Скот Мариани
Изгубената реликва (49)

48

Рим

— Къде отиваме? — попита Буитони, когато Дарси го поведе към служебния паркинг. Стискаше ключовете на една от необозначените полицейски коли, „Алфа Ромео GT“.

— На летището — отговори тя и погледна часовника си. Беше 2:37 ч. следобед.

Буитони я изгледа учудено.

— Защото Бен Хоуп се е обадил от там на съдружника си някъде около час преди стрелбата срещу Тасони — обясни тя. — Въпросът е какво е правил там.

Буитони се замисли.

— Може би е трябвало да се срещне с някого? Може би оръжието е било скрито в сейф за багаж там?

— Хоуп се е обадил от чакалнята за заминаващи пътници. Чакал е да се качи на самолет.

— Сигурна ли си?

— Проверих. Полетът е в шестнайсет часа и три минути, за „Хийтроу“. Излитането е било забавено с близо час. Хоуп е в списъка на пътниците. Бизнес класа. Искаш ли да знаеш номера на мястото му?

Буитони доби озадачен вид.

— Искал е да лети за Лондон?

— Така изглежда.

— Но не се е качил на самолета.

— Явно не.

— А защо? — попита Буитони. — Дали просто не е искал да ни заблуди?

— Мислиш, че е толкова глупав? Никой не може да влезе и излезе от летище, без да го заснемат на десетки камери. Затова искам да отида там. Записите от камерите могат да ни насочат към някаква следа. — Дарси му подхвърли ключовете от колата и Буитони ги улови във въздуха. — Ти карай — каза му тя.

След мъчително пътуване през хаотичния трафик на Рим изминаха и трийсетте километра право шосе до „Фиумичино“. В зоната за сигурност на летището двама намръщени униформени ги заведоха в контролната зала, където на редици монитори следяха кадри от стотиците камери из комплекса. Всички се записваха на твърди дискове, свързани с още монитори, на които можеше да се преглеждат старите записи, без да се пречи на новите. Дарси и Буитони поискаха да им дадат записите от предишния следобед, когато Бен Хоуп би трябвало да е бил на летището.

Не ставаше бързо. Докато техниците открият и донесат материала, Дарси беше изминала километри, крачейки напред-назад в коридора пред залата. После с Буитони седнаха на пластмасови столове, за да гледат записите.

Да различиш Бен Хоуп сред хиляди дребни фигурки, които идваха и си отиваха и се движеха комично със забързани движения, беше доста трудно. След цяла вечност взиране в екраните и пиене на кока-кола очите на Дарси се зачервиха. И тогава най-накрая тя откри каквото търсеше. Русата коса, коженото яке, лекотата на движенията. Носеше зелена брезентова чанта, пропътувала много километри.

— Ето те! — възкликна тя и се усмихна.

— Видя ли го?

Тя посочи.

— Тук.

Двамата с Буитони видяха как Бен отива спокойно до далечния край на залата и сяда безмълвно. Седеше съвършено неподвижно. Само войниците от специалните части можеха да седят неподвижно толкова дълго време. В морето от бързодвижещи се хора само един не помръдваше. Незабелязан от тълпите, които идваха и си отиваха — но виждащ всичко, което се случваше наоколо.

После в един момент като че ли нещо привлече вниманието му и положението на тялото му се промени.

— Какво гледа? — попита Буитони.

— Ето там — отговори Дарси и посочи витрината на магазин, на който се виждаха телевизионни екрани. — Можем ли да получим по-голямо изображение?

Буитони предаде думите й на техника. Изображението на екрана се увеличи, после постепенно фокусът се възстанови.

— Знам какво е — отбеляза Буитони. — Репортажът за ареста на Тито Палацо — човека, който нападна Тасони.

— Продължавай да гледаш.

Екраните показваха 16:51 ч., когато Хоуп изведнъж стана от мястото си и тръгна към изхода на залата заедно с другите пътници.

— Обявяват полета му в пет без девет минути — обади се Дарси.

— Като че ли наистина се готви да се качи на самолета — отбеляза озадачено Буитони.

