Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (2)

II.

Докато се разтъпквах отвън, първото, което привлече вниманието ми, бяха песните на друга тълпа — откъм далечния край на квартала, пред някакъв строеж на булевард „Фредерик Дъглас“. Заслушах се и проумях, че те пееха: „На борба срещу властта!“.

С Хънт се спогледахме озадачено. Ние, полицаите, бяхме тук, за да спасим живота на двете малки деца и на обичаната от всички госпожица Каръл, а сега излизаше, че сме лошите…

— На борба срещу властта! На борба срещу властта! — Ревът достигна до мен, докато се оглеждах трескаво за бронираната кола.

„Трябва им модел за подражание!“, помислих си тъжно.

И тогава, изневиделица, се досетих…

— Задръж камиона, шефе! — изкрещях на Хънг.

Втурнах се обратно към автобуса и нахлузих слушалката, като кимнах на цивилния от техническия отдел на нюйоркската полиция отново да ме свърже с къщата.

— Ди Рей, аз съм, Майк Бенет — заговорих, когато той вдигна.

— Имаш само три минути, ченге! — ядосано извика той.

— Чакай! — помолих го аз. — Чуваш ли какво нарежда тълпата отвън? Те пеят за теб. Ти си техният герой.

— Какви глупости дрънкаш сега, Бенет?

— Не са глупости, Ди Рей. Отвори прозореца и се вслушай. Мислиш си, че няма защо да живееш, но грешиш.

Полицаите и техниците в автобуса зарязаха работата си и се вторачиха в къщата. След трийсет много дълги секунди един от прозорците се отмести на няколко сантиметра. Не можехме да видим Ди Рей — той се беше скрил отстрани или приклекнал, — но със сигурност беше там, заслушан във виковете.

— Чу ли? — рекох в микрофона. — На борба срещу властта. Те възхваляват теб, Ди Рей. Вярват, че си супергерой, като ни разиграваш. Не само това, ами знаеш ли какво ми каза една от приятелките на баба ти, с която заедно ходят на църква? Ти си направил голяма услуга на целия квартал, като си ги отървал от бандата „Дру Бойс“, от техните побоища и далаверите с дрога. Хората ги мразели, ужасявали се от тях, ама ти си ги разгонил.

— О, човече! Ама ти сериозно ли? — За пръв път Ди Рей ми прозвуча искрено, като уплашен, объркан хлапак.

— Дяволски съм сериозен и се чувствам също като тях — постарах се да го убедя. Това бе поредната безочлива лъжа, но бях готов да му продам даже Бруклинския мост, ако това те е цената за спасяването на заложниците.

Всички от екипа в автобуса ме изгледаха с недоумение. Обърсах потното си лице с ръкава си и поех следващия риск.

— А сега, Ди Рей, остават два начина да довършиш играта — продължих. — Можеш да задържиш заложниците и да се опиташ да се измъкнеш с парите. Но няма да стигнеш далеч. Ти си го знаеш. Вероятно ще те убият, а може би подобна участ ще сполети и баба ти, и двете деца. Или ще се изправиш като супергерой, за какъвто те мислят тези хора, и ще ги пуснеш.

Сърцето ми замря. Може би и времето спря да тече, когато Ди Рей внезапно прекъсна връзката.

— Ди Рей! — изревах. — Ди Рей, върни се, по дяволите!

Линията остана безмълвна. Смъкнах слушалката и изскочих от нагорещения, силно осветен автобус сред хладния мрак на улицата.