Скот Мариани
Изгубената реликва (17)

16

Всяка изминала секунда, докато Бен проучваше ситуацията на горния етаж, беше мъчителна. Стаята, в която сега се намираше, в миналото може би бе била луксозна спалня с великолепна двойна врата и гипсови орнаменти по тавана. Собствениците на академията обаче я бяха превърнали в учебна зала. Върху голяма дъбова маса в единия край имаше слайдпроектор за диапозитиви и портативен телевизор, включен към видеоплейър. На рафтове по стените бяха подредени книги и видеокасети със заглавия от рода на „Изкуството на Ренесанса и великите майстори на Флоренция“. Пред масата, на която имаше различни моливи, бележници, тежък перфоратор и ролка тиксо, бяха подредени редици столове.

Бен надникна в коридора. Мислеше трескаво, защото си даваше сметка, че с всяка секунда онези приближават. Грабна перфоратора, провери теглото му и си представи как би могъл да го използва като оръжие.

Трябваше на всяка цена да получи някакво предимство пред тях. Да се измъкне също беше вариант — само за няколко минути спринт щеше да стигне до селото, през което беше минал. Ако успееше да намери телефон, би могъл да извика карабинерите. Не можеше обаче да престане да мисли какво щеше да се случи с хората долу, докато него го няма.

На няколко метра по-нататък по коридора той видя стар пожарен кран с маркуч, навит на голяма червена метална макара, голяма колкото колело на трактор. Инсталацията сякаш бе останала неизползвана от времето на войната. До нея в табло с прашно стъкло имаше стара противопожарна брадва. Бен се спусна натам, счупи стъклото с перфоратора и измъкна брадвата. Солидната й дървена дръжка щеше да му свърши работа.

Сега той наистина чу стъпките. Все още не бяха съвсем близо и отекваха в празната сграда, но приближаваха бързо.

Той подпря брадвата на стената и откъсна ивица плат от тениската си. Съжалявам, Брук. Взе продълговато остро парче стъкло от пода, уви плата около единия му край и си направи импровизиран нож. Дръпна здраво маркуча и отряза четири дължини от дебелата гума, после завъртя макарата обратно. Грабна брадвата и хукна назад към учебната зала.

— Луиджи! — повтори настойчиво граф Де Крешенцо. — Направи каквото ти се казва.

Корсини изглеждаше парализиран. Очите му се изцъклиха. Гледаше колегите си, примрялата жена на пода, автомата на руснака, насочен към черепа й.

— Твърде бавно — каза Анатолий и натисна спусъка.

Възмутеният вик на Де Крешенцо беше заглушен от тройния изстрел.

Челюстта на Корсини увисна. Силвестри започна да се люлее напред-назад със стола си, запушил уста с юмрук, за да не изкрещи от ужас. С безмълвно отчаяние Де Крешенцо наблюдаваше последните конвулсии на жената, потрепването на крайниците й, предизвикано от централната нервна система. Миризмата на смърт и барут изпълни малката стая. Изведнъж нещо в гърлото му изригна и той повърна.

Роко Маси се обърна спокойно към Корсини.

— Можем да правим това цял ден, ако не ни дадеш кода.

Пълният мъж не искаше повече смърт. В очите му имаше сълзи, когато грабна клавиатурата и написа цифрите, преглътна и натисна „ентър“.

Анатолий кимна доволно, когато на екрана се изписа „КОД ВАЛИДЕН“. После се обърна към Силвестри.

— Сега е твой ред.