Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Relic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Изгубената реликва

Преводач: Владимир Германов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Десислав Аспарухов

Коректор: Здравка Славянова

ISBN: 978-954-769-257-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6206

История

  1. —Добавяне

4

Грузия

В кабинета на Григорий Шиков не можеше да влезе всеки. За някои това беше привилегия. За други обаче привикването в луксозното имение и ескортът от мълчаливи мъже в тъмни костюми не предвещаваха нищо добро.

Стаята с тъмна ламперия беше пълна със съкровищата, които Шиков усърдно бе събирал в продължение на повече от четирийсет години. В огромния старинен шкаф зад него стоеше великолепен бюст от лапис лазули на Фридрих Велики. На скрин в стил рококо, инкрустиран с позлатен бронз, изработен от Андре-Шарл Бул, беше поставен глобус, някога принадлежал на Адолф Хитлер. Обаче не друго, а огромната колекция от предмети от имперска Русия от периода между 1721 и 1917 г., свидетелстваше за пристрастността на Шиков към онова, което той с гордост смяташе за златна ера на родината му, и му беше спечелила прякора „Царя“. Подхождаше му идеално.

От всички исторически предмети в кабинета най-впечатляваща и стряскаща беше безупречно запазената картечница „Максим“, модел 1910 г., с водно охлаждане, с оригиналния й колесар. Заемаше ъгъла на кабинета и беше насочена право към онзи, който седеше пред масивното му бюро. Втренченото око на картечницата и присвитите очи на побелелия мафиотски бос можеха да извадят всеки от равновесие.

С изключение на Анатолий, единствения син на Шиков, който сега се протягаше на плюшения стол, докато баща му, облегнал лакти на бюрото, му обясняваше какво трябва да свърши. Третият присъстващ беше Юрий Майски, племенникът на Шиков. Стоеше край бюрото с ръце зад гърба и слушаше чичо си мълчаливо. Четирийсет и седем годишен, дребен и жилав, Майски тайно приписваше оредяващата си коса и бръчките по челото си на напрежението от работата за Шиков и организацията му през по-голямата част от живота си. Обичаше чичо си, но и се страхуваше от него.

Нямаше много хора, от които Майски се страхуваше повече. Един от тях беше синът на шефа. Когато старецът погледнеше Анатолий, виждаше единствено любимия си единствен син, неговата радост и гордост. А Майски виждаше трийсет и четири годишен психопат с руса коса, вързана на конска опашка. Лицето му беше издължено, слабо, изсечено като с длето, очите бяха живи и опасни. Майски беше убеден, че Анатолий Шиков е клинично луд, но не смееше да сподели това с никого.

Шиков долавяше напрежението на племенника си. Даваше си сметка, че повечето му сътрудници живеят в страх от Анатолий и го ненавиждат. Това го караше още повече да се гордее с единствения си син, макар че никога не го показваше. Външно се държеше грубо и властно.

— Слушаш ли ме какво ти говоря? — прекъсна обясненията си Шиков.

— Аха.

— Пил ли си?

— Разбира се, че не — излъга Анатолий. За разлика от него Царя мразеше алкохола. Анатолий се размърда на стола и погледна надолу, за да се наслади на ръчната изработка на последната си покупка — ботуши от крокодилска кожа, които цял ден се опитваше да покаже, като придърпваше крачола на джинсите си „Армани“. Дори и Анатолий обаче не смееше да качи крака на бюрото на баща си. — Слушам те, продължавай.

Анатолий беше изпълнявал доста поръчки на баща си и му беше приятно да го прави. Чувстваше се привилегирован да е ценен член на семейната фирма. С приятелчето си Спартак Гурко веднъж бяха изтезавали един нещастник в продължение на седемнайсет дни, за да изтръгнат от него имената на предателите в организацията им. Друг път Анатолий окова един доносник с вериги за четири кола, забити в земята, след което запали цигара, а Спартак заби кирка в гръдната му кост. Когато се захванеше за работа, Спартак нямаше равен.

