Скот Мариани
Изгубената реликва (68)

67

Пристигнаха в Милано и си купиха мобилен телефон с предплатена карта от павилион на гарата. Дарси набра номера по памет.

— Дано си права, че можеш да се довериш на този човек — обади се Бен. Рамото го болеше и беше раздразнителен. Свали чантата в краката си.

— На Мик Уокър бих доверила живота си — увери го тя троснато.

— Това е трогателно. Но недей да доверяваш моя — предупреди я Бен. — Не му казвай къде сме и къде отиваме.

Замълча недоволно, когато Дарси се свърза и заговори бързо и отчетливо. Уокър я прекъсваше с въпроси и на Бен му се стори, че е разтревожен.

— Добре съм — увери го Дарси. — Всичко е под контрол. Но ми трябва помощ, Мик.

Тя описа набързо подробностите.

Бен взе чантата и отстъпи на няколко крачки, но така, че да може да чува разговора сред околния шум. Според информационното табло влакът за Монако щеше да пристигне точно навреме и щеше да се появи на гарата всеки момент. Помисли си, че дори само една цигара би му доставила огромно удоволствие. Съжаляваше за запалката си „Зипо“. Навремето тя бе спряла куршум и бе спасила живота му. Сега вероятно се търкаляше в някой кашон в италианския затвор.

Дарси свърши разговора и отиде при Бен с доволен вид.

— Уредено. Ще го направи.

— Има голяма вероятност вече да са отворили шкафчето на Листър и да са предали вещите на роднините му — отбеляза Бен. — Може да се окаже губене на време.

— Мик знае, че трябва да действа бързо — възрази тя.

— Дори и вещите му още да са там, смяташ ли, че Мик ще може просто да отиде и да поиска да му отворят лично шкафче на член на клуба? — поклати глава Бен.

— Служебната карта от нашата агенция може да отвори всякакви врати — увери го Дарси.

— Не виждам смисъл. Замесваш този тип, но защо? Защо рискуваш да се издадем без нужда?

— Имам шесто чувство — настоя Дарси и го погледна с нещо средно между укор и възмущение. — Винаги се доверявам на интуицията си. — Замълча за момент и добави: — Изпитваш неприязън към мен, нали?

— До съвсем неотдавна се опитваше да ме тикнеш в затвора. Може би още не съм го преодолял.

— Не говоря за това. Не ти харесва, че ми хрумват идеи.

— Нямам проблем с полезните идеи.

— Знаеш ли какво си мисля? Прекалено много си свикнал да действаш сам, Бен Хоуп. Проявяваш упорство, свадлив си, държиш да става твоето.

— Мога да играя в отбор — възрази Бен. — Но искам да знам кой друг играе на моя страна. Ако знаех, че ще намесваш в играта всеки срещнат, нямаше да тръгна с теб.

Тя го изгледа с ръце на кръста.

— Да тръгнеш с мен? Може би щеше да ти е по-добре, ако онзи Гурко в Рим те беше надупчил?

— Остави. — Бен махна с ръка и грабна чантата. — Трябва да се качваме на влака.

 

 

Слязоха на гарата в Монако в шест следобед. Във втората най-малка страна на света след Ватикана, с население от трийсет хиляди, наблъскано на два квадратни километра, Бен беше убеден, че няма да е трудно да открият Мими Ренци. Пет минути след това с Дарси седнаха на странична маса в дъното на едно интернет кафене, платиха чудовищна сума за две малки чашки еспресо и започнаха търсенето.

Наистина не им отне много време. Беше записана в местен онлайн бизнес указател като управляващ директор на фирмата за недвижими имоти „Имобилие Ренци“. Бърза проверка в сайта на фирмата показа, че синьора Ренци е управлявала фирмата от самото й създаване през седемдесетте години от вилата си в район „Ле Ревоар“ на града. С годините „Имобилие Ренци“, изглежда, се беше разраснала до малка империя с офиси из цялата Ривиера и обслужваше богатите и известните. Дори Бен знаеше някои от имената на кинозвездите, регистрирани като нейни клиенти.

— А сега да разберем дали си е струвало да идваме чак тук — обади се Дарси, докато таксито им се изкачваше по стръмния път към най-високата точка на града покрай градини и луксозни бели къщи с изглед към морето. — Ако жената, при която отиваме, е била компаньонка на Габриела Джордани някога, когато тя е била графиня, би трябвало да е на един милион години.

Бен мълчеше. Не беше склонен да спори с нея — отчасти заради ледената дистанцираност, която се установи помежду им след Милано, отчасти защото съмненията на Дарси отразяваха неговите собствени страхове. С всяка минута растеше безпокойството му, че Мими Ренци всъщност няма какво толкова да им каже. Освен това след опита й да се свърже с него се бяха случили много неща. В момента той беше обявен за убиец на Тасони, а закоравелите убийци, които се укриват от властите, не могат да се надяват, че възрастните дами ще ги посрещнат в домовете си с чай и сладки.

