Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (27)

24.

В шест и половина сутринта скамейките в църквата „В името божие“ в Горен Ийст Сайд бяха празни. Цареше тишина. С все още тъмните си прозорци от цветно стъкло това беше може би най-тържественото място в целия Манхатън.

И тъкмо в това беше проблемът, замисли се отец Шеймъс Бенет, докато се спотайваше, скрит в подножието на олтара.

Това не беше нов начин за молитва. Съвсем не — просто дебнеше жертвата си. От две седмици някакъв крадец непрекъснато задигаше милостинята от кутията с дарения, оставена пред входа на храма. Шеймъс бе решен на всяка цена да залови виновника на местопрестъплението.

Отмести завесата на олтара, смръщи вежди и надникна навън през бинокъла. След още два часа църквата щеше да се изпълни с прекрасна светлина, изливаща се през многоцветните прозорци. Но в момента беше толкова тъмно, че той едва виждаше външната врата. Дебнеше почти от цял час, но нищо не се случваше.

Явно крадецът беше умен. Той винаги оставяше по малко монети в кутията, вероятно защото си мислеше, че така няма да забележат липсата им. Ала Шеймъс много добре знаеше колко пари изчезваха — от ежедневната лепта се губеше повече от половината. Но крадецът сякаш бе невидим. Винаги така се прокрадваше и изчезваше, че никой не можеше да го усети. Шеймъс не включи електрическото осветление, защото сутрин обикновено не го използваха. Всяка промяна в обичайното ежедневие можеше да изостри вниманието на апаша.

Отецът свали бинокъла от очите си и си наля още малко кафе от термоса, който си беше донесъл в църквата. Можеше да се измисли по-добър начин да се справи с нахалника. Следващия път ще си вземе и вентилатор. Почти се задушаваше в тясното, изолирано пространство. Можеше да си донесе и възглавница, даже шезлонг. Нозете и задникът му изстиваха и се сковаваха от седенето на студения мраморен под. Един помощник също би бил много полезен, за да се редуват. Може би трябваше да каже на някого от дяконите.

А за всичко това беше виновен внукът му, който никак не искаше да му помогне. Майк отказа да ангажира нюйоркската полиция за анализ на местопрестъплението и за съставяне на профил от ФБР. Всъщност изглеждаше много развеселен от идеята на Шеймъс, с което страхотно го обиди. Толкова ли много искаше, в името на божията слава?

— Човек си мисли, че като има полицай в семейството, ще се притече на помощ — промърмори Шеймъс, докато отпиваше от горещото кафе.

Звънът на мобилния му телефон го стресна и той си блъсна главата в подножието на олтара, докато се изви, за да бръкне в джоба си.

Обаждаше се Майк. „Как стана така? — помисли си Шеймъс. — За вълка говорим, а той в кошарата…“

— Нуждая се от теб, монсеньор — каза Майк. — Тук. Веднага. Моля те и ти благодаря.

— О, да, разбирам — започна Шеймъс. — Когато аз се нуждаех от малко помощ и те помолих, вместо отклик, чух само „Съжалявам, отче“. Но сега, когато ти се нуждаеш от мен…

Но Майк вече бе затворил телефона си.

Шеймъс щракна ядосано апаратчето си.

— Въобразяваш си, че ще ти се размине само с малко учтивост? — ядосано просъска отецът. — Но старият свещеник вижда какво става в коварното ти сърце.

Той изпълзя изпод олтара и се зае да разтрива изтръпналия си задник.

После един глас проговори зад него:

— Монсеньор, какво ви е?

Шеймъс се извърна към фигурата, изправена до обредните дарове пред ризницата. Беше Бърт, пазачът на църквата, вперил недоумяващ поглед в свещеника.

— Не ме гледай като глупак, Бърт — изръмжа Шеймъс. — Не виждаш ли, че съм сътвореният от дявола близнак на отец Бенет?