Скот Мариани
Изгубената реликва (40)

39

Летище „Фиумичино“, Рим

След влажното време в Манчестър и климатика в самолета горещото време в Рим се стори като сауна на Дарси, когато слезе по стълбата на асфалта на частната писта. Веднага разбра, че с тънкото памучно поло, което беше облякла в самолета, ще й е прекалено горещо. При първото си посещение в Италия се бе оказала неподготвена като глупав турист.

Колите ги чакаха наблизо — две необозначени беемвета на Интерпол и една полицейска алфа ромео. До тях стоеше група от четирима цивилни агенти, които я гледаха изпитателно, докато приближаваше. Последва кратко делово ръкостискане и представяне. Направи го висок плешив италианец със сако и риза с разкопчана яка. Английският му беше безупречен.

— А аз съм Паоло Буитони — завърши той. — В Рим ще съм офицерът ви за връзка. Ако имате нужда от нещо.

Той дръпна от цигарата си почти крадешком и изпусна дима през носа.

— Буитони?

— Като спагетите. Без шеги на тема спагети, моля. — Буитони се усмихна и фини бръчици набраздиха лицето му.

— Не обичам спагети — отсече Дарси.

— Жалко.

— И не съм тук, за да оценявам шегички — добави тя.

— Виждам.

— И махни цигарата, Паоло.

Буитони я изгледа, после запрати цигарата надалеч и по асфалта се посипаха червени искри. Посочи едната от двете необозначени коли.

— Има нови събития от последните минути — каза той, докато отиваха към колата. — Заподозреният Бен Хоуп се е измъкнал при опит да бъде арестуван и в момента се крие в града.

Дарси присви очи.

— Аха. И научавам това едва сега?

— Ние самите го научихме току-що — сви рамене Буитони.

— Никой не трябваше да предприема каквото и да било, преди да дойда.

— Ще установите, че в Италия нещата стават по този начин.

— Вече няма да е така. Къде се намира обектът?

— Нашите служители са го видели да влиза в метрото преди седем минути.

— Чудесно — каза Дарси, докато той я водеше към задната врата на беемвето. Двигателят работеше. — Един беглец най-лесно може да изчезне в метрото на един град. А точно тази вечер той вече показа, че е по-умен от вашите хора.

Дарси отвори рязко вратата.

— Не е чак толкова лесно — възрази Буитони. — Римското метро все още се строи. Има само две линии и е дълго едва трийсет и девет километра, което е нищо в сравнение с четиристотинте километра на лондонското метро. Повярвайте ми, той не може да се скрие на много места.

— Добре тогава. Искам да блокирате всички изходи, преди да се е измъкнал. Искам кордон. Никой да не влиза и излиза без мое знание.

— Вече се прави. Ще го хванем. Няма проблем.

Дарси се качи на задната седалка с един от другите агенти и затръшна вратата.

— Да тръгваме — каза тя.

Буитони седна отпред и колата рязко потегли. Последва я второто беемве и най-накрая полицейската кола. Когато излязоха от летището, тя мина отпред и пусна сирените и светлините, за да осигури път в лекия нощен трафик.

Буитони се обърна назад, за да подаде на Дарси карта със самоличността й, значка и пистолет в черен кобур. „Берета 92 FS“, стандартно оръжие на италианската полиция. Беше по-тежък от нейния глок, почти един килограм стомана. В дебелата ръкохватка се побираха седемнайсет 9 мм патрона парабелум.

— Още колко ще пътуваме до мястото? — попита тя и кимна към пътя напред.

— Ще стигнем след петнайсет минути — отвърна Буитони.

— Нещо, от което да имам нужда?

— Вие сте шефът, командир Кейн.

— Тогава закарайте ме там за десет минути.

Шофьорът настъпи газта и малката кавалкада влезе в Рим след малко повече от единайсет минути. Спряха пред станция на метрото, пред която имаше много полицейски коли, микробуси, мотоциклети и тълпа униформени полицаи. Дарси за пръв път виждаше италиански карабинери, с панталоните им на червени райета и пистолетите „Берета“, които ги удряха отстрани при всяка крачка. Тя се питаше дали биха се държали толкова нахакано, ако знаеха колко са смешни с високите до коленете ботуши. Буитони, изглежда, забеляза, че ги гледа, защото попита:

— За пръв път ли сте в Рим?

— Да. И да приключваме с това.

Тъкмо излизаха от колата, когато някой се обади на Буитони по радиото и той се намръщи.

— Бързо — подкани я той, улови я за лакътя и я поведе към входа на метростанцията. Тя се дръпна.

— Говори, Паоло.

Докато тичаха надолу по стълбите, той обясни:

— Видели са Хоуп на охранителните камери да се качва на метрото на три спирки от тук преди минути.

Дарси мина през въртяща се врата.

— Охраняват ли се всички изходи?

— Действаме по въпроса. Не е слязъл никъде, което значи, че още е във влака. Трябва да спре тук всеки момент.

Минаха бързо по тунелите, пълни с тежковъоръжени ченгета. Дарси опъна косата си назад и я завърза с ластик. Извади от задния си джоб бейзболна шапка, тръсна я, за да я разтвори, и я сложи на главата си.