Анатолий обичаше работата си. Никога не задаваше въпроси за бизнеса на баща си, отчасти защото никой не задаваше въпроси на Царя за бизнеса му и отчасти защото това изобщо не го интересуваше. Единствените въпроси, които обикновено задаваше, бяха: „Мога ли да го притежавам?“, „Мога ли да го чукам?“ и „Мога ли да го убия?“. Ако отговорът на който и да било от тях беше „не“, той бързо губеше интерес.

Новата задача обаче изглеждаше интересна.

— Според източниците ни въпросното произведение на изкуството непременно ще е част от изложбата — обади се Майски.

— А аз го искам — натърти дрезгаво Шиков. — И ще го имам.

Купчината листа пред него представляваха описание на системата за сигурност на галерията, изготвено от един от експертите, на които плащаха — корумпиран инженер от Москва, който бе използвал свои хора в Милано, за да получи нужната информация. Седемнайсетте страници съдържаха техническите данни на правената по поръчка и инсталирана наскоро алармена система. Отделно бяха приложени снимки на датчиците, снимани с телеобектив от различни ракурси само няколко дни преди това.

От години Анатолий не беше чувал стареца да говори толкова много. Докато го слушаше с половин ухо, той разгледа снимките. В долния им край беше отпечатано местоположението на галерията в Италия. Тя се намираше в разширение на по-стара сграда. С модерна архитектура, която допадаше на артистичните среди. Сградата беше построена наскоро. На една снимка се виждаха задната част на галерията и недовършените строителни работи по терена — купчини пръст и декоративен фонтан, построен наполовина.

Италия, помисли си Анатолий. Много добре. Не беше ходил там, макар че имаше две ферарита — червено и бяло, а и по-голямата част от гардероба му също беше оттам. Дори говореше малко италиански — момичетата си падаха по това. Да, нямаше нищо против Италия. Анатолий ценеше изкуството — стига да изобразява гола женска плът.

За жалост онова, което толкова отчаяно искаше баща му, не беше нищо подобно. Анатолий погледна гланцовия отпечатък, откъснат от брошурата на изложбата. Някаква рисунка на коленичил мъж, който се моли. Кой ли би искал да я притежава? Изглежда, наистина струваше куп пари, колкото и да бе странно.

— Не ме слушаш, момче.

— Каза, че алармената система е гадна.

Майски се прокашля и се намеси:

— Това е меко казано. Сигналната охранителна система на периметъра е последна дума на техниката. Ако преминеш през нея, сградата е пълна с камери, които наблюдават от всички възможни ъгли. Вътрешността на галерията непрекъснато се сканира с инфрачервени датчици за движение, които хващат и хлебарка. Всичко това е автоматизирано и единственият начин да се дезактивира алармената система е да се вкарат три кода, които се пазят под ключ на три различни места. Освен това кодовете се генерират отново всеки ден от компютър на случаен принцип, така че комбинацията непрекъснато се променя. Всяко непозволено навлизане в пространството задейства алармата и изпраща моментално сигнал в полицията.

— Изглежда невъзможно — каза Анатолий.

— Нищо не е невъзможно, момче! — Шиков грабна един от листовете пред себе си и му го подхвърли.

Анатолий го хвана. На листа бяха написани три имена — италиански и непознати. Де Крешенцо, Корсини, Силвестри. До всяко име имаше адрес и малка снимка. Де Крешенцо беше сух човек с оредяваща черна коса. Корсини беше дебел. Силвестри приличаше на надуто конте, влюбено в себе си.

— Кои са тези?

— Тримата, които държат кодовете за достъп — обясни Майски.

— Ето го и плана — продължи Шиков. — Утре вечер е официалното откриване на галерията. Само с покани. Местни важни клечки, критици и други знаменитости, към трийсет и пет души. И тримата пазачи на кодовете ще са там. Екипът ти ще ги изчака да си тръгнат и ще ги проследи до домовете им. В три сутринта ще ги измъкнете от леглата едновременно, ще ги откарате в галерията и ще ги принудите да вкарат кодовете. Как ще го направите, си е ваша работа, но искам да останат живи.

