Скот Мариани
Изгубената реликва (67)

66

Скрит отзад във вана, Бен чакаше с нетърпение да се отърве от затворническите дрехи, докато Дарси обикаляше уличен пазар на едно от многото малки площадчета в Рим. Върна се след четвърт час с чифт бели маратонки, джинси и тениска, както и с най-големите слънчеви очила, които успя да намери. Освен това донесе евтин вариант на военна шапка с периферия в пясъчен цвят. Бен вдигна тениската. Лъскавият надпис на нея гласеше „Yeah, Baby“.

— Друг път няма да допусна да пазаруваш вместо мен — каза той. — С тези неща ще приличам на идиот.

Дарси посочи тълпата туристи, които се разхождаха наоколо.

— Нали искаш да се смесиш с тях? Хайде, преобличай се. Няма да гледам.

Когато той свали затворническия гащеризон и започна да се преоблича, тя погледна само два пъти крадешком.

— Коя е Мими Ренци? — попита тя.

— Дългогодишна прислужница и приятелка на художничката Габриела Джордани — отвърна Бен. — Преди всичко това да се случи с Тасони, тя направи опит да се свърже с мен. Имала да ми каже нещо важно. Не знам какво и тогава не ме интересуваше, но сега искам да науча.

Дарси се намръщи.

— И това е от значение, защото…

След като Бен приключи с преобличането и завърза връзките на маратонките, й разказа набързо онова, което знаеше за фалшивата графика на Гоя.

— Мисля си, че истинският художник е самата Габриела Джордани. Когато е била млада графиня, се налагало да рисува тайно, защото съпругът й не й позволявал. Предполагам, че е направила копие на „Покаялият се грешник“ може би за пари или кой знае за какво друго. Нямам представа. Работата е там, че Шиков е изпратил сина си да я открадне, въпреки че е знаел, че не е оригинал. Неговият човек, Гурко, успя да ми го каже, преди да му развалиш партито.

— Защо му е било да си прави труда?

— Има само една възможна причина — отвърна Бен и мушна браунинга в колана на новите си джинси. — Има нещо около тази графика. Нещо, което е много повече от всяка нейна стойност, дори и да беше истинска. Когато говорих с Пиетро де Крешенцо в Саламанка, той не можа да измисли никакво обяснение. Имам чувството обаче, че Мими знае. И че тя ще ни помогне да се доберем до Шиков.

Той смъкна периферията на шапката, за да скрие лицето си, и се качи на предната седалка.

— Много добре — каза Дарси, след като го огледа от горе до долу. — Удивително подобрение. Не мога да не отбележа обаче, че гащеризонът подчертаваше очите ти.

— Престани, моля те — каза Бен и закри очите си с тъмните очила.

 

 

Излязоха от Рим и се отправиха на юг към летище „Фиумичино“, без да ги подгони армия карабинери. Оставиха форда в далечния край на паркинга и се сляха с тълпата, която влизаше в сградата. Първите страници на вестниците на една сергия в чакалнята съобщаваха за драматичната престрелка по улиците на Рим и изчезването на убиеца на Урбано Тасони, измъкнат от затворническия микробус от собствената му въоръжена банда.

— Не можеш да стоиш извън новините нито за миг, нали? — отбеляза Дарси.

Бен не отговори. Охранителните камери ги наблюдаваха от всички посоки, докато прекосяваха пълната зала. Бен се опита да не се безпокои и вместо това се запита дали някое умно ченге не се бе досетило какво представлява малкото ключе с надпис „187“. На гишето за информация той изигра максимално добре ролята на нещастен британски турист, който е загубил портфейла си заедно с ключа от сейфа за багаж. Дарси плати глобата от десет евро, служителят отиде да донесе ключ дубликат и Бен се отърси от един повод за тревога. След още пет минути старата му брезентова чанта беше на гърба му, с портфейла му с парите, и двамата отново се запътиха към колата.

Четирийсет и седем минути по-късно, малко преди пладне, те паркираха откраднатия форд за последен път близо до Стациони Термини — главната железопътна гара на Рим. След като си пробиха път през тълпата пред наблюдателните очи на въоръжените полицейски патрули, Бен купи билети и двамата се качиха на експреса „Трениталия“ за Милано, който имаше връзка с влака за Монако.

