Скот Мариани
Изгубената реликва (42)

41

Бен напредваше бавно и това не го радваше. Мускулите му трепереха от неизразходван адреналин, докато крачеше предпазливо напред по тъмния коридор.

Пулсът му се ускори, когато зад себе си чу гласове и се обърна. Зад завоя на петдесетина метра проблеснаха фенери. Закрачи по-бързо, но се движеше слепешката, за разлика от преследвачите си. След миг светлините от фенерите им изпълниха тунела отзад. Разнесе се женски глас. Твърд, овладян, спокоен.

— Полиция. Спри на място. Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Бен спря, обърна се и присви очи заради заслепяващата светлина. Жената не беше сама. Виждаше силуета й, очертан в лъча на фенера в ръцете на мъж, който бързаше да я настигне. Ръцете й бяха голи, мускулите бяха гладки, стегнати, оръжието в ръката й не трепваше. Не беше нужно да види лицето й, за да разбере, че по петите му са изпратили агент тежка категория.

— Агент Дарси Кейн от Агенцията за борба с тежката организирана престъпност — каза тя. — Бен Хоуп, арестуван си.

Последваха две секунди, пълна тишина. После Бен вдигна ръце до гърдите си.

— Пусни пистолета — нареди тя.

Бен извади бавно ругера от джоба си и го закачи на показалеца си. Зачуди се какво прави човек на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност в разследване, което би трябвало да е изцяло на италианската полиция. Пусна оръжието на пода близо до десния си крак.

— Ритни го насам! Вдигни ръцете високо!

Бен побутна пистолета няколко сантиметра.

— Не съм убил Тасони. Беше мъртъв, когато отидох там.

— Невинните не бягат.

Тонът й беше неутрален, като на човек, който върши работата си.

— Не съм този, който ти трябва, Дарси.

— Значи няма от какво да се страхуваш.

— Има и друго.

— Не искам да знам. Кажи го на съдията.

Докато говореше, тя пристъпваше към него. Когато скъси дистанцията до няколко метра, той успя да я огледа по-добре на светлината, която се отразяваше от каменните стени. Челюстта й беше стисната, очите й блестяха с тих гняв. Черен кичур се бе изплъзнал изпод шапката. Без цевта на пистолета й да трепне и на милиметър, тя мушна фенера под дясната си ръка, а с лявата откачи от колана си чифт белезници. Партньорът й беше само на крачка зад нея. Бен не смяташе, че той е също толкова самоуверен. После зад тях се разнесе шум и от тъмнината изникна тълпа униформени карабинери с насочени оръжия. Видяха какво става напред и приклекнаха, готови за стрелба. Заприиждаха още — като че ли бяха цяла армия.

Шансовете му определено намаляваха. Бен обаче смяташе, че трябва повече да се безпокои за Дарси Кейн, отколкото за всички останали, взети заедно. Пристъпи напред и подаде ръце, за да му сложи тя белезниците. От рафтовете вляво от него гледаха стотици мълчаливи черепи.

— Изглежда, ме хвана.

Дарси се усмихна.

— Не беше трудно.

— Няма да споря.

Той пусна в ход левия си крак. Обувката му закачи една от подпорите, които поддържаха рафтовете с кости. Дървото може и да е било здраво преди няколко века, но вече не беше. Ритникът на Бен го пречупи и цялата конструкция се срути сред облак прахоляк и препречи коридора. Бен отскочи, за да се предпази от десетките търкалящи се черепи.

Дарси нямаше време да реагира. Лавината от рафтове и подпори я събори и затрупа наполовина. Фенерът й падна и се изтъркаля далеч от нея, а лъчът му очерта млечнобяло петно в облаците прах. Косата и лицето й побеляха. Партньорът й беше на лакти и колене, а от челото му се стичаше струйка кръв. Коридорът зад тях беше почти изцяло затрупан от парчета и кости.

Бен грабна фенера на Дарси и замахна с него като с палка. Изби беретата от ръката й и тя извика от болка.

— Съжалявам, Дарси — каза Бен. — Остава за друг път.

Ругерът му беше затрупан. Той грабна беретата и хукна напред в тунела, оставяйки ченгетата да се борят с костите и изпочупените рафтове.