Скот Мариани
Изгубената реликва (31)

30

172 километра югозападно от Санкт Петербург, Русия

Блестящата черна лимузина мерцедес S класа спря на безлюден междуселски път. Когато двигателят изгасна, единственият звук бяха шумоленето на вятъра и далечният грак на гарван. Малцина минаваха по този път, още по-малко спираха. Дори редките дървета наоколо изглеждаха самотни и тъжни под сивото небе. Единствената особеност на мрачния пейзаж беше разрушената църковна камбанария, чийто връх едва се виждаше над тревистия хълм.

Григорий Шиков се измъкна от задната седалка на лимузината и се разкърши, за да се отърси от изтръпването от дългото пътуване. От другата задна врата слезе Спартак Гурко. Юрий Майски, който шофираше, също слезе.

Почти не бяха разговаряли, откакто напуснаха Петербург. Гурко изобщо не отвори уста. Майски го проследи с поглед, когато отиде отзад, отвори багажника и извади военна брезентова мешка и голяма бойна гладкоцевна пушка, заредена с патрони колкото коркови тапи, които можеха да разкъсат човек на две от трийсет метра. Майски беше наясно, че Гурко копнее да ги използва, но тук, в пущинака, нямаше кой да ги обезпокои.

Шиков бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади лист хартия и го разгъна. Беше копие на листа, който извади от рамката на графиката на Гоя, и го разглеждаше може би за стотен път, откакто тръгнаха от Грузия. Вдигна очи и се вгледа в далечната полусрутена камбанария. Облиза устни и кимна.

— Това е мястото.

Тръгнаха през високата трева. Шиков скоро се задъха от бързия ход по неравния терен, но не намали темпото.

Дълго беше чакал този момент. Беше платил скъпо и прескъпо за онова, което знаеше, че го очаква там.

Представи си как го взема в ръце. Как го докосва с нежността на любовник. Как най-после ще е негово. Вълнението му беше неописуемо. Не можеше да не се запита дали придобиването на изгубената безценна реликва — така далеч от него през всичките тези години, така недостижима — си струваше смъртта на Анатолий. Но в същото време се упрекваше за тези мисли.

Самият той в миналото беше мислил — и вършил — далеч по-лоши неща. Но сега нямаше време за излишни емоции.

Майски крачеше след него. Най-отзад беше Гурко, преметнал мешката през рамо. Пушката висеше небрежно отстрани. Изкачиха тревистия хълм и пред очите им се показа полуразрушената църква. В камбанарията гнездяха свраки, само една стена бе оцеляла, а сивите камъни от зидарията бяха обрасли с мъх и почти не се виждаха от диви цветя. На мястото на нефа беше поникнало дърво.

Листът в ръцете на Шиков трепереше. Околността беше точно такава, каквато я беше описал Боровски.

— Насам.

Прескочиха ниска срутена стена и влязоха в запуснатото гробище от другата страна. Личеше, че някои от гробовете някога са били внушителни, но сега паметниците и статуите бяха потъмнели от времето и покрити със зелени лишеи. Други бяха изпочупени и изкривени. В другия край се виждаше порутената външна стена и голям дъб.

Дъбът беше ориентир. Недалеч от него имаше три обикновени гроба един до друг, с плочи, обрасли с бурени. Гробовете на трима обикновени хорица, чийто незабележителен живот и също толкова незабележителен край не бяха оставили следа в историята. Шиков приклекна и се вгледа в трудно различимите надписи на една от плочите. Поклати глава и отиде при следващата.

Не беше и тази. Лицето му потъмня. Оставаше само още един. Клекна непохватно и разчисти бурените, които закриваха надписа върху третата плоча.

— Андрей Безухов — промърмори. — Роден хиляда седемстотин деветдесет и четвърта, умрял хиляда осемстотин петдесет и трета година. — Пое дълбоко въздух и погледна към Майски, който стоеше край него. — Това е.

— Кой ли е бил? — каза Майски.

Шиков се изправи с усилие и изгледа племенника си с недоумение.

— На кого му пука кой е бил? Тук е. — Той кимна на Гурко.

