Скот Мариани
Изгубената реликва (4)

3

Италия

Шест дни по-късно

Бен Хоуп погледна грубо начертаната карта върху арматурното табло и вкара джипа през портала. Пътят напред се виеше през опърлена от слънцето долина. Не виждаше къщата, но предполагаше, че е на около километър от другата страна на възвишението.

Не се беше съмнявал, че старият Бунзи Маккълок ще избере достатъчно непристъпно място, и беше доволен, че благоразумно бе наел солидния мицубиши шогун, за да дойде до тук. Беше свалил стъклата на всички прозорци, тъй като следобедът дори и в хълмиста местност като Кампо Басо бе много горещ. Огледа пейзажа наоколо, докато машината се тресеше и друсаше по неравния каменист път.

Зад група дървета се показа малката фермерска къща. До голяма степен се покриваше с очакванията му — обикновена, спретната варосана постройка, с дървена веранда и червени керемиди. Зад къщата се виждаха добре поддържани помощни постройки, а зад тях се простираха ниви. В далечината слънцето блестеше по покривите на дълга редица оранжерии.

Бен спря, изключи двигателя и слезе от прашния шогун. Пилците, които ровеха из двора, се пръснаха, когато дотича един доберман, за да провери посетителя. Някъде отзад Бен чу женски глас, който повика кучето. То се спря пред него за миг, изгледа го, вероятно реши, че не представлява заплаха, и се върна към къщата.

Входната врата се отвори и на верандата се появи висок мъж по джинси и широка риза цвят каки. Погледът му се спря на Бен и на мустакатото му лице се появи усмивка.

— Здрасти, Бунзи — поздрави Бен и се пренесе близо седемнайсет години назад, когато се срещнаха за първи път.

В деня, когато един млад войник се яви в Хирфорд заедно с още стотина новобранци, надяващи се да носят така желаната значка с крилатия кинжал на най-елитното подразделение на британската армия. Сержантът от Глазгоу беше един от смръщените, навъсени офицери, чиято работа беше да прекарат новобранците през невъобразим ад. Когато процесът на подбор беше преминал през най-тежките си фази и Бен бе останал един от осмината уморени, покрити с белези оцелели, този груб мъчител с гранитно лице вече беше станал негов наставник и приятел за цял живот. Шотландецът присъстваше, засмян като горд баща, когато Бен получи значката си. И също беше край него, спокоен и уравновесен, когато Бен преживя първата си сериозна битка.

Служиха заедно три години, след което Бунзи се оттегли, за да довърши службата си като инструктор на новобранци. Бен болезнено преживя липсата му.

След още четири години, вече майор от британските специални части в Афганистан, Бен чу невероятните слухове — че лудият шотландец Маккълок съвсем превъртял. Мозъкът му се размекнал, открил любовта, напуснал армията и се заселил в Южна Италия, където доял кози и отглеждал посеви. Звучеше странно.

Сега обаче, когато видя стария си приятел да слиза по стъпалата на къщата, със сърдечна усмивка на загорялото лице, Бен разбра какво е накарало Бунзи да дойде тук.

Външно годините не го бяха променили много. Вече би трябвало да е на петдесет и осем или девет, с прошарена коса, но все още жилав и слаб, загрубял от работа мъж, който цял живот бе правил нещата по трудния начин. Все пак нещо в него беше поомекнало. Сега стоманеносивите му очи бяха добили диамантен блясък.

— Ужасно се радвам, че те виждам, Бен.

— Изглеждаш добре, Бунзи. Виждам, че си щастлив тук.

— Трудно е да повярваш, че старият негодник най-накрая е намерил блаженството, нали?

— Някога да съм те наричал стар негодник?

Усмивката на Бунзи се разшири още повече.

— Какво те води насам, Бен? Толкова далече? По телефона не ми каза кой знае какво.

Бен кимна. Разговорът наистина трябваше да е на четири очи.

— Хайде, ела да се скрием от слънцето.

Вътре къщата беше също толкова обикновена, колкото и отвън, но много уютна. Бунзи го въведе в дневната. Отвори се врата и влезе италианка със силен слънчев загар. Стигаше само до гърдите на Бунзи, който я прегърна през раменете и я притисна към себе си. Усмивката й беше широка и щедра, както и фигурата й. Къдравата черна коса, почти без сиви нишки, падаше по раменете й.

— Това е жена ми Мирела — представи я Бунзи и я погледна влюбено.

Бен протегна ръка.

— Piacere, signora.

— И на мен ми е приятно — отговори Мирела на развален английски. — Наричай ме Мирела. И трябва да упражнявам английския си, защото Арчибалд ми говори само на италиански, откакто го научи.

Арчибалд!? През всичките години, които бяха прослужили заедно в армията, Бен никога не го бе питал за истинското му име. Хвърли кос поглед към Бунзи, който пък погледна с ужас жена си и се ухили още повече, почти прихна.

— С Арчибалд имате прекрасен дом — отбеляза Бен.

Бунзи скоро овладя положението. Когато Мирела се оттегли в кухнята, за да приготви вечерята, той мушна в ръката на Бен бутилка изстудена бира „Перони“ и го разведе из имота.

— Трийсет и шест декара — каза Бунзи гордо и посочи с жест земята наоколо. — Когато го взех, беше само пущинак и камъни. Не е като другите ферми, но се справяме. В оранжериите отглеждам босилек, а останалото са домати.

