Саймън Тойн
Sanctus (81)

81.

Лив излезе от туристическото информационно бюро и тръгна срещу потока хора, което малко я изнервяше, обратно към сградата на полицията — което я изнервяше доста повече.

Направи справка с подарената й карта и затърси различни пътища до улицата, отбелязана с черен флумастер. Можеше да заобиколи, но това щеше да й отнеме време, а тя вече не разполагаше с време. Просто се налагаше да рискува. Извади телефона от джоба си и погледна екрана. Батерията беше изтощена. Въпреки това натисна бутона за набиране; молеше се да има достатъчно мощност за едно обаждане.

— Не беше тя — каза Кутлар, преди полицаят да успее да отвори уста. Искаше да напомни на Корнилиъс, че е полезен.

— Да, не беше — каза Сюли и опря ръка на отворения прозорец. — Сменила е горнището за някакво бяло. Момичето не можеше да каже в коя посока е продължила.

Корнилиъс запали двигателя и каза:

— Качвай се.

Полицаят се размърда колебливо и посочи с палец през рамо.

— Може би е по-добре да…

— Качвай се — повтори Корнилиъс.

Ченгето схвана.

Кутлар погледна екрана и леко се отпусна. Да знае къде се намира момичето май беше единственото, което му гарантираше живота. Присъствието на полицая го изнервяше, защото той също знаеше как изглежда тя. Колкото по-скоро се отървяха от него, толкова по-добре.

Микробусът потегли по неравния път и болката отново пламна в крака му.

Кутлар натисна бутона и на екрана се появи пясъчен часовник — системата търсеше сигнала.