Скот Мариани
Изгубената реликва (27)

26

Грузия

Пистата напомняше дълъг прав език от бетон, минаващ по средата на плитка долина в имението на Шиков. Беше празна, ако не се брояха черното хъмви с черни стъкла и двамата мъже. Единият седеше зад волана на тежката машина, вперил празен поглед в пространството. Не беше негова работа да се тревожи кого посрещаха тук и защо.

Другият имаше сериозни причини да се тревожи. Юрий Майски стоеше на няколко метра от хъмвито, загледан на запад. Покритите със сняг планини изглеждаха свежи и чисти на фона на синьото небе, но той не беше дошъл тук, за да се любува на пейзажа.

Майски беше работил за чичо си близо двайсет и пет години и отдавна не хранеше никакви илюзии относно естеството на неговия бизнес. Беше напоен с кръв. Ако беше религиозен, щеше да е осъден да гори в ада.

Преди четиринайсет месеца обаче нещата се промениха. Беше едно от онези неочаквани събития, които можеха коренно да променят живота на човек.

По време на пътуване до Москва по работа в празния бар на хотела една вечер той се запозна с Лейла. Тя беше търговски представител от Киев, пристигнала в Москва за някаква конференция. Пиха по едно питие, последвано от още две. Прекараната заедно нощ се превърна в седмица. Два месеца по-късно двамата се ожениха и Лейла се премести в Грузия при него. Беше й казал, че чичо му работи за правителството.

След година Лейла роди малката Аня. Денят, в който пое в ръце дъщеричката си, беше най-щастливият в живота на Майски.

С отговорностите на бащинството обаче бяха започнали и проблемите му. За пръв път в живота си изпита страх. Страхуваше се от задълбочаващата се непредсказуемост на чичо си. Страхуваше се какво ще стане с жена му и дъщеря му, ако нещо се случеше с него. Беше се променил и изведнъж го обзе ужас.

Когато чу приближаването на лекия самолет, часовникът му показваше 7 и 6 минути. Лекото жужене в далечината постепенно се засили, после видя бялата точка в небето на стотина метра над гората. Не го изпусна от очи, докато пилотът изравни машината с пистата и я сниши. Кацна безупречно. Чу се глухият удар на гумените колела в бетона, после пилотът приближи самолета съвсем близо до хъмвито и спря. Страничната врата се отвори и Майски отиде да посрещне пристигащия.

Спартак Гурко слезе от самолета с безизразно лице. Носеше само черното куфарче, което висеше на рамото му.

Нямаше ръкостискания. Нито поздрави. Нито обяснения. Нито „радвам се, че успя“ или „съжалявам за случилото се“.

— Къде е той? — попита Гурко.

— В кабинета. Не е излизал, откакто научихме. Не е помръднал. Не е казал нито дума.

Гурко не отговори. Качиха се в джипа. Докато се отдалечаваха, пилотът обърна самолета и го насочи към края на пистата за излитане. След още двайсет минути хъмвито мина през портала на имението на Шиков и спря на асфалтирания плац. Двамата мъже слязоха и тръгнаха пеша към къщата. Облаци мушици летяха над блестящите води на езерото зад къщата.

— Мълчиш, Юрий — отбеляза Гурко.

Майски се вгледа в безизразните очи. Беше му трудно да гледа Гурко, без да спре поглед на грозния белег на лицето му.

— Трудни времена — отвърна Майски.

Гурко замълча.

Стигнаха до къщата. Двама охранители, въоръжени с автомати, отвориха портала от ковано желязо и ги пуснаха да влязат в преддверието и после по широк, покрит с мрамор коридор, в който миришеше на тропически цветя и растения. Пред солидната врата стоеше още един въоръжен пазач. Майски му махна с ръка да се дръпне и въведе Гурко в кабинета.

Шиков все още не беше помръднал от мястото си зад бюрото. Лицето му беше сиво като изпомачкания костюм, с който беше прекарал нощта. Няколкодневна брада покриваше лицето му, а косата му беше в безпорядък. Пред него се търкаляше празен флакон от лекарството му до лаптоп, на който се виждаше голяма цветна снимка на мъжа, когото италианският всекидневник „Ла Република“ сочеше на интернет страницата си като герой. На екрана на малък телевизор на шкафа вляво от него без звук непрекъснато се въртеше запис на вчерашните новини на Рай Уно. Не беше спирал цяла нощ. Отново и отново.

