Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (97)

94.

Изтребителят Ф-15 се намираше на по-малко от километър и половина извън базата „Макгуайър“, когато пилотът — майор Джеймс Викърс, превключи в режим на форсаж. Сапфирено синкави пламъци залпово изригнаха от соплата на реактивните двигатели „Прат и Уитни Ф-100“. Целият щат Ню Джърси рязко се завъртя под него като ремък на трансмисия, внезапно задвижен на пълни обороти.

Разположена на двайсет и девет километра южно от Трентън, базата „Макгуайър“ се използваше от ВВС главно за базиране на товарни самолети C-17 и въздушни танкери KC-10 за дозареждане по време на свръхдългите полети. Но след атентатите от 11 септември 2001 г., с оглед ликвидирането на всякакви бъдещи заплахи за Ню Йорк по въздуха, 336-а ескадра от изтребители на ВВС беше тайно пребазирана на седемдесет и четири километра в северна посока. При максималната скорост на изтребителите от 1440 км/час това разстояние се поглъщаше, преди да успееш дори да мигнеш.

Именно това се случи само след миг, когато скоростта на Ф-15 се повиши над звуковата бариера и двата двигателя избумтяха.

Все едно да отвориш метална кутия с бисквити, помисли си Викърс, като поклати пилотския си шлем. Знаеш, че ще последва пукот, но това винаги дяволски те изненадва.

— Добре, засякохме го — каза капитан Дуейн Бъркхарт, офицерът по оръжейните системи, седнал в кабината зад Викърс. — Транспондерът на чесната още е включен. Свети като коледна елха на екрана на ЛАНТИРН.

Това беше съкращението на навигационната система за ниски полети с инфрачервено фиксиране на мишените. Тъй като транспондерът на малкия туристически самолет продължаваше да излъчва, можеха да изстрелят ракета към него.

— Чу какво заповяда командващият — припомни му Викърс. — Първо трябва да опитаме да се свържем по радиото или поне да установим визуален контакт.

— Да, сър — потвърди Бъркхарт с нехарактерна за него нервна нотка. — Просто ви уведомих.

Не беше чудно, че Дуейн е напрегнат, помисли си майор Джеймс Викърс. Той беше участвал в многобройни бойни мисии след дипломирането си в академията на ВВС преди шест години. Но нито една от тях не беше над входната бариера на магистралата към Джърси.

— Това е лудост, нали? — заговори Бъркхарт, когато от дясната им страна изникнаха небостъргачите на Ню Йорк. Не можеха да бъдат сбъркани с нищо друго от височина от две хиляди и триста метра. — Постъпих на тази работа заради онези копелета, които удариха кулите на Световния търговски център.

— Ти си истински патриот — подхвърли Викърс саркастично, докато снижаваше височината, та прелетяха съвсем ниско над Статуята на свободата. — А пък аз пожелах тази работа най-вече заради безплатната карта за боулинг.

— Сега трябва да можеш да виждаш самолета — отбеляза Бъркхарт.

— Вече го разбрах. — Викърс бе видял сигнала на дисплея за електронно насочване на ракетите въздух-въздух. Самолетът „Чесна“ напредваше на юг, право към река Хъдсън. В момента се намираше приблизително на шест и половина километра пред изтребителя, обаче гази дистанция ужасно бързо се скъсяваше.

С палеца си Викърс натисна леко бутона на върха на лоста и двете окачени под крилата на изтребителя ракети „Ей Ай Ем Спароу“ и „Ей Ай Ем Сайдуиндър“ забръмчаха при включването на електрозахранването им като настървени за атака зли бойни кучета, опъващи докрай каишките си.

Щом получи заповедта за откриване на огън, той довърши прицелването на ракетите въздух-въздух в мишената. „Ей Ай Ем Спароу“ се направляваше от радара на изтребителя, докато „Ей Ай Ем Сайдуиндър“ бе с автоматично инфрачервено насочване. Не му бе необходимо да знае кой или какво има в тази „Чесна“ — трябваше само да я премахне от небето.

— Чесна Браво Лима Седем Седем Две — заговори Бъркхарт по радиостанцията. — Говори екипаж от ВВС на САЩ. Обърнете курса, за да кацнете на Тетърбъро. В противен случай ще ви свалим. Това е единственото ни предупреждение.

Прозвуча гласът на пилота на преследваната „Чесна“ сред пращенето в радиоканала:

— Не ме прави на глупак, задник. Летял съм на една от тези машини. Не можете да рискувате. Ще изтриете половин Манхатън от лицето на земята.

— Готови сме да рискуваме — отвърна Бъркхарт. — Повтарям: това е последното ни предупреждение.

Ала отговор не последва.

„Дали този тип наистина е бил пилот на изтребител?“, зачуди се Викърс. Ако бе вярно, това усложняваше ситуацията.

Извърна се, когато внезапно зазвуча аварийният сигнал — радарът, настроен да следва мишената, вече бе прихванал целта.

— Е, не могат да кажат, че не сме ги предупредили — промърмори той.

Сирената замлъкна, когато преследваната „Чесна“ внезапно зави остро наляво в западна посока и изчезна сред небостъргачите от стомана и стъкло. Сега навлезе във въздушното пространство над Манхатън, някъде над Осемдесета улица.

— Не! — изкрещя Бъркхарт. — Мамка му, какъв мръсник! Изпуснахме го!

— Не се паникьосвай — нареди му Викърс, придърпа надясно лоста, намиращ се между коленете му, и насочи сребристия изтребител към Уест Сайд. Тъкмо стигна над Сентръл Парк, когато след по-малко от секунда проклетата „Чесна“ отново изскочи отпред, някъде над площад „Кълъмбъс Съркъл“, но после веднага пак изчезна, използвайки за прикритие високите сгради в центъра на града.

Макар че сирената за деблокиране на ракетата се включи, той знаеше, че сега няма шанс за успешно изстрелване. Онова копеле зад щурвала на тази „Чесна“ имаше право. Ако пропуснеше мишената, нищо нямаше да остане от по-голямата част от центъра на Манхатън.

Викърс погледна визьора за управление на полета, докато пръстът му в пилотската ръкавица се нагласи зад спусъка на картечницата. Застина така, изчакващ удобна позиция за стрелба.