Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (3)

III.

Втурнах се към барикадите пред къщата. Бях изтръпнал от напрежение, очаквайки всеки миг да чуя отвътре оглушителни изстрели. А след това ужасяващото тупване на някое безжизнено тяло на верандата. Тълпата от двата края на улицата замлъкна, сякаш доловила настъпването на критичния момент.

Вратата на къщата бавно се отвори. Първата фигура, която видях, беше на едра възрастна жена. Бабата на Ди Рей, госпожица Каръл… При това ходеше сама! А от двете й страни пристъпваха още двама възрастни — пралелята и прачичото на Ди Рей. Досетих се, че двете малки фигури зад тях бяха племенницата и племенникът му. Обзе ме бурна радост, хитростта ми сработи — те бяха живи, той ги бе освободил!

Ала в следващия миг дъхът ми секна. Радостта ми се изпари. Присвих тревожно очи. Всички те се държаха за ръце, наредени в кръг.

Бяха оформили нещо като жив щит, за да закриват Ди Рей, приведен в средата.

— Не стреляйте по момчето ми! — изпищя госпожица Каръл.

Гласът й отекна силно и ясно сред настъпилото всеобщо вцепенение. Това беше още по-невероятно от факта, че тълпата искаше да направи Ди Рей герой! Заложниците му всъщност го защитаваха. Нещо като стокхолмски синдром…

Махнах към Хънг да заповяда на снайперистите по покривите да свалят оръжията си. Внимателно се приближих към нареденото в кръг семейство, което вече слизаше по стъпалата пред къщата.

— Това съм аз, Ди Рей, аз съм Майк Бенет — извиках му. — Постъпваш правилно, Ди Рей. Всички ще се гордеят с теб. А сега нека семейството ти отстъпи настрани.

— Не го наранявайте! — отново се развика госпожица Каръл.

Видях блясъка от сълзите в очите й.

— Обещавам, че с мен ще е в безопасност. — Вдигнах високо ръце, за да им докажа, че не съм въоръжен. Сетне дадох знак на изнервените полицаи също да свалят оръжията си. — Ди Рей, ако имаш някакво оръжие, хвърли го на земята — заповядах му с авторитетен тон. — Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

Последва мъчителна тишина. Стори ми се безкрайна, преди един сиво-черен пистолет да се изтърколи на тротоара. Приличаше на глок, вероятно четиридесети или четиридесет и пети калибър, с пълнител за десет или тринайсет патрона. Колко много смърт бе събрана в предмет, по-малък от книжка.

— Браво, Ди Рей — похвалих го. — А сега ще дойда при теб и заедно ще се отправим към колата.

Госпожица Каръл и роднините пуснаха ръцете си и се разделиха. Сред тях се открои набит млад здравеняк в спортни шорти под коленете и бейзболна шапка, завъртяна настрани. Предпазливо тръгнах към него.

И тогава се разнесе оня ужасен звук, с който човек никога не може да свикне: някъде зад мен проехтя изстрел.

Ди Рей рухна като подсечено дърво върху канализационната решетка пред ужасените погледи на семейството му. Полицаите се разпръснаха по асфалта с готови за стрелба оръжия, а тълпата се люшна, изпаднала в паника.

— Спрете огъня! — креснах и се втурнах към госпожица Каръл, издърпах я назад и заповядах на останалите да се снишат.

После коленичих до Ди Рей.

Но вече нито аз, нито някой друг можеше да му помогне. Точно между отворените му очи зееше дупка от куршум, от която се стичаше кръв.

— Не бяхме ние, Майк! Залегни! — извика в слушалката ми лейтенант Стив Рено, командир на Отряда за бързо реагиране.

— А тогава кой? — ревнах в отговор.

— Май стреляха откъм тълпата на „Фредерик Дъглас“. Изпращам екип там.

Снайперист в тълпата, който не е полицай? Господи! Какво става тук?

— Изпрати Бърза помощ — изкрещях на Рено в опит да надвикам шума в радиоканала. После се изправих. Знаех, че снайперистът може да се оглежда за още мишени, но не можех просто да залегна сред целия този хаос.

За миг се почувствах като затъващ в плаващи пясъци. Тълпата видя как Ди Рей падна. Хората си помислиха, че полицаите са го застреляли. Побесняха и се втурнаха към барикадите с разкривени от гняв лица. Другите полицаи хукнаха натам, скупчиха се и набързо оформиха верига, за да ги спрат.

— Те убиха момчето! Те го убиха! — изкрещя някаква жена.

Вълна от хора връхлетя върху барикадите и повали една полицайка. Партньорите й я издърпаха настрани, за да е в безопасност, а останалите се струпаха пред тях, размахвайки палки. Оглушителен вой на сирени раздра въздуха, когато две полицейски коли потеглиха направо по тротоара към разбунтувалата се тълпа. Срещу нас се надигаше опасен бунт.

Огледах се внимателно наоколо, не пропуснах и покривите, изплашен да няма още изстрели. И в този миг проехтя гласът на госпожица Каръл.

— Ти, лъжлива свиньо, ти уби момчето ми! — изпищя тя.

Втурна се към мен, изненадващо ловко за жена на нейната възраст. И ми заби такъв юмрук в корема, че ми изкара въздуха.

— Не, не го направихме ние — извиках аз.

Ала тя вече бе замахнала, за да ми нанесе още един по-съкрушителен удар, способен да ме повали в нокаут. Успях да го избегна, но съсухреният чичо на Ди Рей ме сграбчи за реверите и се опита да ме халоса с главата си. Докато отблъсквах ръцете му, неговата също толкова мършава жена ме удари през раменете с бастуна си. Досега неведнъж са ме били, но това надминаваше всички шантави тупаници, които бях преживял.

Докато отстъпвах, трескаво осъзнах, че камерите на репортерите вече не са насочени към тълпата, а към задника ми, налаган от побеснелите старчоци. Това направо взриви тълпата и хората от двата края на квартала започнаха да се сливат, докато трескаво рушаха барикадите и запращаха останките върху покривите на полицейските автомобили. Двама униформени ми се притекоха на помощ и разблъскаха нападателите. Джо Хънт сграбчи ръката ми и ме задърпа със себе си назад към автобуса на техническата служба към нюйоркската полиция.

— Извикай подкрепление! — изкрещя той. — Докарай тук Две-пет, Две-шест и Три-нула. Искам ги всичките. И то веднага!

Тогава чух как някъде в далечината завиха сирените на полицейските автомобили. Подкреплението пристигаше.