Гурко подпря пушката на едно дърво, свали тежката мешка, бръкна вътре и извади стоманена щанга. Запретна ръкави и подпъхна края на щангата под плочата. Мускулите на ръцете му се издуха и вените под кожата му изпъкнаха. Той вдигна тежката плоча и я измести встрани. В появилото се триъгълно парче влажна пръст се разбягаха буболечки. Гурко хвърли щангата в тревата и извади от мешката военна шанцова лопата. Започна да копае. Майски се озърташе нервно наоколо, а Шиков ставаше все по-неспокоен.

След по-малко от минута острието на лопатата се удари в метал.

— Бързо! — извика Шиков. — Вади го.

Гурко разчисти пръстта и скоро се появи капакът на метална кутия, подобна на малък ковчег. Беше прекалено малка дори за бебешки ковчег и беше заровена твърде плитко. Гурко пусна лопатата и клекна, за да разчисти пръстта с ръце. Най-накрая измъкна ковчежето от земята и го сложи на тревата до гроба.

Майски не беше виждал Царя толкова възбуден от екзекуцията на Владимир Драго и босовете на четирите управляващи фамилии през деветдесет и четвърта. Наслаждаваше се на момента, като че ли пред него имаше най-изискано ястие. Все момент щеше да започне да потрива ръце от възторг.

— Значи тук го е скрил Боровски. — Гласът му звучеше дрезгаво от емоциите. Той се прокашля и нареди на Гурко да отвори ковчежето.

Гурко подхвана заобления капак, но не успя да го вдигна. Извади малкия нож, който носеше в кания в ботуша си и освободи капака с острието. После старателно го избърса в крачола си и го прибра в канията. Отвори ковчежето и погледна вътре. Изражението му не се промени. Погледна Шиков. И пак към ковчежето.

— Покажи ми го — каза Шиков, задъхан от вълнение.

Гурко обърна ковчежето бавно, така че и другите двама да видят какво има вътре.

Беше празно.

Шиков си тръгна от гробището, сякаш току-що бе погребал скъп приятел. Крачеше към колата с увиснали рамене, като че ли бе преживял тежко поражение.

Качиха се в колата и Майски въздъхна:

— Е, това е то.

Шиков имаше вид на мъртвец.

— Съжалявам, чичо. Може би Боровски се е върнал и го е взел — добави след малко Майски.

— Не — поклати глава Шиков.

— Може да е излъгал, че е тук.

Шиков отново поклати глава.

— Невъзможно.

— Тогава го е взел някой друг.

Шиков мълча дълго време.

— А момчето ми умря за нищо — каза той тихо накрая и затвори очи.

Гурко седеше безмълвно както преди.

Шиков изпадна в пристъп на раздираща гърдите кашлица. Извади хапче от флакона в джоба си и го глътна. Когато кашлицата му се успокои, той каза:

— Спартак.

Гурко се обърна бавно и го погледна. Погледът му беше все така безизразен.

— Остана нещо — продължи Шиков. — Докато не го довършиш, работиш само за мен, ясен ли съм?

— Да — отвърна Гурко. Това беше първата дума, която произнесе, откакто бяха тръгнали от Грузия.

— Ще се върнеш в Италия или където трябва и ще стоиш там колкото се налага. Ще имаш неограничени ресурси. Хора, пари, транспорт, оръжия — каквото трябва. Елиминирай всеки, който застане на пътя ти.

Гурко кимна. Тънка усмивка разкриви белега на лицето му.

— Намери мъжа, който уби момчето ми. Колкото и време да ти отнеме. Каквото и да струва. Намери ми този… Бен Хоуп… — В очите на Шиков изведнъж се появиха сълзи. Той ги избърса с опакото на дланта си и подсмръкна, после се овладя. — Можеш да го обработваш, ако искаш. Да му причиниш болка. Но искам да го доведеш при мен жив. Искам да присъствам на края. Искам аз да го довърша. Защото това заслужава. Ясно ли е, Спартак?

Гурко отново кимна и се усмихна още по-широко.

Шиков щракна с пръсти. Сълзите вече ги нямаше.

— Пали колата.