Вилата на Ренци беше кацнала високо на скалите, над пристанището на Монако, доста навътре от пътя. Беше поне четири пъти по-голяма от уютната къща на Пиетро де Крешенцо в Рим. Бели каменни балюстради и колони блестяха под лъчите на залязващото слънце, палми шумоляха на вечерния бриз. Докато приближаваха къщата, дългокосмест пекинез залая настървено по тях зад портичката на декоративна градина. Пред вилата беше паркирана черна лимузина със затъмнени стъкла. Очевидно в къщата имаше някой. Бен остави чантата в краката си и почука на вратата.

Жената, която отвори, едва ли беше на повече от шейсет. Косата й беше изрусена и лицето й бе силно гримирано. Беше облечена със скъпо сако, от малкото джобче на което се показваха две писалки. Бен се вгледа в нея за миг.

— Синьора Ренци?

Жената поклати глава и ги информира на френски, че леля й е заета.

— Аз съм мадам Дюпон.

— Тук сме във връзка с един имот — каза Бен. — Синьора Ренци ни очаква.

— Имате уговорена среща?

Жената го изгледа презрително от широкополата шапка до белите маратонки. Очевидно потенциалните клиенти не идваха с тениски с надпис „Yeah, Baby“. Освен ако не пристигаха с ролс-ройс с униформен шофьор.

Бен извади портфейла си, намери в него стара разписка, измъкна едната химикалка от джобчето на жената, преди тя да успее да реагира, и написа нещо върху листчето. Сгъна го и й го подаде.

— Мадам Дюпон, името ми е Дон Джарет. — Кимна към Дарси. — С мисис Джарет имаме важна работа със синьора Ренци. Лично — натърти той. — Моля, предайте й тази бележка. Ние ще чакаме тук.

— Какво написа? — попита Дарси, когато останаха сами.

— „L’eroe della galleria е тук.“

След като не можеше да се отърве от прякора, поне да го използва.

Дарси се намръщи.

— Кой, по дяволите, е Дон Джарет?

— Той отрича Холокоста и живее в Брюж — отвърна Бен.

— А аз съм мисис Джарет. Благодаря.

Времето минаваше. Дарси закрачи напред-назад, като подритваше камъчета от чакълената алея. Бен започваше да мисли да проникнат вътре по друг начин, когато навъсената французойка се появи и ги покани неохотно да влязат. Последваха я по безкрайни мраморни коридори, нагоре по стълби и после през двойни врати към голяма тераса. Навсякъде имаше цветя. Залязващото слънце обливаше морето със златни отблясъци.

На плетен стол с висока облегалка седеше най-старата жена, която Бен някога бе виждал. Беше дребна, със семпла черна рокля и обувки с токи, които едва достигаха плочите на терасата. Бялата й оредяла коса беше прибрана под шал. В едната си сбръчкана ръка държеше ветрило, с което си вееше бавно. В другата стискаше броеница. На подлакътника на плетения стол беше подпрян бастун. Тялото на жената беше съсухрено и крехко, сякаш органите й всеки миг можеха да откажат да функционират. Но през плетеницата от бръчки проницателните й сини очи блестяха, бдителни и волеви. Един поглед беше достатъчен на Бен, за да си даде сметка, че тази жена умееше да оцелява.

В скута й се виждаше бележката, която надраска Бен. Французойката ги представи като мосю и мадам Джарет и изчезна. През цялото време възрастната жена не отдели поглед от него.

Бен свали тъмните очила и шапката.

— Моля, не се тревожете, синьора Ренци — каза той на италиански.

— Аз говоря английски, мистър Хоуп — отвърна старицата. Гласът й беше изненадващо силен. — И не мисля, че сте дошли, за да ме убиете. Моля, седнете.

Посочи два сгъваеми стола.

— Не съм убил никого — каза Бен.

— Не мисля, че сте — увери го Мими Ренци. — „Черната медуза“ винаги е била заобиколена от смърт и страдания.

— „Черната медуза“?

— Тя е причината, поради която исках да разговарям с вас, мистър Хоуп.

Мими остави ветрилото си на малката бяла масичка от ковано желязо до себе си, взе златно звънче и издрънча с него. Почти веднага дотича прислужница.

— Елиз, гостите ми са жадни. Моля те, донеси нещо за пиене?

Елиз кимна и влезе в къщата.

— Това е Дарси Кейн — каза Бен. — Тя е приятел.

Дарси го погледна леко изненадано. Мими се усмихна.

— Очарована съм! — Пак се обърна към Бен и добави: — Много се радвам, че ви виждам, мистър Хоуп. Безпокоях се, че съобщението ми може да не е стигнало до вас.

— Бях донякъде възпрепятстван — отвърна Бен и седна, като остави чантата и сака между краката си. Беше донесъл малък арсенал в дома на възрастната дама. — Но сега вече съм тук.

— Можете ли да отделите няколко минути от времето си на една възрастна жена?

— Не бързам за никъде — увери я Бен.

Мими Ренци го изгледа доволно.

— Чудесно. Защото имам да ви разкажа една история.