Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (72)

69.

Като се върнах отново вътре, видях иконома да идва с Хенри Бланшет. Никога не бях срещал по-нещастно изглеждащ човек.

— Сигурен съм, че намирате поведението на жена ми малко странно, нали, детектив?

— Не е моя работа да го преценявам.

— Трудно й е да се справи със стреса — додаде нещастникът с въздишка. — В миналото имаше моменти, когато много по-дребни неща я докарваха до ръба на нервна криза. Премина през различни етапи — пиене, хапчета, но пак не е в състояние да се овладее. Скоро ще рухне и тогава ще я отведа в една дискретна клиника, където добре я познават. Затова само трябва да я изтърпите още малко.

— Ще се постарая — обещах.

Всъщност изпитвах жал към Хенри. Сякаш не му стигаха собствената му мъка и опасностите, които криеше сегашната ситуация, но и тази побъркана съпруга му висеше на ръцете.

През следващия половин час стриктно следвах заповедите на кмета. Обадих се на Макгинис и след броени минути като подкрепление ми изпратиха дузина униформени полицаи и детективи, които се появиха от служебния асансьор заедно с хората от кетъринга.

Взех списъка с гостите от иконома и разположих двама полицаи на пост до вратата на мезонета да дежурят с него, макар че не беше много вероятно да търсят имената по списъка, след като се очакваше да пристигнат толкова знаменитости от Холивуд, Вашингтон и Уолстрийт. Изпратих още неколцина от хората ни да се преоблекат като келнери. Дори разположих двама полицаи на пост на покрива край басейна. Кой можеше да каже откъде ще се появи този маниак? Можеше да се опита да се изкачи по сградата като Спайдърмен или да се спусне с парапланер от небето.

После лично се заех да проверявам мерките за сигурност една по една. Изкачих се на горните етажи и обиколих стаите. Това място чудесно би подхождало на моето многочислено семейство и пак щяха да останат няколко свободни стаи. Преминах през неговата и нейната спалня, през мраморни бани, които дори римските императори биха намерили за луксозни, през библиотеката, цялата в бяло, с таван с чудесни орнаменти — като във френски замък. Непрекъснато очаквах да намеря злато и скъпоценни камъни, пръснати върху ориенталските килими като пиратско съкровище.

В мига, когато надниквах в една от баните, чух човешки гласове. Вероятно беше още една група прислужници, но по-добре беше да проверя. Извадих глока си и внимателно се огледах.

Но вместо на прислужници, се натъкнах на госпожа Бланшет. Видях през открехнатата врата, че плаче върху малко легло с балдахин. Съпругът й се появи зад нея и я прегърна. И неговото лице беше мокро от сълзи. Тя се люлееше напред-назад, без да спира да ридае, докато юмруците й мачкаха покривката на леглото, а той й шепнеше нещо в ухото.

Досетих се, че това е стаята на дъщеря им, и побързах да прибера пистолета в кобура. Съжалих за всичко лошо, което преди малко си бях помислил за нея. Въпреки неприятното й излъчване и цялата й сприхавост, тази жена бе преминала през ада. Място, което и аз познавах много добре.

Оттеглих се колкото можех по-тихо. На най-горното стъпало видях снимка на дъщеря им — Ерика, с един непознат мъж. Предположих, че е бил първият й съпруг. Разхождаха се с дъщерите си по някакъв слънчев плаж край тъмносинята вода, смееха се, а вятърът отвяваше косите им назад.

Докато гледах семейството, си спомних за всички снимки, които имах на Мейв и хлапетата. Запечатали нашите щастливи мигове, завинаги замразени и уловени. Това беше, нали? Това, до което се свеждаше целият живот. Което никога не може да ти бъде отнето. Моментите, споделени със семейството и с хората, които обичаш.