Проследиха движението му на друг екран. Нещо обаче не беше наред. Както техният човек наближаваше изхода към самолета, той изведнъж забави крачка. Беше навел глава и се движеше странно. После спря и хората започнаха да се блъскат в него.

— Какво, по дяволите, е решил? — попита Дарси.

Буитони поклати глава, загледан във фигурата на екрана, която се обърна и тръгна в обратна посока.

— Мисля, че това е моментът. Нещо прещраква в главата му.

Дарси го погледна.

— Може би.

— Така е. Видял е Тасони по телевизията и е решил да не се качи на самолета. Тръгнал е към дома му. Всичко се връзва.

— Току-що е минал през проверката за сигурност на летището. Къде е оръжието му?

— Скрито е някъде другаде. Може да го е взел пътьом.

— Чакай малко… Значи скрил е оръжие, преди нещо да му прещрака?

— Има ли значение? Знаем, че е той.

Дарси присви устни и продължи да следи движението на беглеца през летището. Сега несигурността в движенията му беше изчезнала и той крачеше съвсем целеустремено.

— Ето — каза Буитони, когато Хоуп отвори един сейф за багаж. — Както си мислех. Всичко това е само номер. Отишъл е там, за да вземе оръжието. В сейфа е.

Дарси гледаше съсредоточено.

— Грешиш, Паоло. Не взема нищо от сейфа. Само оставя багажа си.

Когато Бен се качи на едно такси и потегли, часовникът на екрана показваше 17:17 ч.

— Ето, тръгва — каза Буитони уверено. — Право към къщата на Тасони.

Дарси не отговори. Изправи се.

— Да се повозим — предложи тя.

Отидоха при колата си на паркинга и Буитони се насочи към шофьорското място, но Дарси грабна ключа от ръката му и скочи зад волана. След няколко часа на слънце в колата беше горещо като в пещ. Дарси погледна часовника си. Беше 4:42 ч. следобед. Включи двигателя и свали стъклото си.

— Ти си навигаторът.

— Къде отиваме?

— Къщата на Тасони — отговори тя.

Когато потегли и излетя от паркинга, Буитони се залепи за седалката. Тя пусна сирената и сигнализацията, за да си проправя път през трафика. Стрелката на скоростомера скоро наближи сто и седемдесет.

— Ще ми кажеш ли защо е всичко това? — попита Буитони.

— Да кажем, че е експеримент — отвърна Дарси и профуча покрай някакво беемве.

Когато влезе в града, тя почти не намали скоростта. Пребледнелият Буитони седеше вдървено и отчаяно стискаше дръжката на вратата си.

— Трима седят в бара — проговори той накрая. — Единият разказва виц за карабинерите. Вторият умира от смях, а третият не реагира. Първият го пита: „Какво има?“. Онзи казва: „Аз съм от карабинерите“. Първият го успокоява: „А… не се тревожи. Ще ти обясня вица по-късно“.

Дарси се засмя и профуча през кръстовище, без да намалява скоростта под деветдесет километра в час сред вой от клаксони. Мушна се между две коли в пролука, два сантиметра по-широка от колата, мина на по-ниска предавка и настъпи педала до пода.

— Значи можеш да оцениш хумора — каза Буитони.

— Смея се на теб, Паоло. Бял си като платно. Буквално зъбите ти тракат. Мислех си, че италианците обичат високите скорости.

— Обичат и да пристигат невредими — поклати глава той. — Защо не ми дадеш да карам аз?

— И наричаш себе си „горещ мъж“?

Буитони промърмори нещо на италиански и Дарси се засмя.

— Само ми казвай накъде да карам, става ли?

Когато най-накрая колата спря пред къщата на Тасони, Буитони беше плувнал в пот. Дарси изключи двигателя и погледна часовника си. Показваше 5:56 ч. следобед. Тя въздъхна шумно.

— Какво?

— Мислиш ли, че е могъл да дойде до тук по-бързо?

Той я изгледа.

— Сега ти ли разказваш вицове?

