Скот Мариани
Изгубената реликва (3)

2

Мъжът, който наблюдаваше зад затъмнените бронирани стъкла на хъмвито, свали бинокъла и се усмихна доволно, когато видя издигащите се във въздуха кълба дим. Проследи с поглед полета на хеликоптерите към секретната им база и присви очи заради слънцето. Там щяха да са добре скрити от бившите им собственици.

Името му беше Григорий Шиков. Наричаха го „Царя“. Беше на седемдесет и четири години, с посивяла коса, корав и безмилостен. В продължение на половин столетие етиката на бизнеса му се определяше от практически съображения. Обичаше нещата да са прости и да няма нерешени проблеми. Три такива проблема току-що бяха заличени. Нищо друго не очакваше онези, които се опитваха да навредят на интересите на Григорий Шиков.

Той се обърна към задната седалка, където седеше човек с камера.

— Записа ли го?

— Записах всичко, шефе.

Шиков кимна. Клиентите му не бяха хора, които можеше да разочарова — но дори и те нямаше как да не се впечатлят. Той беше наясно, че те ще използват новите си играчки както намерят за добре, щом сделката бъде сключена и стоката смени собственика си. Преговорите бяха в заключителната си фаза. Всичко изглеждаше добре.

— Да тръгваме — нареди Шиков на шофьора.

В този момент телефонът в джоба му зажужа и той посегна да го извади. Настояваше да сменя телефоните си през няколко дни, но сегашният го дразнеше. Беше твърде малък и дебелите му пръсти не се справяха с дребните бутони. Отговори със сумтене. Рядко говореше по телефона — съобщаваха му каквото трябваше да знае и той слушаше. Едно от многото неща, с които беше известен, беше будещото страх мълчание. Както и че никога не спеше. Че не трепваше. Не се колебаеше. Че без никакви съжаления и извинения се бе изкачил на върха на най-трудния бизнес на планетата и се бе задържал там. Бяха го предизвиквали много пъти. Но не познаваше поражение. Не го бяха хващали.

Шиков очакваше друго обаждане и се канеше да прекъсне линията веднага, но не го направи. Обаждаше се Юрий Майски — един от най-близките му сътрудници. Освен това той беше негов племенник, а Шиков държеше на семейството си — или каквото беше останало от него след смъртта на жена му преди три години.

Изслуша Майски и усети как пулсът му се ускорява.

— Сигурен ли си? — избоботи той.

Въпросът не беше случаен. Майски много добре си даваше сметка, че шефът му не си губи времето с празни приказки. Когато отговори, гласът му потрепери едва доловимо.

— Напълно. Според контакта ни то ще бъде там, без съмнение. Съвсем сигурно е.

Възрастният мъж помълча няколко секунди. Свали телефона от ухото си, докато асимилираше неочакваната новина.

Най-накрая се появи. След толкова години чакане.

После отново заговори съвсем спокойно.

— Къде е синът ми?

— Не знам — отвърна Майски след секунда.

Верният отговор гласеше, че Анатолий би могъл да бъде открит на едно от три места — или пиян на борда на яхтата си, или да проиграва в казиното парите на баща си, или да се държи като свиня в леглото на някоя амбициозна красавица. Беше по-умно да излъже.

— Намери го. Кажи му, че имам работа за него — изсумтя Шиков.