй като съм вампир, аз съм единственият, който трябва да го направи. Вие не можете да влезете в…

— Не е вярно, можем! — прекъсна го Мередит. — С тези ключове бихме могли да кажем: „Отведи ни в къщата на лейди Улма в Тъмното измерение“ или „Заведи ме при Бони!“ Защо да не стане?

— Добре — намеси се Елена. — Мередит, Мат и госпожа Флауърс могат да останат тук и да се опитат да разберат какво е „Полунощ“. От начина, по който Шиничи го каза, прозвуча като нещо лошо. Междувременно ние със Стефан ще отидем в Тъмното измерение и ще намерим Бони.

— Не! — извика Стефан. — Няма да те заведа отново в онова ужасно място.

Елена впи поглед в очите му.

— Ти ми обеща — рече, без да обръща внимание, че не са сами. — Ти ми обеща. Никога да не заминаваш никъде без мен. Без значение за колко кратко време, нито с каква цел. Ти ми обеща.

Стефан я погледна отчаяно. Елена знаеше, че той иска тя да е в безопасност — но кой свят беше безопасен сега? И двата бяха пълни с ужас и опасности.

— Както и да е — продължи и се усмихна мрачно, — ключът е у мен.