Бен не разбираше от земеделие. Сви рамене и го изгледа с недоумение.

— Само босилек и домати?

— Това е малкият ни бизнес. Мирела готви фантастично. Нямаш представа какъв доматен сос и песто с босилек прави по някакви тайни рецепти, синко. Аз отглеждам продуктите, тя ги приготвя и ги бутилираме. Веднъж седмично обикалям с вана местните ресторанти. Кампо Басо, целия район. Няма да станем милионери, но пък погледни това място. Тук е раят, мой човек.

Бен се огледа. Трудно му бе да не се съгласи. Погледът му се плъзна по равната редица оранжерии и стигна до наскоро изкопан в земята правоъгълник, ограден с въже. На ръчна количка беше подпряна лопата, отстрани бяха складирани алуминиеви рамки, стъкла и торби цимент. Имаше и малка бетонобъркачка.

— Нова оранжерия — обясни Бунзи и глътна малко бира. — Проклетите лехи все не стигат. Трябва да я довърша.

— Искаш ли да ти помогна? Да не губим време.

Наложи се да го убеждава доста, но Бунзи най-накрая отиде да донесе още една лопата и бира, за да се разхлаждат, докато работят. Бен не го изчака да се върне. Запретна ръкави, взе лопатата и започна да копае.

Денят преваляше и оранжерията постепенно започна да добива форма. Бунзи заговори за старото време.

— Помниш ли, когато Коул едва не нацапа гащите в лодката? — Засмя се и съедини два модула от рамката.

Легендарният епизод, разказван безброй пъти оттогава, се беше случил по време на зимно учение в Шотландия малко след като Бен бе постъпил в специалните десантни части. С Бунзи и още двама, Коул и Роусън, се намираха в средата на обвито в мъгла шотландско езеро, когато извънбордовият двигател на лодката им замря. Докато лодката се носеше по течението през непрогледните мъгли, Бунзи реши да стресне момчетата с безкрайни истории за странните, ужасни същества, които се спотайват в дълбините на езерата. Коул се наведе над двигателя в опит да го запали и извика ядосано на Бунзи да млъкне. И тогава точно пред лицето му от водата изскочи черно туловище. Коул се стресна и едва не падна от лодката. „Чудовището“ се оказа обикновен тюлен.

Бен, Бунзи и Роусън, закоравели бойци от специалните десантни части, въоръжени до зъби и обучени да убиват, дотолкова премаляха от смях, че едва успяха да стигнат до брега с гребане.

Човек носи подобни истории в сърцето си. Не като мрачните спомени за убити приятели, опустошени бойни зони, ужасите и безсмислието на войната. Нещата, които никой не иска да си спомня.

— Е, за какво искаше да говориш с мен? — попита Бунзи, когато Бен за пореден път напълни количката с бетон. — Не си дошъл до тук, за да копаеш, нали?

— Мирела изглежда чудесна жена — отбеляза Бен, избягвайки отговора на въпроса.

— Любов от пръв поглед, Бен, ако вярваш в такива неща. Бях в Неапол, уж да прекарам уикенда далеч от новобранците, покрай които киснеш в кал до топките всеки ден. Седнах в едно малко ресторантче и започнах да се тъпча със спагети като за последно. Тъкмо се чудех как изкарах толкова години на макарони и кетчуп, когато от кухнята изскочи някакъв мъж, който пищеше, сякаш го гонеха глутница кучета. След него излетя тиган и едва не ми откъсна ухото.

— Стига бе! — изкиска се Бен.

— Вдигнах поглед — продължи Бунзи с възхищение — и я видях с престилката да стои на вратата на кухнята. Не бях виждал толкова бясна жена. Казах си: Бунзи, това е, което търсиш. След три дни се сгодихме и пуснах рапорт за напускане на армията. Оженихме се в края на същия месец. Оттогава не съм стъпвал на Острова. И не ми липсва, никак.

— Разбирам защо. Намерил си чудесно място, Бунзи.

— Нали?

— Мирела как свикна с живота в провинцията след Неапол? Не се ли чувства изолирана тук?

Бунзи разстла пресния бетон на пода на оранжерията с лопатата си.

— Когато видя мястото за пръв път, малко се разтревожи. Мислеше, че ще ни нападат крадци и други разбойници. Нейни приятели били ограбени в Риция. — Бунзи го погледна и се засмя. — С мен няма от какво да се страхува, Бен. Аз съм спокоен човек, ако разбираш какво ти казвам.

Бен разбираше и нямаше нужда да пита.

— А ти? — попита Бунзи.

— Какво аз?

— Ами установи ли се?

— Известно време живях в Ирландия. Сега съм във Франция.

— Имаш ли жена?

Бен се поколеба. Лицето, което се мярна пред очите му, беше на жена на име Брук. Задържа за един дълъг миг образа й в съзнанието си — със сърдечната усмивка, кестенявите къдрици, смеха й. Като че ли усещаше парфюма й и допира на ръцете си до кожата й.

— Да, имам жена — отвърна той и млъкна.

После Бунзи отново попита:

— Е, няма ли най-накрая да ми кажеш за какво дойде чак до тук?

— Вече няма значение.

— Бен, ти си ми като син. Не ме карай да взема лопатата и с бой да извадя думите от устата ти.

Бен сви рамене.

— Добре. Дойдох, за да ти предложа работа.