Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (79)

76.

Когато се върнах при семейство Бланшет на Пето авеню, партито се вихреше с пълна сила. Чух танцовата музика да кънти още с излизането ми от асансьора. Във фоайето с дървена ламперия едва не ослепях от ярко мигащите светлини. Те осветяваха мълниеносно високопоставените господа и техните екзотично изглеждащи жени, които позираха, както го изискваше извисеният им социален статут.

Невероятно е да си полицай в този град, замислих се аз. Само преди десет минута бях сред останките от един дяволски пожар, а сега съм сред Пожара на суетата.

Икономът обяви, че господин и госпожа Бланшет не могат да присъстват заради спешни семейни проблеми, но искат гостите им да се забавляват. Бяха го послушали. Сексапилни и оскъдно облечени тийнейджърки от висшето общество се блъскаха и въртяха сред затъмнената зала, осветявана само от периодично просветващите проблясъци.

Минах покрай една жива статуя, превъплъщаваща прочутия травестит Бети Пейдж, покрай някаква жена в костюм на шоугърла от Лас Вегас, покрай един тип, облечен като птица. Поклатих глава, когато той запляска с криле. Да не би да се опитваше да спаси застрашени животински видове? Не, това бляскаво събитие беше с друга цел, но не можех да си спомня точно каква.

— Кой е твоят дерматолог? — извика някой близо до ухото ми, докато си проправях път сред навалицата.

— Тези бели трюфели са толкова сложни, но и толкова прости — обяви друг.

Обърнах се, когато някой ме тупна по рамото. Оказа се мъж на средна възраст в черен костюм и подозрителни следи от бял прах под носа си.

— Хей, не съм те виждал от началото на сезона — заговори ме свойски. — Как беше в Майорка?

— Страхотно — отвърнах и продължих да отстъпвам към кухнята.

Зърнах дори един от редакторите на „Ню Йорк Таймс“, когото едва не арестувах при посещението ми в редакцията, да разговаря с някакви мъже край басейна. Вероятно решаваха какви да бъдат утрешните новини.

Когато най-после пак се добрах до командния си ъгъл в кухнята, седнах за малко, притиснал чело към студения успокояващ гранит на плота.

Най-новото разкритие, все още отекващо в пулсиращата ми от болка глава, просто нямаше смисъл. Как така Томас Гладстон не беше мъжът, когото търсехме?

Колкото и да се опитвах да сглобя парчетата от мозайката, не се получаваше нищо. Томас и Ерика Гладстон се развеждат, той губи работата си, а след това някой избива семейството му? Нали нашият свидетел, стюардесата от „Ер Франс“, го разпозна? Нима ни бе излъгала? И ако е било така, то защо? Трябваше ли отново да я разпитаме?

За да се поотърся от мислите, позвъних на постовете ни. Навсякъде всичко изглеждаше нормално. Никаква активност на улицата. Всички входове и приземни прозорци на сградата бяха проверени нееднократно.

— Държим всичко под контрол. Защитните мрежи са яко опънати — докладва ми по радиотелефона Стив Рено от фоайето.

— Както и моите нерви — промърморих.

— Иди да си вземеш чаша шампанско, Майки — посъветва ме лейтенантът от специалните тактически подразделения. — Или може би ще е по-добре да се напиеш с някоя от онези дебютантки. Няма да те издадем. Трябва да се поотпуснеш.

— Изкушаващо предложение — отговорих му по радиотелефона. — Но за щастие, Стив, засега трябва само да се скатавам.