Ноа Бойд
Шпиони за продан (5)

4.

Когато застанаха пред колата, Вейл каза:

— Ти се ориентираш по-добре тук. Ще карам аз.

Докато той се обличаше, Кейт бе подготвила списък с всички места, посетени от Калкулус в деня, когато бе изпратил последното си съобщение.

— Щом искаш… Но те чака много работа. Изминал е над двеста мили извън Вашингтон.

— За един ден? Много е, но сигурно се е надявал да забележим.

— Откъде да започнем?

— Да речем от разковничето му — „Алайънт Индъстрис“ в Калвъртън.

Тя откри адреса сред записките си и го въведе в навигационната система на автомобилното табло.

— Имаш ли представа какво търсим?

— Каквото търсим винаги — чудните несполучливи опити да се прикрие истината. Несъответствия.

Той не доуточни и Кейт попита:

— А под каква форма очакваш да се проявят въпросните несъответствия?

— Не знам. Надявах се философската ми загадъчност да те впечатли и да те хвърли в безмълвно съзерцание.

— Малко съм изненадана, че още се опитваш да ме впечатлиш.

Вейл не успя да определи дали коментарът е саркастичен, или му предлага някакво примирие.

— Вярно е, че съм идиот, но ти си струваш усилията. Кой знае, може пък да се променя.

— Ако се промениш, сигурно ще ме отегчаваш до смърт.

— Знаеш ли защо мъжките молци летят толкова близо до пламъка на свещта? — закачливо попита той, очаквайки Кейт да възнегодува срещу поредното сравнение с молците.

— О, значи наистина се опитваш да ме отегчиш до смърт!

— Пламъкът вибрира с честота, наподобяваща феромоните на женските молци. Мъжките не устояват на привличането, макар да е изключително опасно.

— С други думи, дори рискът да изгорите не ви плаши?

— Тук съм, готов да се гмурна в неведома бездна, ако това отговаря на въпроса ти.

— Искаш ли да чуеш какво мисля? Мисля, че си отегчен и се надяваш да цопнеш право в неведомата бездна.

През следващите три часа проследиха маршрута на руския инженер през Вирджиния и спираха на местата, които беше посещавал според графиките на Бюрото. Всеки път Кейт слизаше и снимаше всичко наоколо, отбелязвайки си точно къде се намират. Бяха преполовили обратния път, когато откриха ресторант и паркираха пред него.

Седнаха в сепаре и след като сервитьорката взе поръчката им, Кейт попита:

— Е, някакви несъответствия?

— Още не. Но ще прегледам всичко, когато се върнем в щабквартирата. Необходимо ми е време да филтрирам информацията.

— Намекваш, че предпочиташ да останеш насаме?

— Няма проблем да се навърташ наоколо, но има предимно черна работа — принтиране на снимки, сравняване с картите и точното време. Не съм убеден, че мечтаеш за такава вечер. До сутринта ще съм организирал всичко по-добре и ще обмислим следващия си ход.

— Значи сутринта няма да прочета във вестниците, че си проникнал в руското посолство или си участвал в престрелка еди-къде си?

— Не мога да обещая нищо за посолството, но ти давам дума, че няма да се замесвам в престрелки без теб.

— В такъв случай ще се прибера у дома, ще взема лист хартия и молив и ще върна лентата на живота си възможно най-назад, за да определя кой привидно безобиден и нищожен завой е пресякъл пътя ми с твоя.

— Една китайска поговорка гласи, че унищожаваш добрия си късмет, ако се опиташ да разбулиш източника му.

— Сигурно китайците го вярват, защото никога не са те срещали.

 

 

На другата сутрин Кейт влезе в бившата наблюдателница и усети аромат на врящо кафе, докато се изкачваше по стълбите. Откри, че Вейл е отдръпнал всички мебели от най-дългата стена в стаята и е залепил по нея снимките от предишния ден. Под тях бяха подредени картите и часовите графики, по които се бяха ориентирали.

— Спа ли изобщо? — попита тя.

— Достатъчно. Закусила ли си?

— Искам само кафе.

— Това е уредено. Взимай чаша и да вървим.

Вейл посочи стената.

— Помниш ли спирката ни в Дентън?

— Трябва да погледна снимките.

Тя пристъпи по-близо до стената.

— Става дума за затънтена пресечка с една-единствена къща.

Кейт разгледа снимката на малка белосана дървена къща.

