Саймън Тойн
Sanctus (94)

94.

Корнилиъс стоеше под яркото следобедно слънце и оглеждаше тълпите туристи, изпълващи широкия вал — хора, позиращи за снимки, скупчени около екскурзоводите или взиращи се нагоре в Цитаделата, унесени в мислите си. Имаше много млади жени и всяка от тях можеше да е момичето. Докосна неравната кожа на бузата си и си представи врага. Докато лежеше в болницата и се възстановяваше от изгарянията си, унесен от морфина, често си мислеше за нея. Все я виждаше как се появява от нищото, протегнала напред вързопа парцали, облечена в бурка, която я скриваше от глава до пети без очите и дланите. Понякога в ръцете й имаше пакет вестници като онзи, в който го увила майка му, преди да го остави пред прага на дома за сираци и да вземе експреса за Ливърпул. Не си спомняше и нейното лице. Но нямаше нужда да познава лицата им, за да знае какви са те. Предателки. До една.

Тежкото дишане и неравномерните стъпки зад него оповестиха пристигането на Кутлар като някакъв прокажен, измъкващ се от пещерата си. Корнилиъс пъхна ръка в джоба си и хвана дръжката на пистолета.

— Коя от всички е тя?

Лив се взираше в буквите, които бе копирала от семките по групи:

T        a        M        +                k
?        s        A        a                l

Сравни ги с картичката, която бе намерила сред цветята:

Т

MALA

MARTYR

Взе химикалката и записа в бележника си Mala, като зачеркваше буквите, срещащи се и на двете места.

Ако се приемеше, че Т е Тау, оставаха само три букви — s, k и A, както и два символа — + и ?. Загледа се в тях, записа още една дума и последните два символа, после прочете резултата:

T + ?

Ask Mala

Разположението на подчертаните букви изглеждаше правилно. Същото се отнасяше и за главните букви в началото на всяка дума. Това ли беше съобщението, което пращаше брат й? Имаше някакъв смисъл в него. Т беше Тау, символът на Тайнството, а знакът плюс можеше да е кръст. Въпросителният знак символизираше загадката, а последните две думи приличаха на инструкция — „Попитай мала“. Погледна руиноложката и попита:

— Кои са мала?

Мириам вдигна поглед от бележника с написаните думи и обясни:

— Казах ви, че в началото имало две племена. Едното било яхве, хората от планината. Другото било племе на прокудени, които смятали, че яхве са откраднали Тайнството и със затварянето му са нарушили естествения ред на нещата. Те вярвали, че Тайнството трябва да бъде открито и освободено. Това племе се наричало мала. Мала били преследвани от яхве, били преследвани и избивани заради вижданията си. Обаче запазили вярата си жива и тайната им църква се развивала дори в сянката на планината. По времето, когато се договорили с римляните да „подсилят“ държавната религия, яхве вече били излели отровната си омраза към племето в езика — на латински mala означава „злини“. Но макар че демонизирала тези хора, изгаряла параклисите им, конфискувала и унищожавала свещените им текстове, Цитаделата не успяла да унищожи духа им.

Лив изтръпна.

— Те още ли съществуват?

Мириам отвори уста да отговори, но погледът й внезапно се премести нагоре. Лив се обърна и видя едър мъж, открояващ се като силует на фона на небето. Въпреки силната светлина зад него чертите му започнаха да се оформят в тъмните му очертания. Първо бяха очите — светлосини, гледащи право към Лив. Обхвана я нервен трепет, когато осъзна кой е.

— Да — каза Гейбриъл. — Да, съществуваме.