— Първа класа — отбеляза Дарси, когато двамата намериха местата си, които бяха едно срещу друго до маса до прозореца. — Нали не правиш опит да ме впечатлиш, Бен Хоуп?

Бен остави зелената чанта на мястото до своето и мушна сака под масата.

— Не се заблуждавай. В първа класа е по-спокойно. В момента ми се иска да съм настрана от тълпите.

След няколко минути влакът потегли. Никой друг не се качи в техния вагон. Бен се облегна назад и се загледа в покрайнините на Рим, които се нижеха покрай прозореца. Затвори очи и се унесе от постоянното потракване, което постепенно се превърна в успокояващия ритъм, който познаваше още от детството си. После нещо го накара да отвори очи и видя Дарси, която го наблюдаваше от мястото си.

— Помислих, че спиш — каза тя.

— Не мога да спя, когато ме зяпаш така. Усещам го.

— Мислех си за теб и Бунзи. Той следи новините и се тревожи за теб. Наложи се дълго да го убеждавам да не се появи тук лично. — Млъкна за момент, после добави: — Обича те като син, да знаеш.

Бен се намръщи.

— Първо ме смущаваш, а после ме засрамваш. Ще бъде страхотно пътуване, както изглежда.

— Като отдавна изгубен син, така ми прозвуча — продължи Дарси. — Изглежда, не поддържаш връзка със старите приятели. Май не обичаш да се задържаш на едно място, майор Хоуп?

— Казах ти да не ме наричаш „майор Хоуп“. Това е минало. Сега съм само Бен.

— Разкажи ми за доктор Марсел.

— Какво знаеш за Брук? — попита Бен и почувства как се изчервява.

— Джеф Декър ми каза, че си заминал за Лондон, за да се видиш с приятелката си. Брук е приятелката ти, нали?

Бен се загледа през прозореца.

— Много е привлекателна — продължи Дарси. — Видях снимката й на интернет страницата ви. Страхотно изглежда с тази къдрава рижа коса…

— Кестенява е — поправи я Бен, без да я погледне.

— Защо не те е чакала в Лондон? — попита Дарси.

Бен я изгледа ядосано.

— За бога! Като питбул си с тези въпроси!

— Мислех си, че ако е знаела, че отиваш там, би те изчакала. Както изглежда, е заминала някъде.

— За Португалия — каза Бен. Чу въздишката в гласа си и съжали, че не е държал устата си затворена.

— Не искаш да говориш за нея, нали? Оголен нерв?

— Проницателна си. Да, така е. Ще ти бъда благодарен, ако смениш темата или просто млъкнеш.

Дарси се усмихна.

— Е, мисля, че вече знам.

Бен я стрелна с поглед.

— Какво знаеш?

— Отговорът на въпроса, който си задавам, откакто чух, че са те арестували. Как така някой, който е достатъчно добър, за да ми се изплъзне два пъти, позволява да го пипнат за сбиване в някакъв долнопробен бар.

— Толкова ли е необичайно за теб някой да ти се изплъзне?

— Досега изобщо не ми се беше случвало — отвърна тя.

— Е, какъв е експертният ти анализ, командир Кейн? — тросна се Бен.

— Срещнал си се с нея в Португалия. Какво се е случило между вас? Скарахте ли се? Заради това си се натряскал. А после си се сбил с местните.

Бен извърна лице. Загледа се в някаква ферма в далечината. Нивите и овощните градини внушаваха спокойствие. Изведнъж ужасно му се прииска да е там, да се разхожда из високата люлееща се трева под лятното слънце.

— Извинявай — каза Дарси, забелязала изражението му. — Не исках да те разстройвам.

— Тя има къща там — промълви Бен след дълга пауза. — Усамотена и спокойна. Място, където е удобно да се скриеш, да изчезнеш. Не знаех, че тя е там.

Дарси го наблюдаваше внимателно, четеше мислите му.

— И не беше сама, нали?

Бен се намръщи.

— Може ли да не говорим за това?

Той отпусна глава назад и затвори очи.