Майски кимна на Гурко да остане назад. Прокашля се нервно и приближи бюрото. В началото Шиков като че ли не забеляза присъствието им. После погледът му се избистри. Дишаше учестено.

— Добре ли си, чичо? — попита Майски колебливо и погледна празния флакон от лекарството. Знаеше отговора. Болестта на стария се влошаваше с всеки изминал ден.

— Взе ли я? — попита Шиков и погледна Гурко. Гласът му беше дрезгав шепот.

Гурко не каза нищо — само кимна.

— Дай ми я — каза Шиков меко.

Гурко пристъпи към бюрото. Свали куфарчето от рамото си, сложи го внимателно на бюрото, отвори капака и се отдръпна. Шиков бутна лаптопа настрана, придърпа куфарчето и извади картината на Гоя. Прокара пръст по стъклото и няколко минути изглеждаше потънал в мисли. После вдигна очи и се вторачи в Гурко.

— Искам да знам. Разкажи ми всичко.

И Гурко му разказа с равен глас, в който нямаше никакви емоции. Описа идеята на Анатолий да променят началния план. Каза му как е искал да зарадва баща си, като прибере трофеите по-ефектно. Как е искал да докаже лидерските и тактическите си умения. И как онзи Хоуп някак си успял да го заблуди и да го убие.

Докато Гурко говореше, Майски гледаше чичо си с нарастващ ужас. Лицето на Шиков като че ли хлътваше все повече, сякаш ядрена експлозия образуваше чудовищен вакуум вътре в него. Светлината в очите му помръкна. Олюляваше се, главата му се спускаше все по-надолу, докато накрая челото му опря в плота.

Майски не го беше виждал толкова зле. Вдигна ръка и Гурко млъкна.

— Чичо? Добре ли си?

Не получи отговор. В продължение на няколко секунди Майски беше убеден, че Шиков е получил още един инфаркт. Масирания, който всички мрачно очакваха. Представи си мъртвото тяло на чичо си в ковчега и дългата погребална процесия. Сто черни лимузини, една след друга по пътя към гробището.

На шкафа имаше гарафа с вода и кристални чаши. Майски се спусна натам, напълни една чаша и започна да отваря чекмеджетата, за да търси друг флакон с лекарство, но тогава старият вдигна ръка и отвори очи. В очите му нямаше сълзи. Само дълбок, безмълвен гняв, от който по гърба на Майски пробягаха тръпки.

Шиков си пое дълбоко въздух. Задържа го доста дълго, после бавно издиша. Посегна надолу и отвори средното чекмедже на бюрото си. И извади пистолет.

Стар автоматичен маузер. С колекционерска стойност, от деветнайсети век, но в идеално състояние. Оръжието блестеше от смазка. Цевта беше дълга и се стесняваше конусовидно. Майски се вторачи в него и в продължение на една дълга минута беше убеден, че Царя ще застреля и двамата. Гурко, защото не бе опазил живота на Анатолий. И него, Майски, задето не го бе предупредил за опасността.

Беше нечестно. Дори брутално. Обаче нечестността и бруталността бяха известни качества на Григорий Шиков. Майски очакваше цевта да се насочи към него. Очакваше трясъка на изстрела, парещата болка на 7,63-милиметровия куршум.

Не се случи. Вместо това Шиков улови пистолета за цевта като чук. С лявата ръка вдигна рамкираната графика и стовари ръкохватката на пистолета върху стъклото. Продължи да удря, докато рамката не стана на парчета и картонът под картината и самата тя не се смачкаха до неузнаваемост.

После Шиков пусна на бюрото унищоженото произведение на изкуството сред парчетата стъкло и прахоляк. Дръпна графиката и тя се скъса на две. Мушна пръсти между парчетата и картона и с доволно сумтене извади пожълтяло парче сгъната хартия. Ръцете му трепереха от възбуда, докато го разгъваше. Наведе се и се взря в него.

Майски дотогава не беше виждал Гурко озадачен. Само Шиков и племенникът му знаеха какво бе останало скрито между картината и рамката в продължение на цели осемдесет години.

Шиков най-накрая откъсна поглед от пожълтелия лист и погледна Майски.

— Подготви гълфстрийма — нареди той.

— Къде отиваме?

— В една разрушена църква в Санкт Петербург в Русия — отговори Шиков. — За да върнем „Черната медуза“.