— Точно така. А после влизаме и прибираме онова, за което сме отишли.

Майски чакаше знак, че младият нехранимайко ще подходи и към тази задача по обичайния си безразсъден начин. Ето, започна се, помисли си.

— Не е толкова просто — възрази той. — Тъй като собствениците биха дезактивирали алармената система само при извънредни случаи като пожар, земетресение или друга потенциална заплаха за ценностите в галерията, тя притежава функция, която сигнализира в полицията дори и ако се вкарат кодовете. Тя не е софтуерна и не може да се неутрализира дистанционно по никакъв начин. Използва се високочестотен обхват по оптичен кабел, като има и резервен вариант чрез мобилен телефон, ако кабелите не функционират. Значи, преди да влезете, трябва да прекъснете тези кабели. После ще използвате това.

Той посочи някакво устройство на масичката отстрани. Анатолий го бе видял, но не знаеше какво е. Черна кутия, дълга около двайсетина сантиметра, за която бяха свързани четири антени.

— Това е осемнайсетватов свръхмощен цифров заглушител за мобилни телефони — обясни Майски. — Работи във всички държави и блокира сигнала в радиус от сто и двайсет метра. Когато включите устройството, полицията изобщо няма да разбере какво става.

— И ако някой от тримата реши да се прави на умен и да изпрати сигнал за тревога, който да пусне тихата аларма, ще си загуби времето — добави Шиков.

— Значи тогава мога да ги гръмна.

— Не и докато не вземеш картината — намеси се Майски, мобилизирал цялото си търпение. — След като влезеш, трябва да се справиш и с вторичната охранителна система. Всеки опит да бъде докосната която и да е картина активира допълнителна система…

— И какво от това? След като телефонните линии са прекъснати…

— Задейства се автоматична система, която спуска защитни щори пред картините. Те издържат на куршуми, оксижен и всякакви режещи инструменти. Освен това блокират възможността нарушителят да излезе и го хващат като плъх в капан, докато не дойде полицията да го измъкне. За това нещо няма код. Паднат ли щорите, връщане назад няма.

— Слушаш ли внимателно, Анатолий? — попита Шиков и се вгледа в сина си над бюрото.

Анатолий сви рамене, сякаш за да каже, че за него тези неща са детска игра.

— Добре. Иди и събери четирима от най-добрите си хора. Мисля си за Туркин, Риков, Петрович…

— И Гурко — прекъсна го Анатолий.

О, не! — помисли си Майски и сърцето му се сви. — Не Гурко! Най-близкият приятел на Анатолий, белязаното копеле, позорно изхвърлено от специалните части на руската армия за това, че пребил почти до смърт офицер с приклада на пушката си. Гангстер от онези, които позоряха професията, и един от малкото, от които Майски се страхуваше повече, отколкото от шефа си.

— Разполагаш с два часа — каза Шиков. — После тръгваш за Италия. Ще се срещнеш с приятелите ни на място.

— Колко души са?

— Десет. Осем вътре, двама вън.

Анатолий кимна.

— Оръжие?

— Всичко, което ти трябва.

Усмихна се. Баща му беше точен в това отношение.

Когато излезе от стаята след още няколко минути, Шиков събра пръснатите листове и ги мушна в едно чекмедже. Щеше да ги изгори по-късно. Майски заобиколи бюрото и се намръщи. Имаше много неща, които му се искаше да каже.

„Сигурен ли си, че можеш да повериш задачата на Анатолий? Той е див и безотговорен, а приятелите му до един са маниаци, особено Спартак Гурко. Как може да си толкова сляп, чичо?“ Разумът обаче надделя и той не каза нищо.

 

 

Юрий Майски не беше единственият, който запази мислите си за себе си. Докато се отдалечаваше от имението и подхвърляше безгрижно ключовете от ферарито, Анатолий вече си мислеше, че планът на баща му е прекалено сложен и скучен.

Самият той имаше други идеи. Да, щеше да се позабавлява.