Скот Мариани
Изгубената реликва (54)

53

Дъждът се превърна в истински порой. Бен излезе от индустриалната зона. Залиташе. Болката в ръката му се усилваше, така че мушна китката под колана си, за да я обездвижи максимално, докато тича. Стигна до ламаринено хале, край което бяха струпани камари стари палети. Мушна се между тях, съблече ризата си и огледа раната. Кръвта не спираше — дъждът едва я отмиваше. Куршумът все още беше вътре, заседнал някъде в трицепса. Не смяташе, че е засегнал костта. Скъса единия ръкав на ризата си и стегна с него мишницата си, за да спре кръвта. Не беше кой знае каква превръзка, но засега щеше да свърши работа.

Той пъхна останалото парче от ризата си в пролука между палетата и се огледа, за да се ориентира. Имаше телена ограда, после около двеста метра пустееща земя и след това — шосе. Изтича до оградата и се прехвърли от другата страна, като се хвана за горния край със здравата ръка. Премина на бегом празното място и вървя по шосето около двеста метра, като непрекъснато се ослушваше, защото очакваше полицейските сирени да завият всеки момент.

Когато чу дизеловото боботене на голям камион, сирените все още не се бяха появили. Бен избърса очите си с длан и вдигна палец.

Камионът намали и спря край пътя. Бен се покатери в кабината, благодари на шофьора, че е спрял, и се опита да прикрие кървавата превръзка с ръкава на тениската си.

— Нямаш багаж, приятел — подхвърли шофьорът на английски, след като потегли и набра скорост. Акцентът му беше от Южна Африка.

Бен го огледа на слабата светлина в кабината. Малко над четирийсет, слаб, скулесто лице, небръснат, мазна русолява коса, вързана на опашка под шапка с козирка.

— Казвам се Ян — каза шофьорът и подаде ръка. — Ян Мъжкаря.

— No comprendo Inglese — каза Бен. Не пое ръката му.

Ян сви рамене и дръпна ръката си, но му се усмихна съзаклятнически и намигна.

— Няма проблем, приятел. Без лоши чувства. Няма нужда да се преструваш пред мен, разбираш ли какво искам да кажа? — Той се засмя, бутна лостчето за чистачките и леко ги ускори.

Бен мълчеше.

— Веднага те познах — продължи Ян. — Помня физиономии, това е.

Той чукна с пръст слепоочието си. Усмивката не слизаше от лицето му, сякаш изсечено с длето. Бен се зачуди дали би могъл да му счупи врата и да седне зад волана, без да спира камиона.

— Ей, нямам намерение да те издам, човече! — обади се Ян и сбърчи нос, като че ли това беше най-отвратителната идея на света.

— Така ли?

— Ха! Говориш английски! Издаде се, приятел. Не… никога няма да те издам на шибаните прасета. — Изплю се някъде на пода на кабината. — Трябва да се държим един за друг, нали? Няма много като нас наоколо. Виж.

Той повдигна ръкава на мръсната си тениска и показа груба татуировка — компас с четирите посоки на света. Емблемата на южноафриканските специални части. Бен реши, че е фалшива. Хората, които наистина са били в специалните части, никога не говорят затова.

— „Страхуваме се само от Бог!“ — цитира Ян мотото на южноафриканските командоси. — Ангола осемдесет и втора. Бях там, приятел. Сритахме доста черни задници. — Отново смях. — Какви времена бяха! Махнах се от Южна Африка, когато чернилките взеха властта, през деветдесет и четвърта. Сега трябва да карам шибани влекачи, за да си изкарвам прехраната. — Той изсумтя шумно. — Обаче… представи си… точно ти да се качиш в камиона ми! — Удари клаксона с юмрук два пъти. — Не-ве-ро-ятно! Съдба ли е, какво е? Знаеш ли, онова, което си направил в Рим, е чудесно. Ако питаш мен, много повече гадни политици трябва да отидат по дяволите. Ако имаше повече като теб, все още щях да имам държава, а не шибан зоопарк. Мамка му!

Бен се отпусна на седалката. Може би не трябваше да бърза да вади гръкляна на Ян през устата, защото не се чувстваше достатъчно силен.

— Имаш ли аптечка за първа помощ? — попита той.