След миг излязоха на перона, където около стотина цеви бяха насочени към тъмния изход на тунела. Дарси провери беретата си. Външно беше спокойна и отпусната. Не искаше Буитони или някой друг да забележи, че сърцето й бие като лудо или че коленете й са омекнали от възбудата на очакването. Едва не извика, когато видя светлините да се появяват в тъмнината. Със свистене на спирачки и пъшкане влакът намали и спря.

Дарси беше толкова напрегната, че имаше чувството, че вратът й ще се счупи. Чу се свистене на хидравликата и вратите се отвориха. По това време на нощта във влака нямаше много пътници, а онези, които бяха там, гледаха с ужас насочените към тях оръжия. Вагоните се напълниха с полицаи. Започнаха да проверяват навсякъде, вътре и вън.

Не след дълго Дарси научи новината.

— Не е тук — каза Буитони и изведнъж като че ли посърна.

Дарси не каза нищо.

— Не се ядосвайте — успокои я той и я погледна в очите.

— Ако се ядосам, ще разбереш.

— Нямам представа как е могло да се случи. — Буитони посочи влака. — Бил е вътре.

— Значи е слязъл, нали? Просто не го е направил на спирката.

Буитони я гледаше с недоумение.

— Нямаш представа с кого си имаш работа, нали? — тросна се Дарси. — Бен Хоуп не е обикновен престъпник или дребен мафиот, когото можеш да арестуваш на улицата или да спипаш спящ в някой склад с нос, натъпкан с кокаин. Той е командос от специалните десантни части. Нямаш представа как ги обучават там.

— А вие откъде знаете?

— В предишната ми част изпращаха персонала си да се обучава от техни инструктори. Физическа подготовка, въоръжен и ръкопашен бой, кормуване, спасяване на заложници, спасителни и превантивни операции… И това беше само за закуска.

Буитони повдигна вежди.

— Гадно.

— Повярвай ми, няма дума, която да опише колко е гадно. Както няма дума на английски или италиански, която да опише достатъчно добре колко грандиозно сте оплескали нещата тук.

Буитони се опита да възрази, но Дарси не му обърна внимание.

— Набий си го в главата. Този човек може всичко. Може да изчезне. Може да не допусне да го арестуваме седмици наред, може да се измъква от всякакви ситуации. Това е най-трудната мишена, която можете да си представите, а какво правите вие? Улеснявате го. Оставяте го да ви прави на глупаци. Не че е толкова трудно. Недей да спориш с мен, Паоло. Знаеш, че съм права. — Тя погледна към тунела зад неподвижния влак и към ченгетата, които извеждаха обърканите пътници. — Предполагам, че дори в Италия понякога се налага подземните линии да се ремонтират и поддържат.

— Макар че никога няма да достигнем вашия пример.

Дарси не обърна внимание на сарказма му.

— Значи е възможно да се изключи част от електрозахранващата релса и все пак да остане някакво осветление.

— Мисля, че ще се справим.

— Направи го.

Буитони заговори по радиостанцията. След малко му се обадиха и му докладваха, че е готово.

— Добре. Влизаме.

Буитони я изгледа.

— Кой влиза?

Дарси посочи него, себе си и останалите полицаи наоколо.

— Всички ние. Искам още петдесет души да влязат от другата страна, там, където Хоуп се е качил. Трябва да е някъде по средата.

След три минути Дарси и Буитони поведоха групата, която трябваше да провери тунела на метрото. Извън станцията беше горещо и задушно. Дарси не беше свикнала на такава горещина. Памучното поло залепна за гърба й. През известни интервали имаше мъждиви фенери, но като цяло осветлението беше лошо и през повечето време се движеха в почти пълна тъмнина, ако не се броеше светлината от фенерчетата им. Нищо не помръдваше, с изключение на някой обезпокоен от приближаването им плъх.

— Това е забавно — отбеляза Буитони, докато крачеха няколко метра пред останалите.

— Откъде знаеш толкова добре английски? — попита го Дарси.

— Майка ми е от Глостър. Живеехме в Англия, докато станах на десет, а после се преместихме в Рим.

— Значи познаваш добре града.

— Доста добре — отвърна той. — А вие откъде знаете италиански? Говорите добре.

— Вечерно училище.

Продължиха мълчаливо. Буитони изглеждаше замислен.

— Просто не разбирам — обади се той след малко. — Много хора подозираха Тасони. От години се говорят за него разни неща, които така и не бяха доказани. Да го застрелят обаче в дома му… Защо? И какво общо има този Хоуп?

— Изобщо не ме интересува дали Тасони е искал да е следващият Мусолини и дали Хоуп не е направил на света услуга, като му е видял сметката. И не ме интересува защо го е направил. Той е мой и ще ми падне в ръцете.

Буитони се обърна към нея и лъч от фенерче освети за миг лицето й. Забеляза изражението й и щеше да каже: „Виждам защо са те изпратили“, но размисли и замълча.

Минаха още двайсет минути.

— Безполезно е — каза Буитони, докато крачеха в тъмнината. — Сигурен съм, че не е слязъл тук.

— Бил е тук — възрази Дарси. — Не усещаш ли миризмата?

— Само не ми казвайте, че в школата са ви учили да надушвате плячката си като хищник на лов.

Това не би го изненадало. Започваше да си дава сметка що за човек е новата му шефка.

Дарси не отговори. Буитони подуши топлия влажен въздух.

— Тук усещам миризма само на плъхове, мръсотия и потта на петдесет карабинери.

— Аз усещам и още една миризма — каза тя. — На бензин за запалка.