Скот Мариани
Изгубената реликва (39)

38

Бен лежеше върху широкия покрив на караваната и усещаше вибрациите на дизеловия мотор с тялото си. Не беше идеалното средство за измъкване. Едва ли се движеше с повече от трийсет километра в час, а той беше залепен за покрива, така че всеки можеше да го види. Изви врат, за да погледне назад. Над големия багажник и двата детски велосипеда, привързани за него, той видя прозореца на хотелската си стая. Вътре се мяркаха силуетите на полицаите. Никой не сочеше след него и не викаше: „Дръжте го“. Ако още няколко секунди никой не се сетеше да надникне през прозореца, той щеше да се измъкне.

Караваната продължаваше напред, а Бен не изпускаше от очи отдалечаващия се хотел. Нищо не се случи. После стигнаха до ъгъла на улицата и той трябваше да се хване за багажника, за да не се хлъзне настрани при завоя. Тези превозни средства не бяха конструирани така, че да возят пътници на покрива си. Бен погледна още веднъж назад и хотелът с паркираните отпред полицейски коли изчезна от погледа му.

Никой не се спусна след него, за да го гони. Това не беше най-елегантното измъкване в кариерата му, но в края на краищата важен беше крайният резултат. Представи си как ченгетата тършуват в хотела и спорят с мъжа на рецепцията, който ще твърди, че не го е виждал да излиза. При други обстоятелства щеше да му стане смешно. Може би щеше да се смее по-късно, когато си изясни всичко. Може би Роберто Ларио беше решил да го привика на още един учтив разговор за обира в галерията. Или по-вероятно имаше нещо общо с покойния Урбано Тасони.

Привилегията да си известен, помисли си той. Изглежда, някой го бе видял да влиза в къщата на Тасони и го бе разпознал от репортажите по телевизията.

Двеста метра по-нататък той усети как се плъзва към кабината, защото караваната спря на червен светофар. „Това е моята спирка“ — промърмори той, плъзна се отново назад и се огледа. От покрива се спускаше алуминиева стълба. Слезе по металните стъпала и скочи на уличното платно, когато двама младежи с малък фиат спряха зад караваната. Светофарът превключи на зелено и подобната на гигантски хладилник на колела каравана с британски номера продължи нататък.

Бен отстъпи, за да пусне фиатът да мине. Двамата младежи вътре го гледаха учудено и единият чукна слепоочието си с показалец. Явно го сметнаха за луд.

Бен нямаше намерение да стои там, докато и те го разпознаят. Прекоси улицата и тръгна забързано по тротоара покрай затворени магазини и входове. Улиците сега бяха безлюдни, което го караше да се чувства уязвим. Появи се полицейска кола. Бен спря и се загледа в ярко осветена витрина. Човек, който зяпа витрините. После забеляза, че зад стъклото са изложени манекени по дантелено женско бельо, и продължи бързо напред. Да се прави на перверзник едва ли беше най-добрият начин да избегне вниманието на полицията.

Колата отмина. Бен продължи да крачи. След малко обаче алфа ромеото направи рязък обратен завой и се насочи към него. Бен хукна. Стъпките му отекваха в безлюдната улица. Колата го гонеше. Свистене на спирачки. Чу как вратите се отварят. Някой извика: „Стой! Полиция!“.

Бен хукна още по-бързо. От пряката пред него долиташе музика. Сви в нея и музиката се усили. Уличката свършваше в павирания двор на някогашен склад или фабрика, която сега беше превърната в нощен клуб. Вратата беше защитена със стоманени решетки, а заради мигащите вътре светлини приличаше на врата към ада. Отпред имаше тълпа разпасани холандци, по на двайсетина години, с бири в ръце, които подвикваха пиянски на полуоблечени момичета с обувки с високи токчета. Холандците спореха нещо с охраната и Бен реши, че не ги пускат в клуба. Пазачите бяха двама, с рамене като гардероби. Единият беше с брада, а другият беше с избръсната глава и татуировки над ушите. Поведението и видът им бяха красноречиви, но холандците бяха или твърде пияни, или твърде самонадеяни, за да им обърнат внимание. Като че ли всеки момент щеше да се случи нещо. И наистина, когато Бен все още беше на няколко метра от вратата, едното от момчетата запрати бутилка. Разби се в тухлената стена близо до главата на бръснатия.

Пазачите проявиха изненадваща бързина за габаритите си. Настъпиха напред и след две секунди трима от холандците бяха проснати по гръб. Бен се шмугна в незащитения вход, преди свадата да се е превърнала в бой. Чу след себе си виковете, когато дотичаха полицаите и видяха, че пътят им е препречен от юмручен бой. После се чу вой на сирени и спирачки, защото пристигнаха още няколко полицейски коли.

Бен мина бързо по тухления коридор. Музиката тук представляваше непоносим тътен. Коридорът зави и свърши в голямо мрачно помещение, пълно с подскачащи тела и мирис на бира, твърд алкохол и парфюм. Светлините премигваха в червено, зелено, бяло и всичко приличаше на забавени кадри от филм.

Зад скупчените пред бара хора Бен видя каквото търсеше — неоновата табела „Изход“ над задната врата. Проби си път през тълпата. Чу зад гърба си ядосани викове и се обърна. Видя десетина карабинери да нахълтват в клуба. Танцуващите подвикваха и ги освиркваха. Със сериозни лица и ръце на кобурите ченгетата разбутаха тълпата и си пробиха път напред.