— Може би курсовете по скоростно шофиране, през които минах, са били напразни. Може би онзи шофьор на такси, който е докарал Бен Хоуп от летището до тук, е бил напълно побъркан. Или Бен Хоуп е открил тайната на телепортирането. Знам, че е разполагал само с времето между пет и осемнайсет и пет и петдесет и седем, за да стигне до тук и да застреля Тасони. На мен ми трябваха четирийсет и пет минути и двайсет и две секунди, за да измина същото разстояние.

— Може би шофьорът е знаел по-кратък маршрут?

— Нали ми каза, че познаваш града?

— Познавам го — кимна Буитони. — Значи може би сме сгрешили с часа на смъртта. Часовникът на Тасони може да не е бил верен.

— Тези часовници не грешат, Паоло. Иначе НАСА нямаше да ги използва.

— Излиза, че Хоуп не е бил сам.

— Да, но изглежда, има запис как самият той излиза от тук.

— Който не сме видели — отбеляза той.

— Който не сме видели — повтори Дарси.

Буитони се канеше да отговори, но се отказа и се отпусна на седалката.

— Нищо не разбирам.

— И аз. Но не казвай на никого за това, Паоло. Това е заповед.

В този момент телефонът в джоба й зазвъня. Отново личният.

— Ще изпуша една цигара — каза Буитони и излезе от колата.

Дарси натисна бутона. Отново дишане.

— Откъде взе този номер? — попита тя ядосано.

Тишина. Чуваше само бързото нервно свистене на нечии дробове.

— Добре. Продължавай да играеш игричките си, обаче чуй: ако ми позвъниш пак, ще намеря начин да те открия и ще те сритам толкова здраво, че топките ти ще изскочат през носа! Бъди сигурен. Разбра ли ме?

Канеше се да прекъсне линията, когато онзи проговори:

— Недей… не затваряй. Моля те. Изслушай ме.

Младежки глас. Мъж на не повече от трийсет. Явно образован. Това не беше обикновен телефонен перверзник. Леко заваленият му говор й подсказа, че са му били нужни поне две питиета, за да събере кураж да й се обади, но въпреки това не беше в състояние да прикрие нервността си.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза той и млъкна. — Слушаш ли ме?

Дарси видя Буитони, който пушеше нервно и крачеше пред портала на Тасони. На улицата отпред все още бяха паркирани няколко полицейски коли.

— Слушам — каза тя на тайнствения си събеседник. — Но това няма да продължи дълго.

— Казвам се Борг.

— Борг — повтори тя подозрително.

Чу го как преглъща.

— Слушай… За бога, не знам откъде да започна… Операция „Йерихон“ не е онова, което си мислиш.

Дарси се намръщи. Операция „Йерихон“. Ако този тип знаеше за нея, значи съвсем определено не беше перверзник.

В ума й звъннаха тревожни звънчета. Трябваше да се дръпне. Веднага. Да докладва на Апълуд. Да направи каквото трябва, преди да отвори гнездото на осите и те да я нажилят до смърт.

Но това беше по-силно от нея. Искаше да знае повече.

— Не обичам анонимните гадости. Трябва да ми кажеш кой си наистина или ще затворя.

Последва дълга, напрегната пауза. Дарси долови колебанието му. Мислеше. Претегляше плюсовете и минусите. Знаеше, че трябва да спечели доверието й, но от колебанието му лъхаше страх. За него беше далеч по-опасно, отколкото за нея.

Или може би не? Така или иначе, трябваше да разбере.

— Добре. Засега нека си остане Борг — добави тя тихо и успокояващо. — Кажи ми каквото знаеш.

Онзи въздъхна.

— По-добре да се срещнем.

— Добре. Къде?

— Трябва да дойдеш сама.

— Добре, Борг. Кажи ми къде и кога. Ще дойда. Сама. Обещавам.

Още колебание. Буитони продължаваше да крачи напред-назад и да дърпа цигарата, както умиращ смуче кислород.

