Скот Мариани
Изгубената реликва (14)

13

Бен се вцепени. Трябваше му част от секундата, за да си даде сметка какво чува. Не можеше да сбърка — беше чувал същия звук многократно в миналото. Рязкото чаткане на 9-милиметров автоматичен пистолет, което идваше долу от галерията. Два продължителни откоса. После още един. И още писъци. Гостите на изложбата бяха изпаднали в паника.

Бен отвори вратата на банята и чу още изстрели да отекват в сградата. Погледна вляво, после вдясно.

Марчело Перуци, възрастният мъж, с когото Бен разговаря преди малко, беше стигнал до горния край на стълбите, когато започна стрелбата. Все още стоеше там, парализиран от страх, разтреперан, стиснал парапета.

Не беше сам. Докато Бен наблюдаваше, двама мъже изтичаха нагоре. Черните скиорски маски и оръжията в ръцете показваха, че и те нямат покани.

Единият метна оръжието на гърба си и сграбчи Марчело Перуци грубо за ръката, а другият опря цевта в главата му.

— Долу, при другите, дядка — извика той на италиански.

Марчело сви рамене немощно, възрази, опита се да замахне с бастуна си. Въоръженият го удари силно два пъти по лицето с ръкохватката на оръжието си и го свали на колене. Другият пусна ръката му, старецът падна по очи и изпадна в конвулсии.

Бен си спомни хапчетата за сърце, докато следеше какво се случва, изпълнен с ужас.

Двамата маскирани гледаха как Марчело агонизира на пода.

— Прави инфаркт — каза единият.

— Довърши го, и бездруго е труп.

Мъжът, който държеше оръжието си насочено, опря цевта във врата на Марчело и натисна спусъка. Оглушителен троен изстрел изтрещя в коридора и на стълбището. Куршумите разкъсаха тялото на стареца и болното му сърце спря завинаги.

Бен се върна в банята, без да го видят, и заключи вратата.

 

 

На долния етаж Анатолий и останалите обкръжиха гостите на изложбата. Чуваха се викове на гняв и изплашени писъци при всеки откос на нападателите в тавана. Целта им беше само една — да предизвикат ужас сред жертвите и да ги доведат до състояние на пълна безпомощност. Постигнаха я много лесно. Трийсетината гости не се съпротивляваха и позволиха да ги преведат през галерията като стадо овце. Под обувките им хрущяха стъкла от счупените полилеи. За по-малко от минута всички бяха наблъскани в страничната стая и заставени да седнат на пода в единия ъгъл. Белокосата жена със синята рокля се озърташе отчаяно, за да открие съпруга си, и пищеше от страх. Роко й изрева да млъкне. Тя продължи и Анатолий грабна наполовина пълна бутилка кианти от масата, отпи голяма глътка и запрати бутилката по старицата. Улучи я по челото и тя падна назад. Друга жена и брадатият мъж я уловиха, за да не се удари.

— Как смеете! — изкрещя брадатият. — Това е безобразие!

Гурко го изрита в корема и онзи се сгъна на две. После с коляно го удари в лицето. Мъжът се свлече на пода с хриптене. От носа му започна да се стича кръв по брадата.

Гурко се засмя.

Фенът на Робърт Редфорд с блейзър на „Валентино“ го изгледа гневно, но не направи нищо. Седнали сред другите заложници, граф Де Крешенцо и съдружниците му Корсини и Силвестри размениха погледи, изпълнени с изненада и ужас. Брадатият се сви в прегръдките на жената, с която бе дошъл. Старицата със синята рокля седеше, облегнала гръб на стената, а от раната на челото й се стичаше кръв.

— Ще ми въртите ли още номера, боклуци такива? — изрева Анатолий на руски пред примрялото множество. — Е?

Беше му все едно, че не разбират думите му. Насочи автомата към масата и пусна откос, който превърна чинии, бутилки и чаши в летящи парченца.

— Е? — изрева той отново.

Подът се покри с вино и храна. Заложниците се свиваха ужасени.

Джани Страда пребледня и разтреперан се вкопчи в майка си. Стискаше я толкова силно, че й причиняваше болка. Донатела се бореше да овладее собствения си страх от въоръжените мъже, които се разхождаха из стаята. Най-много я плашеше маниакът с вързана на опашка руса коса, която се показваше изпод маската. На руски ли говореше? Как бе възможно всичко това да се случи? Нямаше ли алармена инсталация?

Джани изведнъж нададе пронизителен писък, който се превърна в плач. Притисна се в майка си още по-силно. В ръцете си стискаше кичури от косата й. Тя усещаше сълзите му на шията си.

— Ей, ти. Накарай малкия плъх да млъкне или ще умре до две секунди — изрева Анатолий и приближи цевта на сантиметри от лицето й.

Донатела нямаше нужда от превод. Затвори очи и погали сина си по главата. Заговори му успокоително в ухото. Плачът на Джани се превърна в тихо скимтене.

Анатолий свали тапицираното куфарче от рамото си и го сложи на масата. Ухили се на заложниците.

— Добре. А сега да се захващаме за работа.