 

 

Влакът продължаваше нататък. Дарси видя как тялото на Бен се отпуска малко по малко, като че ли вътрешно се противеше на мисълта да се предаде на съня. След няколко минути остана напълно неподвижен. Дишаше равномерно, главата му се поклащаше леко от движението на влака. Тя се вгледа в лицето му, в тънките бръчици около очите, в гъстата руса коса. Излъчваше някакво спокойствие, докато спеше. Прииска й се да протегне ръка и да го докосне по челото.

— Дарси, Дарси — промърмори тя.

Погледна часовника си. До Милано оставаше около час. Стана и отиде до другия край на влака, за да се разтъпче и да си купи кафе от бюфета. Нямаше много хора. Когато се връщаше, видя вестник, изоставен на една седалка. Забеляза, че е британски — „Дейли Телеграф“, от същия ден. Взе го.

Бен все още спеше дълбоко, когато Дарси се върна на мястото си. Тя отпи от кафето и разгърна вестника. „Убиецът на Тасони все още е на свобода“ — явно се превръщаше в остаряла новина за британските медии, защото вече се стремяха да насочат вниманието на читателите си към разразяващ се скандал със застаряващ рок идол, за когото се твърдеше, че предлагал секс по интернет на дванайсетгодишни момичета. Дарси обърна на следващата страница.

И се вцепени, втренчена в снимката на младия мъж, който й се усмихваше от страницата на вестника.

Беше Джейми Листър. Заглавието гласеше: „Държавен служител убит при престрелка в Париж“. Пулсът на Дарси леко се ускори и тя зачете материала:

Френската полиция започна официално разследване вчера след смъртта на британски младши държавен служител, Джеймс Листър, 29-годишен, вследствие на брутално нападение в Париж по-рано тази седмица…

— Младши държавен служител — промърмори Дарси и продължи да чете.

… предполага се, че убийството на мистър Листър е резултат на объркана самоличност…

— Аха… как ли пък не.

… Засега остава неидентифициран трупът на другия мъж в автомобила. Полицията също така издирва жена, забелязана да излиза от колата при инцидента. Филип Ру, служител на френското Министерство на правосъдието, призовава гражданите, които могат да предоставят информация по случая…

Дарси си спомни Паоло Буитони и гърлото й се сви. Погледът й се премести върху следващото съобщение, озаглавено: „Тенис клуб в траур“.

„Всички сме съкрушени от трагичната новина“ — каза Едуард Харингтън, секретар на престижния лондонски Куинс Клъб, в който Джеймс Листър членува от четири години. „Джейми беше нещо повече от популярен член на клуба ни и талантлив тенисист. Смятах го за близък личен приятел. Ще ни липсва много.“

Дарси вдигна очи от вестника.

— Борг… — промърмори тя.

Ето защо беше избрал името. Горкият Джейми.

Челото на Дарси се сбърчи. Мислеше на бързи обороти. После си даде сметка за нещо друго.

— Куинс… — каза тя гласно.

— Какво? — Бен се събуди.

— Монетата — отговори тя. — Образът на кралицата на монетата.

— За какво говориш?

— В колата. В Париж. Не е имал предвид пари. Опитвал се е да ми каже името на тенис клуба, в който членува.

Бен доби объркан вид. Дарси не му обърна внимание. Прехапа устни, не преставаше да разсъждава трескаво. Защо? Защо?

В един момент погледът й спря върху зелената армейска чанта на седалката до Бен.

— О, боже! — възкликна. — Това е! Всяко шкафче си има номер, нали?

Бен започваше да схваща. Обърна вестника и прочете набързо материала.

— Листър. Онзи от МИ6.

— Преди да умре, се опита да ми каже някакво число. С пръсти, ето така. Число, което може да се покаже с една ръка. — Едно, пет, три — добави тя. — Сигурна съм.

Бен остави вестника на масичката.

— Умирал е — каза Бен. — Мозъкът му е изключвал. Виждал съм хора, които правят странни неща в последните си мигове. Не бива да го приемаш безрезервно.

Дарси поклати упорито глава.

— Не беше просто агония. Гледаше ме право в очите. Опитваше се да ми каже нещо и имаше конкретна причина за това.

— Каква причина?

— Предполагам, че е искал да видя какво има в шкафчето му, номер сто петдесет и три, в Куинс Клъб, Западен Кенсингтън — каза тя. — Познавам човек, който може да ни помогне да се доберем до него.