— Добре, слушай — каза Борг. Гласът му заглъхна, като че ли закри устата си с длан, за да не го чуват. — По дяволите! Някой идва…

Чу се някакъв шум, после линията замря. Дарси впери очи в апарата.

Отвън Буитони хвърли фаса и радиостанцията му изпращя. Дарси видя как очите му се разширяват. Изтича до колата и тя свали стъклото.

— Какво има, Паоло?

— Помниш ли Де Крешенцо, собственика на галерията? Жена му се е обадила в полицията и е казала, че тази сутрин я е посетил някакъв господин.

— Какво? Не ми казвай, че е бил Хоуп!

Буитони кимна.

— И й е направил кафе, както изглежда.

Дарси се стъписа от дързостта на този човек.

— Трябва да отидем при нея веднага. Ти карай.

Премести се на другата седалка, а Буитони облекчено седна зад волана.

— Кой се обади? — попита той, когато запали мотора.

— Беше грешка — отвърна Дарси.

 

 

Трябваха им още четирийсет и пет минути, докато си пробият път през града до къщата на Де Крешенцо. Графинята не бързаше да им отвори, а когато го направи, Дарси усети миризма на алкохол и вдигна многозначително вежди. Буитони сви рамене и й даде знак да го остави да говори.

С несигурни крачки Орнела де Крешенцо ги заведе в обширна дневна и ги покани да седнат на големи кресла. Буитони я накара да разкаже какво се бе случило сутринта.

— Каза ми, че името му било Рупърт — започна тя. — Чак по-късно, когато го видях по телевизията… — Прехапа устни. — Толкова се изплаших! Като си помисля, че съм била насаме с този жесток убиец! Това е домът ми! Ами ако беше решил да убие и мен?

— Бил е тук към десет, десет и половина, нали? Защо ни се обадихте чак следобед?

— Почивах си — оправда се тя.

Дарси погледна наполовина празната бутилка и единствената чаша на шкафа до едната стена. Почивала си е.

— Какво искаше той? — продължи Буитони.

— Да говори с мъжа ми. Пиетро обаче замина за Испания рано тази сутрин.

— Испания?

— Близо до Мадрид. При някакъв човек, който се занимава с изкуство.

Буитони и Дарси се спогледаха.

— Възможно ли е Хоуп да го е последвал там? — попита Буитони.

Дарси извади телефона си и бързо извика на екрана онлайн калкулатор за разстояния. Разстоянието от Рим до Мадрид беше хиляда триста и шейсет километра. При добра скорост чесната щеше да стигне до Мадрид за по-малко от деветдесет минути.

— Определено, много искаше да говори с него — добави Орнела и изведнъж на лицето й се изписа ужас. — Боже мой! Да не би да е искал да…

— Много е важно да разберем точно къде е отишъл съпругът ви — каза й Буитони мрачно. — Имаме работа с много опасен престъпник.

Орнела закри устата си с длан и се напрегна, за да си спомни.

— Той назова името на онзи човек… Започва със „С“. — Очите й за миг просветнаха. — Сангио?… Не, не беше така. Сег… Сеговия.

— Сеговия?

— Да, сигурна съм, че беше Сеговия.

— Известният испански китарист — отбеляза Дарси. — Къде смяташе съпругът ви да се срещне с него? В концертната зала на мъртъвците?

— Опитвам се! — каза Орнела с раздразнение. — Не си спомням. По дяволите! Трябва да пийна нещо.

Стана и тръгна към бутилката на шкафа. Дарси я изпревари и грабна бутилката, преди Орнела да се добере до нея.

— За кои се мислите? Не можете да ми… — сопна се графинята.

Дарси не й обърна внимание и се обърна към Буитони.

— Обясни й, че ако не си спомни, ще го изтълкуваме като прикриване на улики, и може да отиде в затвора — каза тя на английски.

— Не мога да й кажа такова нещо — възрази той.

— Тогава ще я задържа и ще я наливам с кафе, докато не изплюе проклетото име. Да видим дали ще открием мъжа й. Междувременно с теб заминаваме за Мадрид. Свържи се по радиостанцията и им кажи да подготвят самолета.