Бен продължи към изхода. Някой го улови за лакътя и той се обърна. Беше момиче на около двайсет, слабо, с тъмна коса и силен грим. Едната презрамка на блузата й без ръкави се беше плъзнала от рамото й и висеше отстрани. Кожата й лъщеше от пот. Очите й блестяха, докато му говореше нещо, което той не чу, но реши, че е покана за танц. Момичето изглеждаше някак нестабилно на краката си.

Бен се поколеба за момент. Две от ченгетата бяха доста близо. Търсеха сам мъж. Някой, който се прикрива и гледа да се измъкне. Някой, който бие на очи. Бен се усмихна на момичето и кимна. То се притисна към него и залюля бедра. Той се опита да влезе в ритъм. Момичето затвори очи, наклони назад глава и вдигна ръце високо във въздуха. Бен я улови за едната ръка и я завъртя, така че да е с гръб към полицаите. Тя се засмя, той също. Той грабна празна бирена бутилка от близката маса и се престори, че пие и е замаян от алкохола. Момичето се разсмя. По зъбите му заиграха червени отблясъци.

На няколко крачки от тях висок и слаб русокос младеж си пробиваше път към бара. Две ченгета го сграбчиха и го обърнаха. Осветиха лицето му, спогледаха се, после поклатиха глави и го пуснаха.

Бен реши, че е време да тръгва. Вече беше усвоил танцовите движения доста добре. Общо взето, трябваше да се мята насам-натам като обезумял и да се хили като идиот. Така идеално се сливаше с тълпата. Без да престава да се поклаща, той поведе момичето за ръка към изхода, като размахваше бирената бутилка.

Вратата не водеше вън, а в помещение, в което настроението беше далеч по-мрачно. В единия ъгъл двама мъже играеха билярд, а няколко двойки закоравели пиячи седяха на бара. Дребен посивял човек с изпомачкан костюм давеше мъката си, подпрял куфарчето си на крака на масата. Бен реши, че е имал лош ден в службата. Малко по-нататък седеше блондинка с голямо деколте, която определено не пиеше първия джин с тоник за вечерта. Почти никой не разговаряше. Няколко лица бяха обърнати към телевизора в единия ъгъл и го гледаха втренчено, въпреки че звукът беше намален. От другия край нахлуваше като че ли по-хладен въздух и Бен забеляза друга врата, с надпис „Тоалетни“, зад която се виждаше коридор, пълен с каси за бира.

Момичето, с което танцуваше, сега го гледаше с очакване — или си мислеше, че ще й поръча питие, или очакваше да се усамотят някъде. Тя се олюля леко и улови лакътя му. Попита я как се казва, тя се изкикоти и се представи: Луиза. Бен я улови за китката и леко я отблъсна.

— Благодаря за танца, Луиза — каза й. — Гледай да се прибереш жива и здрава, чу ли?

Тя се намръщи.

— Хей! — извика някой и посочи телевизора.

Няколко души се обърнаха натам. Ухилената физиономия на Урбано Тасони изпълваше целия екран. После показаха тъмна уличка, премигващи светлини на линейки и полицейски коли, ченгета, които сновяха насам-натам, и водещата, красива брюнетка, която Бен разпозна като Силвана Лученци, да говори беззвучно пред микрофона. В долния край на екрана имаше надпис, с големи бели букви: ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА: УРБАНО ТАСОНИ УБИТ. Барманът протегна лениво ръка към дистанционното и усили звука. Следващият кадър беше физиономията на Бен от снимката, която беше качена на интернет страницата на фирмата му.

„… смята се, че заподозреният е въоръжен и много опасен — говореше Силвана Лученци. — Гражданите се предупреждават да не се доближават до него при никакви обстоятелства…“

Мъжете на бара бавно се обърнаха и се вторачиха в Бен. Онези, които играеха билярд, оставиха щеките и застинаха на местата си. Луиза се намръщи още повече, а объркването в очите й заприлича повече на страх.

Бен сви рамене.

— Не вярвайте на всичко, което ви показват по телевизията — подхвърли той и тръгна към изхода.

Твърде късно. Докато крачеше към вратата, чу викове. Обърна се и видя ченгетата да влизат. Барманът го посочи, но те вече го бяха видели и бяха извадили оръжията си. Единият стискаше електрошоков пистолет.

Бен нямаше никакво желание да го надупчат със стрели, свързани с кабели, по които протича електричество, способно да просне за миг и най-едрия мъж. И после да го закопчаят, докато се мята по пода като риба на сухо. Изскочи през изхода и събори зад себе си купчина каси, за да запуши прохода. Усети свеж въздух и почувства ризата си влажна и лепкава, докато тичаше по тесния коридор. Мина през паянтова врата и изскочи на безлюдна задна уличка.

Крясъците и тропотът на бягащи крака го следваха по петите. Хукна още по-бързо, без да се обръща назад. След стотина метра излезе на главната улица. Преследвачите му бяха съвсем близо. Чуваше ги как искат подкрепление по радиостанциите.

Хукна през улицата и едва не го блъсна кола. От другата страна имаше стоманен парапет и знак за метрото. Прескочи парапета и се спусна надолу по стълбите. Блъсна люлеещата се двойна врата с рамо, премина покрай касите за билети, без да намали скоростта. Небръснат мъж с униформа се развика след него, когато прескочи бариерата. Долу видя стрелки, които сочеха в различни посоки към коридори с бели плочи. Хукна по най-близкия, после се качи на бавен ескалатор. Ново разклонение, ново решение за част от секундата, друг тунел.

Дълбоко под повърхността беше задушно и горещо. Когато Бен приближи перона, го лъхна облак топъл въздух и скоро след това чу тракане на колела и скърцане на спирачки. Влакът идваше.