Скот Мариани
Изгубената реликва (62)

61

Болница „Сандро Петрини“, Рим

Два дни по-късно

За Бен беше почти облекчение, когато лекарите влязоха в малката болнична стая с едно легло рано сутринта и му казаха, че ще го преместят в затвора, за да изчака делото си. Двата дни, прекарани в тясното легло със стоманена рамка, закачен за множество маркучи и тръбички, без нищо, чрез което да отброява часовете, като се изключи смяната на охраната пред вратата, му се сториха като двайсет. Освен навъсените полицаи, които дойдоха да го арестуват формално и да му прочетат дълъг списък с обвинения и права, при него влизаха само двама лекари и четири медицински сестри. Най-младата от тях — момиче с вид на бездомно гаменче от дълбокия юг на Италия — изглеждаше скована от смъртен ужас в негово присъствие. Една от по-възрастните сестри — матрона с посивяла коса и телосложение на африкански бивол — го гледаше с такава неистова омраза, че той започна да се притеснява да остава насаме с нея, да не би да му инжектира някаква отрова.

Засега бе успял да остане жив въпреки блудкавите варени зеленчуци, с които го хранеха, и разкашканата сива маса, която трябваше да мине за месо. Все едно че отново беше в армията.

През цялото време го държаха настрана от медиите. Само можеше да си представи еуфорията на вестници и телевизии при новината, че убиецът на Урбано Тасони е заловен. Любимата му италианска репортерка Силвана Лученци щеше да застане в светлината на прожекторите и да следи покачването на рейтинга си.

— Как се чувстваш? — попита докторът.

— Като невинен човек, когото изпращат в затвора — отвърна Бен. — А ти?

Сестрата със свирепия вид влезе в стаята с голям книжен плик, който остави на стол, после отиде до леглото и откачи от него всички маркучи с деликатността на гневна готвачка, която скубе пуйка. Бен й се усмихна по най-милия начин, на който беше способен, стана от леглото и взе плика. Вътре бяха дрехите му, чисти и изгладени, и обувките му, без връзки.

— По дяволите! — изруга той. — Отново удрям на камък. Смятах с връзките на обувките да удуша всички в отделението и после да се спусна през прозореца.

Докторът го гледаше с недоумение. Бен влезе в малката баня и се преоблече. Ръката му все още беше леко изтръпнала, но заздравяваше добре. Когато излезе, вън го чакаха четирима карабинери. Бен подаде китки, за да му щракнат белезниците, след което го изведоха. В коридора имаше още полицаи, въоръжени до зъби. Сред тях Бен забеляза познато лице. Роберто Ларио избегна погледа му. Беше замислен и мълчалив.

Полицаите изведоха Бен от отделението в къс коридор с асансьори. Вратата се отвори и всички се качиха в кабината. Бен застана с лице към вратата. Усещаше заредените и насочени към него оръжия. Коленете му трепереха от мисълта за случващото се с него, но нямаше никакво намерение да показва, че е притеснен. Когато асансьорът потегли, Бен се обърна към мълчаливия Ларио.

— Трябва да отбележа, че съм разочарован — каза той. — Очаквах Дарси Кейн да се появи лично. Да ми благодари, че се оставих да ме хванат.

Ларио изглеждаше смутен.

— Не знам къде е тя — изрече той тихо, сякаш съжаляваше, че му казва и толкова.

Бен искаше да го попита какво означава това, но в този момент камбанката издрънча и вратата на асансьора се отвори. Полицаите го избутаха навън и след миг се озоваха на улицата.

Чакаха го цивилни агенти и няколко карабинери с две патрулни коли и бял затворнически микробус, пълен с униформени надзиратели. Задните врати на микробуса бяха отворени и се виждаше вътрешността — две метални пейки, една срещу друга, метални стени и таван. Нямаше предпазни колани. Вероятно според италианската система задържаните биха могли да се обесят или удушат, докато пътуват. Или просто никой не се интересуваше какво ще стане с тях в случай на автомобилна катастрофа. Прозорците бяха защитени с дебела решетка отвътре, а стъклата отвън бяха затъмнени.

Докато го водеха към микробуса, Бен видя, че още един затворник чака, за да бъде транспортиран заедно с него. Беше набит, чернокос, около трийсетгодишен. Нямаше вид на изпечен престъпник. Бен се зачуди какво ли е направил, за да заслужи да го заключат в затворническия микробус заедно с опасния убиец психопат.

Спътникът му остана мълчалив, докато ги качваха отзад и след като затръшнаха вратите. Стоманената черупка се разтресе, когато дизеловият двигател запали. След кратко спиране на портала продължиха по улиците на Рим.