Скот Мариани
Изгубената реликва (26)

25

В момента, в който се качи на шогуна, Бен разбра, че ченгетата са претърсили джипа сантиметър по сантиметър. Дребните признаци, които само професионалист можеше да разпознае — мазните отпечатъци по цялото табло, опаковката от бонбон на пода отзад, разхлабените каишки на старата му армейска чанта. Коженото му яке пак беше на предната седалка, само че сега беше сгънато прекалено грижливо, а онзи, който беше проверявал съдържанието на портфейла му, не го беше върнал в същия джоб. Поне не бяха успели да загубят билета му за самолета и не бяха пипали дебелата пачка банкноти, които обичаше да носи, вместо да използва карти. Седалката на шофьора беше преместена като за човек с къси като на мандрил крака. Намести я удобно, включи двигателя и подкара към изхода на вътрешния двор. Охраната му махна сдържано да излиза.

Нощта беше топла и Бен спусна стъклото. Чувстваше се уморен. Беше късно, но в Рим никога не беше късно да си намериш хотел. Искаше единствено да се отпусне в легло, да затвори очи и да заличи от паметта си последните няколко часа, ако можеше завинаги.

Под светлината на улична лампа той видя трима души да се въртят около паркирано рено еспас. Двама мъже, единият небръснат, с щръкнала коса и шарена риза, другият — набит, с джинсово яке, разговаряха с висока брюнетка. Мъжете пушеха. Сигурно си разказваха вицове, защото смехът на жената се чуваше през улицата.

Когато Бен излезе от полицията и порталът се затвори след него, той видя, че набитият се взира през отворения прозорец на джипа му. Изглежда, го позна, защото потупа жената по рамото и промърмори нещо на италиански. Жената и другият се обърнаха и го изгледаха. После мъжът с щръкналата коса смачка бързо цигарата си с крак, мушна глава в колата и извади телевизионна камера, която сложи на рамо като гранатомет. Другият постави на ушите си слушалки и грабна микрофон. Тримата изскочиха на улицата пред приближаващия джип, така че се наложи Бен да спре рязко, за да не ги удари. Жената вдигна ръка.

— Извинете! — извика тя на английски. — Синьор Хоуп? Силвана Лученци, Теледжорнале Уно. Новини.

Бен изруга под нос. Способността на Ларио да пази тайна явно не бе по-добра от уменията му да спасява заложници. Той им направи знак с ръка да освободят пътя, но те стояха пред колата и не го пускаха. Операторът с щръкналата коса насочи камерата към Бен, а жената изтича до отворения прозорец с хищната усмивка, с която амбициозните репортери следват горещата новина, която са надушили.

— Синьор Хоуп, вие сте героят на грабежа в галерията. Ще ми дадете ли интервю?

Ръката й с дълги розови нокти хвана вратата на джипа. Тя не спираше да подтичва отстрани, докато Бен се мъчеше да се измъкне от клопката, без да мине през краката им. Само това му липсваше — Героят от художествената галерия осакатява телевизионна репортерка.

— Бъркате ме с някого — каза Бен. — Хюго Брауншвайгер, аташе към американското посолство.

— Как се чувствахте пред лицето на смъртта, синьор Хоуп? — попита тя.

Явно нямаше да я заблуди. Бен видя как обективът на камерата се насочва към него, за да заснеме отговора. Той натисна бутона за стъклото и жената дръпна ръката си. Той настъпи педала на газта, двигателят изрева, тримата отскочиха и джипът се понесе по улицата. Бен видя в огледалото как Силвана Лученци направи разочарована физиономия и размахва ръце пред колегите си.

Улиците на Рим никога не спят. Бен не се поддаде на очарованието на величествените гледки по пътя си — Колизеума или Виа Фори Империали. Много от кафенетата все още работеха и в тях седяха хора и пиеха. Влюбени се разхождаха за ръка, профучаваха спортни коли, буйни младежи форсираха мотоциклети, за да впечатлят момичетата. След няколко неуспешни опита Бен най-накрая намери приличен хотел със свободни стаи недалеч от Пиаца Венеция и уморено внесе багажа си. В началото жената на рецепцията не прояви интерес към него. После се вгледа по-внимателно, намръщи се и наклони глава.

О, не! — помисли си Бен. — Само не това!

С разширени от възбуда очи жената извика колежките си. След секунди се събраха цяла група жени, които го оглеждаха, като че ли е кацнал от Юпитер. Дали наистина бе онзи, когото току-що показаха по телевизията? Онзи, който бе помогнал на полицията да се спасят заложниците от маскираните похитители? Истински герой. Какво ставаше с този свят? Как един обикновен човек би могъл да оцелее без хора като него?

Ангел, каза най-възрастната жена, която го гледаше с обожание. Siete un angelo.

Бен се измъкна възможно най-учтиво и бързо, преди някоя от тях да му е предложила брак, и се качи с асансьора до третия етаж. Стаята беше малка, но уютна. Бен остави нещата си на едно кресло, свали възмалката риза, която му беше дал Ларио, и облече нова, памучна, от багажа си. Изгаси лампата и легна на леглото. Затвори очи и се обърна на една страна. Почувства нещо твърдо в джоба на панталона си. Телефонът. Седна и го извади. Опита се да го включи, но не последва нищо заради пукнатия дисплей и хлътналата клавиатура. Вероятно се беше счупил при падането му по стълбата.

Още едно напомняне за случилото се през деня, от което нямаше нужда. Беше невъзможно да прогони преживяното от ума си. Захвърли счупения телефон. Виеше му се свят от умора, но знаеше, че няма да може да заспи.

В минибара имаше две малки шишенца уиски. Беше по-добре от нищо. Изля ги в чаша, взе цигарите и запалката си и се надвеси над прозореца, за да се любува на светлините, нощния трафик и осветените в златно сгради из целия град. Изпи силния алкохол прекалено бързо и му се прииска още, после си каза: по-добре, че в стаята няма повече — би могъл да изпие и литър. Продължи да пуши и да гледа през прозореца. Когато най-накрая се поуспокои и беше готов да поспи, беше вече четири часът и над седемте хълма на Рим просветляваше.