Скот Мариани
Изгубената реликва (63)

62

Когато вратите се затвориха, затворническият микробус бързо се превърна в неприятна сауна под лъчите на палещото слънце на Рим. Той се тресеше и друсаше и Бен полагаше сериозни усилия да се крепи на металната пейка и да не мисли къде го карат и какво го очаква.

До този момент никой не беше споменал думата „адвокат“. Никакви телефонни разговори, никакви контакти с външния свят. Джеф Декър в „Льо Вал“ вероятно бе направил невъзможното, за да разбере какво става.

А Брук… вероятно и тя беше разбрала, че е бил заловен съвсем близо до къщата й в Португалия. Дали се е досетила, че е научил тайната й? Че я е видял там с онзи мъж… който и да бе той?

Какво да правя? — питаше се Бен. Ако изобщо някога се измъкнеше от тази каша, би ли могъл да я види отново? Искаше ли да чуе какво тя има да му каже? Или просто щеше да се опита да забрави случилото се през последните няколко месеца? Нямаше отговор. Чувстваше се изгубен и много самотен.

Вероятно пътуваха от двайсетина минути, когато микробусът рязко зави и Бен и спътникът му се проснаха на голите метални пейки. Бен се канеше да каже нещо, когато отвън започнаха да стрелят — неравна поредица единични изстрели, после дълъг откос. Двамата арестанти се хвърлиха на пода, защото куршумите загракаха по ламарината. Бен обаче бързо си даде сметка, че затворническият микробус не беше основната мишена на стрелците.

Изведнъж ги разтърси мощна, оглушителна взривна вълна. Нещо друго, а не куршуми заблъска по ламарините на микробуса — летящите отломки от онова, което беше хвръкнало във въздуха. Микробусът се понесе странично, после се удари в нещо твърдо и спря. Бен и спътникът му нямаше за какво да се уловят и се блъснаха в ламаринената преграда, която ги делеше от шофьорската кабина.

Изтрещя втори взрив. Бен усети киселата миризма на запален бензин и пластмаса. Чу да отварят предните врати на микробуса, някой крещеше. Последваха още изстрели. Крясъците преминаха в писъци.

После изстрелите престанаха също така ненадейно, както бяха започнали. Бен се обърна към вратата на микробуса, когато чу приближаващи стъпки и гласове. Не говореха на италиански.

След обира в галерията не беше чувал руска реч.

Гласовете бяха заглушени от няколко последни изстрела някъде зад затворническия микробус, които разбиха ключалките. Вратите се отвориха. Нахлу слънчева светлина.

В рамката на вратата се очертаха силуетите на двама мъже, стиснали автомати. По ледената пресметливост в очите на единия Бен разбра, че не върши това за пръв път. Беше бивш военен. Наемник.

Лицето на другия, с много къса коса, беше сякаш одрано и после зашито с дебела игла и канап. Той беше различен. Това за него не беше просто работа. Гледаше Бен като акула, която предвкусва следващия си обяд. Той разклати цевта на автомата си.

— Слизай — заповяда той с гърлен глас на английски.

Бен реши, че се отнася за него. Стана, наведе глава, стигна до задната врата и скочи долу.

Мъжът с белязаната физиономия насочи автомата и преди Бен да разбере какво става, изстреля един-единствен куршум във вътрешността на микробуса. Главата на втория арестант се пръсна сред облак червена мъгла и трупът му се свлече на металния под. Другият извади пистолет и го насочи към сърцето на Бен, който нямаше друг избор, освен да наблюдава неподвижно случващото се.

Тихата уличка в покрайнините на Рим приличаше на сцена от Косово в разгара на войната. Двете полицейски коли бяха превърнати в развалини. Едната беше останала без покрив и се беше изправила на една страна, изкривена, обвита в пламъци. От ченгето вътре беше останала обгоряла ръка, която висеше от прозореца. Другата кола се беше ударила в предницата на затворническия микробус и беше обгоряла като консервна кутия в огън. Труповете на шофьора на микробуса и надзирателите лежаха на пътя.

Не бяха само те. Бен видя труповете на поне пет-шест минувачи, оказали се на неподходящо място. Едно такси беше спряло косо на улицата и блокиралият му клаксон виеше безспир. Предното стъкло беше изцапано с кръв.

Един от карабинерите явно беше успял да изскочи от колата, преди да експлодира. Не бе стигнал обаче достатъчно далеч. Пълзеше с окървавени ръце, а краката му горяха.

Шестима мъже бяха направили всичко това за по-малко от минута. Четирима от тях тръгнаха забързано към голям черен джип мицубиши, спрял наблизо. Носеха автоматични оръжия и два гранатомета от съветската ера. Когато минаха покрай горящия полицай, най-високият го застреля в главата, без много да му мисли. Не беше акт на милосърдие. Един от останалите се изсмя.

Белязаният руснак грубо бутна Бен към джипа.

— Върви! — нареди му той.

Бен тръгна. Похитителите дори не бързаха, когато се качваха в седемместния джип. Сложиха Бен в средата на средния ред седалки. Все още го държаха на прицел. Белязаният седна до него. Изкомандва шофьора на руски и джипът потегли.