— И още как — отвърна Ян и извади зелена очукана пластмасова кутия изпод седалката под себе си. — Улучили са те, нали? Видях шибаните светлини, мамка му. Какво стана?

Бен взе кутията и я отвори.

— Личният ми комплект за оцеляване — обяви Ян гордо. — Както в шибаното старо време, а?

Имаше флакон таблетки кодеин, спринцовка със стерилни игли, ампула широкоспектърен антибиотик, бинтове и марля, хирургически конци и скалпел. В друго отделение имаше малък сгъваем спиртник, парче сух спирт и кибрит, таблетки за пречистване на вода и пакет суха армейска храна. Ян, изглежда, беше гледал доста военни филми. Имаше всичко, от което един войник се нуждае, за да оцелее при тежки условия. Бен отвори флакона с кодеин и глътна две хапчета.

— Е, накъде си тръгнал, братле? — попита Ян.

Бен се поколеба, преди да отговори. Не гореше от желание да разкрие плановете си пред този тип, но при тези обстоятелства нямаше голям избор.

— Португалия — отговори.

Мислеше за това още откакто се измъкна от склада. Саламанка беше само на петдесет километра от границата, а малката къщичка на Брук не беше много далече от другата страна. Отчаяно се нуждаеше от сигурно място, където да се скрие, да се погрижи за раната си и да обмисли следващите си ходове.

— Прекарвам този товар от Ла Коруня до Севиля — каза Ян. — Мога да те оставя на самата граница. Ще бъде чест за мен.

Бен почувства, че му се вие свят. Затвори очи и се понесе през някаква бездна. Ян продължаваше да говори, но на него му беше все едно — беше твърде уморен, за да слуша. След като кодеинът му подейства, той се унесе в неспокойна дрямка. От време на време се будеше от боботенето на камиона, за да види зъбатата усмивка на шофьора. Бен не му отговаряше. Накрая потъна в дълбок мъртвешки сън.

Когато отново се събуди, камионът беше спрял встрани от виещ се път сред полето. Ян не беше на мястото си. Бен погледна часовника си — минаваше три сутринта. Той се спусна с усилие от кабината и заобиколи камиона. Дъждът беше спрял и на небето се бяха появили звезди.

Ян клечеше в храстите на няколко метра и не полагаше усилия да скрие какво прави.

— Изчакай ме да си свърша работата, човече — ухили се той широко.

— Продължавай — каза му Бен и тръгна към кабината.

— Мисля си, братле, като свърша с това, мога да погледна ръката ти. Ще се опитам да извадя оловото. Ще ми го дадеш ли за спомен, а? Малък сувенир. Какво ще кажеш?

Докато Ян все още беше зает, Бен взе зелената кутия от седалката и се изкачи зад хълма на петдесетина метра от другата страна на шосето. Прикри се сред няколко дървета и изчака, докато на южноафриканеца му омръзна да го търси, да крещи и да тропа ядосано с крака. После камионът потегли.

Бен определи къде е запад по звездите и тръгна натам. След малко беше почти сигурен, че вече е в Португалия. Продължи напред. Силите му намаляваха като гориво в резервоар. Постепенно се връщаше към навиците, създадени при тренировъчните преходи в специалните части. Не мисли за целта си. Изпразни съзнанието си от всякакви мисли за разстоянието, което ти остава, и се съсредоточи върху нещо по-близко — дърво, хълм, каквото и да е. След като стигнеш до него, определи нов ориентир и се стреми към него упорито.

Болката от раната постепенно се засилваше. Скоро трябваше да се погрижи за нея или да се свлече в някоя канавка в безсъзнание, някой да го открие и да повика ченгетата. Тази мисъл го мобилизира да продължи.

Когато беше останал почти без сили, хоризонтът просветля от първите слънчеви лъчи. В далечината Бен видя някакви фермерски постройки. Стигна до полуразрушена плевня, в която беше изоставен прашен корпус от джип дайхацу. Качи се в него и взе още обезболяващи. Запали малкия спиртник и стерилизира острието на скалпела. Свали импровизираната превръзка, стисна зъби и се зае да оперира ръката си.

След час 9-милиметровият куршум беше на седалката до него, увит в окървавена марля. Бен почисти раната и я заши. Инжектира си антибиотика, после се отпусна на седалката и заспа.