Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (66)

63.

Портиерът на номер 1117 на Пето авеню носеше зелен костюм и зелена шапка, в същия наситен ловджийски цвят, както и навесът пред фасадата.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — услужливо ме попита той, щом влязох във фоайето.

— Детектив Бенет — представих се и му показах значката си. — Трябва да се видя с господин или госпожа Бланшет.

Ерика Гладстон, убитата жена в Локъст Вали, се оказа от рода Бланшет. Баща й — Хенри Бланшет, управляваше частния холдинг „Бланшет“, който се занимаваше предимно с изкупуването на компании. От решенията на Хенри Бланшет зависеха много компании и дори хедж фондове.

Бях тук, за да им съобщя за смъртта на дъщеря им Ерика и евентуално да открия някаква следа към техния обезумял зет.

Асансьорът, който ме изкачи до техния мезонет на покрива, се отличаваше с изискана дървена ламперия и кристален полилей. Вратата ми отвори истински иконом в делничен костюм. Зад стената от френски прозорци от дясната му страна се надигаше пара от плувния басейн с олимпийски размери. Стори ми се, че се простира чак до хоризонта, за да се слее с великолепната гледка от двадесетия етаж към дърветата в Сентръл Парк, простиращ се долу в ниското.

— Господин и госпожа Бланшет ще слязат след малко на долния етаж, детектив — уведоми ме слабият иконом с британски акцент. — Бихте ли ме последвали до всекидневната.

Пристъпих в помещение с копринени тапети и размери едва ли не като на самолетен хангар. Всъщност приличаше повече на художествена галерия с подбрани с вкус и професионално осветени картини, окачени по стените с двойна височина над дизайнерските мебели и скулптури. Затаих дъх пред едно платно на абстракциониста Полък, едва ли не колкото някое голф игрище, след което си размених поглед е внушителен каменен китайски дракон, който за нищо на света не би се побрал в асансьора.

Дори и без басейна никога не бях виждал по-разкошен, по-луксозен апартамент от този. Все пак и аз чета „Аркитекчъръл Дайджест“. Или поне всеки път, когато се отбивам в книжарница „Барнс енд Ноубъл“.

— Детектив Бенет, аз съм Хенри Бланшет. С какво мога да ви помогна? — Заговори ме нисък, приятен на вид мъж с шорти за бягане и напоена с пот тениска с емблемата на Ню Йорк Атлетик Клъб, току-що влязъл през вратата. Останах приятно изненадан, че приличаше по-скоро на любезен счетоводител, отколкото на някой от типа Гордън Геко^[1], за какъвто се бях приготвил.

— За какво става дума? — попита с остър тон привлекателната платинена блондинка малко над петдесетте, която се появи зад него. Върху копринения халат с цвят на пъпеш носеше престилка за гримиране. За разлика от господина, както външността на госпожа Бланшет, така и държанието й бяха по-близо до очакванията ми.

Поех дълбоко дъх и скръстих ръце. Не съществуваше лесен начин да съобщиш някому, че рожбата му е мъртва.

— Имало е престрелка — заговорих. — Вашата дъщеря Ерика е била убита. Загинала е моментално. Ужасно съжалявам.

Устните на Хенри потрепериха. Той се вторачи в мен, безкрайно объркан, докато се препъна назад до ръба на един фотьойл с дамаска от ангорска вълна. Жена му, съвсем слисана, рухна в един антикварен шезлонг.

— Ами момичетата? — едва чуто запита Хенри. — От години не съм ги виждал. Трябва вече да са пораснали. Те знаят ли?

— Джесика и Ребека също са убити. — Бях длъжен да му го съобщя. — Много съжалявам за вашата загуба.

Жена му изплака, от очите й рукнаха сълзи. Хенри вдигна ръка, сякаш да изрече нещо, но я отпусна безсилно.

— Опасявам се, че ще стане още по-лошо — продължих, като пуснах третата, последната от бомбите от моя арсенал на скръбта. Реших, че е най-честно да я стоваря колкото може по-бързо. — Смятаме, че са били застреляни от вашия зет — Томас Гладстон. И тъкмо той е отговорен за поредицата от убийства, разтърсили града.

Сълзите на госпожа Бланшет моментално секнаха. Изведнъж в очите й проблесна страховит гняв.

— Казах ти! — разкрещя се тя на съпруга си. — Казах ти, че да се омъжи за този боклук ще е най-голямата грешка… — Отново рухна, неспособна да продължи.

Милиардерът провеси глава, загледан в отрязъка от ориенталския килим между маратонките си, сякаш се опитваше да разгадае фигурите му.

— Провалихме се — промълви той.

Като че ли говореше на себе си.