— Според картата Калкулус е прекарал в нея около два часа и половина през нощта. Само там е останал толкова дълго.

— Чакай! Откъде знаеш коя е банката на Полък?

— Пише го в архива от проучването на Бюрото.

— А каква е връзката с банковите му сметки?

— Ако е посещавал банката си в рамките на двайсет и четири часа след престоя на Калкулус в онази къща, значи Полък сигурно се е срещал с руския агент там и Калкулус е записвал. На другия ден Полък е трябвало да депозира парите, освен ако не ги държи под дюшека.

— Означава ли това, че ще уведомим помощник-директора?

— Още не.

— Как тогава ще получим банковите извлечения без съдебно разпореждане?

— С това.

Вейл й показа стандартна бланка за предоставяне на информация, попълнена и подписана от Полък.

— Откъде я взе?

— Нали Бюрото го е проучвало? Процедурата изисква разрешение за достъп до лични данни, нали?

— Как си влязъл във файла му?

— Когато вчера се включи в базата с данни на Бюрото, не ми забрани да те гледам. Помислих си, че ми даваш паролата си.

Тя само поклати глава.

— Но сведенията са отпреди пет години, формулярите не са актуални. — Тя се вгледа по-внимателно. — Този е датиран от миналата седмица.

— Малко бял коректор и копирна машина и всичко е ново-новеничко в Канзас сити.

— Извини ме, че схващам бавно. Вече шест месеца следвам стриктно правилата, законите и прочее. Изгубила съм форма.

 

 

Час по-късно Вейл паркира пред „Дейтън Сейвингс & Лоун“.

— Понеже очевидно те е страх да нарушиш националните банкови закони и закона за поверителността на личните данни, може да ме почакаш тук.

Той слезе от колата и се запъти към банката.

След двайсет минути излезе.

— Е? — полюбопитства Кейт.

— На сутринта, след като Калкулус е посетил малката бяла къщичка, Полък е внесъл осем хиляди и деветстотин долара в сметката си.

— Осем хиляди и деветстотин е чудесна сума. Под десет хиляди е и не се налага да уведомяват данъчните. От друга страна, не се набива в очи като девет хиляди и деветстотин, което е по-уличаващо, отколкото ако внесеш точно десет хиляди.

Вейл запали колата и потегли.

— Мисля, че вече знам какво представлява онази къща.

— Какво?

— Щом Калкулус е бил там и е записвал размяната, значи е руска защитена къща. Нищо чудно да ни е оставил нещичко там.

— Значи сега отиваме при Лангстън да го уведомим? — обади се Кейт. После, преструвайки се, че говори на себе си, продължи: — О, Кейт, бива ли умница като теб да е толкова наивна? До теб седи Стив Вейл, а ти го питаш дали ще докладва на помощник-директора!

Вейл се засмя.

— Как щеше да постъпиш, ако ти оглавяваше Отдела по контратероризъм? — Тя не отговори. — Хайде, Кейт, без малко да те назначат на този пост. Какво би предприела?

— Най-вероятно щях да планирам взлом.

— И колко време щеше да ти отнеме?

— Няколко дни, предполагам — да разположа наблюдатели, да свикам екип от техници и да разузная околността.

— Минимум. Не разполагаме с няколко дни. Руснаците притежават огромно предимство. Нарича се мъчение.

Вейл сви наляво и тя осъзна, че не се връщат във Вашингтон.

— Кажи ми, моля те, че не се каниш да проникнеш в руско убежище.

— Този път ти настоя да участваш в разследването. Сега идва ред на процедурните нарушения, за които те предупредих. Няма начин да имаш всичко.

— Отговарям с пет думи, които навярно си чувал и преди — не трябва да го правиш. Къщата принадлежи на руснаците.

— Първо, използвай множествено число — „да го правим“. И виждам само един проблем — на снимката забелязах, че на предния прозорец има предупредителен стикер на охранителна компания.

— Тоест трябва ни екип от техници.

— Кой според теб е излязъл последен от къщата през онази нощ?

— Калкулус, предполагам, ако той отговаря за техническата част.

— Ако ни е оставил улика там, смяташ ли, че е включил алармата?

Кейт оброни глава, сякаш изоставя всякаква надежда.

— Знаеш ли колко привлекателни започват да изглеждат онлайн запознанствата след ден-два с мъже като теб? Стига само да не попаднеш на серийния убиец.